Решение № 11982 от 26.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8117/2025 г.

Производството e по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка във връзка с чл. 27а от Закона за закрила на детето (ЗЗДет.). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция Социално подпомагане Сердика (ДСП Сердика) срещу решение 20902/17.06.2025 г., постановено по адм. дело 981/2024 г. по описа на Административен съд София град, с което е отменена заповед ЗД/Д-С-СК-032/23.01.2024 г. на директора на ДСП Сердика. С процесната заповед на основание чл. 27, ал. 1 във връзка с чл. 25, ал. 1 т. 4 от ЗЗДет. е наредено малолетният Р. К. Т. да бъде спешно настанен в семейството на Р. З. К., в качеството й на негова роднина, до произнасяне на съда с решение по чл. 28 от ЗЗДет. В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост на оспореното решение поради липса на предмет на обжалване, като се иска неговото обезсилване и прекратяване на производството. Алтернативно, излагат се аргументи за незаконосъобразност на първоинстанционния съдебен акт поради допуснати съществени процесуални нарушения и противоречие с материалния закон касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу издадения административен акт. Претендира присъждане на съдебни разноски за двете съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Ответникът С. Н. К., лично и чрез адв. Шейтанов, излага становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за двете съдебни инстанции от ДСП Сердика. Ответникът К. Х. Т., лично и чрез адв. Шейтанов, излага становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за двете съдебни инстанции от ДСП Сердика. Ответникът Р. К. Т., лично и чрез адв. Константинов, особен представител, счита касационната жалба за основателна като споделя мотивите за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, изложени в нея. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът Р. З. К., чрез адв. Димитрова намира касационната жалба за основателна, а първоинстанционното решение за неправилно и незаконосъобразно. Излага доводи в отговор към касационна жалба. Претендира разноски за двете съдебни инстанции от С. Н. К. и К. Х. Т.. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за недопустимост на първоинстанционното съдебно решение поради липса на правен интерес. В случай, че съдът приеме решението за допустимо, счита същото за правилно и законосъобразно, а изводите на първоинстанционния съд за обосновани и съответни на приложимите материалноправни норми. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14- дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. В тази връзка изложените възраженията за недопустимост на оспорването, поради липса на предмет, са неоснователни. Към момента на подаване на жалбата срещу процесната заповед от С. К. пред първоинстанционния съд, административният акт е бил в сила и негативно е засягал правната сфера на жалбоподателката, поради което същата е имала правен интерес от оспорването. Наличието на последващи заповеди по никакъв начин не повлиява валидността на заповед ЗД/Д-С-СК-032/23.01.2024 г., тъй като тя не е отменена или изменена по предвидения в закона ред, а напротив, породила е предвидените с нея правни последици. Издадените впоследствие заповеди са отделни индивидуални административни актове със собствено правно действие и последици, поради което подлежат на оспорване на самостоятелно основание. В този смисъл се е произнесъл и АССГ както в определение от о.с.з. от 03.10.2024 г., така и в мотивите на обжалваното решение. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 от АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е заповед ЗД/Д-С-СК-032/23.01.2024 г. на директора на ДСП Сердика, с която на осн. чл. 27. ал. 1, във вр. с чл. 25, ал. 1, т. 4 от ЗЗДет. и чл. 33, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закон за закрила на детето (ППЗЗДет.), малолетният (към момента на издаване на заповедта) Р. К. Т. е временно настанен в семейството на своята баба по майчина линия Р. З. К., в качеството й на роднина, до произнасянето на съда с решение по чл. 28 от ЗЗДет. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд формира извод за незаконосъобразност на обжалвания индивидуален административен акт. Развити са съображения, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в законоустановената форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствени правила поради немотивираност и при неправилно приложение на материалния закон, с оглед липсата на предпоставките, предвидени в нормата на чл. 25, ал. 1 т. 4 от ЗЗДет. От страна на съда е установено, че в отменения като незаконосъобразен административен акт не са изложени обстоятелства, от които да се заключи, че Р. Т. е бил жертва на насилие, което да създава опасност за увреждане на физическото, психическото, нравствено, интелектуално или социалното му развитие. Посочено е, че нито в заповедта, нито в социалния доклад са изложени съображения в каква насока е опасността от увреждане, която да налага приложението на мярката за временна закрила извеждане на дете от семейството. Съдът е приел, че отмененият административен акт не съответства и на материалния закон, тъй като мярката настаняване на дете извън семейството е крайна такава и се прилага след изчерпване на всички възможности, освен в хипотезата на спешност, каквито обстоятелства в случая не се установяват. Въпреки разпределението на доказателствената тежест административният орган не е представил доказателства, че са предприети всички предвидени в закона мерки за закрила в семейна среда по чл. 23 от ЗЗДет. преди да се вземе най- тежката мярка, а именно извеждане на дете от семейството. Първоинстанционният съд е направил извод, че постановената мярка не е в защита интереса на детето, тъй като не е доказано, че същото е обект на насилие в семейството и е съществувала опасност от увреждане на физическото или психическото му здраве. Върховният административен съд състав на шесто отделение намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно. По отношение твърденията за допуснато нарушение на административнопроизводствените правила, установени в нормата на чл. 27а от ЗЗДет., съдът намира същите за неоснователни. С посочената разпоредба са въведени по- кратки срокове за извършването на определени процесуални действия, в това число в какъв срок съдът следва да постанови решение по оспорването на заповедта за временно настаняване по административен ред (чл. 27а, ал. 5 от ЗЗДет.). В настоящия случай обаче, предвид фактическата и правна сложност на спора и нуждата от събиране на значителен обем от доказателствени материали, продължителността на първоинстанционното производство отговаря на изискването за разумен срок. От значение е и фактът, че едва в последното о.с.з. административният орган е представил в цялост преписката, въпреки неколкократните определения на съда в тази насока. Настоящият касационен състав изцяло споделя установената с оспореното решение фактическа обстановка и изведените въз основа на нея правни изводи, които се основават на цялостен и задълбочен анализ на фактите и обстоятелствата. Те се подкрепят от всички събрани по делото доказателства. В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалваната заповед, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени и гласни доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Законосъобразността на оспорения административен акт е изследвана в съответствие с очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 от АПК на всички основания по чл. 146 от АПК. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. В нормата на чл. 25, ал. 1 от ЗЗДет. се съдържат хипотезите при наличието на които законът позволява дете да бъде настанено извън семейството, като приложимата в случая т. 4 гласи, че такава мярка се взима по отношение на дете, което е жертва на насилие в семейството и съществува сериозна опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие. Предвидено е съобразно чл. 25, ал. 2 от ЗЗДет. това настаняване да е с временен характер и по същество представлява мярка за закрила на детето след изчерпване на всички възможности за закрила в семейството освен в случаите, когато се налага спешното му извеждане. За да възникне на основание чл. 27, ал. 1 от ЗЗДет. задължение за административният орган да настани детето временно извън дома му, следва да са налице основанията по чл. 25, ал. 1, т. 4 от ЗЗДет. От доказателствата по делото обаче не може да се направи извод, че фактическият състав от хипотезата на правната норма е изпълнен. В тази връзка следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. чл. 25, ал. 1, т. 4 от ЗЗдет., изисква наличието на две кумулативно предвидени материалноправни предпоставки, а именно установено насилие в семейството, което да е съпроводено със сериозна опасност от увреждане на физическото, психическото, нравственото, интелектуалното и социалното развитие на детето. Обсъждайки доказателствения материал, съставът на АССГ е достигнал до верен извод, че оспорената заповед е издадена при неправилно приложение на материалния закон, като посоченото правно основание по чл. 25, ал. 1, т. 4 от ЗЗДет. не отговаря на събраните в хода на административното производство доказателства и данни за семейството на детето. Единственото сведение за осъществено насилие, не касае семейството, а е осъществено от трето лице по отношение на Р. като изрично се отбелязва, че майка му е сигнализирала полицията и му е оказала помощ. С оглед липсата на изискуемия от приложимата правна норма юридически факт насилие в семейството спрямо детето, водещо до сериозна опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие, съдът счита, че не са доказани материалните предпоставки за прилагане на мярката в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 4 от ЗЗДет. Изискване за законосъобразност на административния акт е той да бъде мотивиран, т. е. в същият да се съдържат фактическите основания за неговото издаване. От съдържанието на обжалваната заповед, а и от съпътстващите административната преписката документи не се установяват причините, съответно основанията по чл. 25 от ЗЗДет., поради които се е наложило детето Р. Т. да бъде настанено спешно в семейството на неговата баба по майчина линия за срок до произнасяне на съда с решение чл. 28 от ЗЗДет. Както е прието в Тълкувателно решение 16/31.03.1975 г. на ОСГК на ВС, мотивите на акта или при отказ той да бъде издаден могат да бъдат изложени и отделно от самия акт, до определен период от време, но в настоящия случай видно от преписката такива документи не са представени. Няма никакви доказателства, а няма и твърдение, че детето е насилвано по някакъв начин физически или психически, за да се заключи, че същото е жертва на насилие в семейството. Както правилно е установил първоинстанционния съд органът не е изложил никакви фактически обстоятелства, които да водят до извод за наличието на условията за прилагане на мярката. Обосновано първоинстанционният съд констатира, че приложената в случая мярка за закрила настаняване на дете извън семейството по чл. 27, ал. 1 от ЗЗДет. е в хипотезата на "спешно настаняване извън семейството", предвидена в чл. 33, ал. 1 от ППЗЗДет. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ППЗЗДет., спешното настаняване извън семейството се предприема в случаите, когато има опасност за здравето и живота на детето, като настаняването се извършва незабавно след получаването на сигнала със заповед на директора на ДСП. Спешността в случая е аргументирана с постъпила информация от Мобилен екип, че на Р. е предоставена полицейска закрила на 21.01.2024 г. във връзка с отказа му да замине с родителите си за Бразилия и наличието на заповед за незабавна защита от 23.01.2024 г. по реда на чл. 18 от Закон за закрила от домашно насилие (ЗЗДН) по гр. дело 3656 на Софийски районен съд (СРС), с която С. К. и К. Т. се задължават да се въздържат от извършване на насилие спрямо Р. Т.. Съществена част от мотивите за издаване на заповедта са заявеното желание на детето да бъде отглеждано от баба си и съпротивата му да излиза извън страната с родителите си. При тези данни съдът правилно е отчел, че освен с желанията на детето, административният орган е следвало да се съобрази с всички други факти, релевантни за случая. Така например, че към момента на издаване на акта детето е в особено трудна възраст (малолетно), в която е податливо на външни влияния, критично настроено, отричащо, чувстващо се неразбрано от родителите, емоционално нестабилно, крайно в изборите си, подвластно на желанията си преди всичко и най- вече неприемащо ограничения, което именно и би могло да бъде определящо в неговия избор от кого да бъде отглеждано. Наличието на конфликт с родителите му само по себе си не определя Р. Т. като дете в риск по см. на § 1, т. 11 от ДР на ЗЗДет. още по- малко обосновава спешност на случая, в хипотезата на опасност за живота и здравето на детето. По същество Заповед ЗД/Д-С-СК-032/23.01.2024 г. представлява резюме на социалния доклад, като липсва самостоятелна оценка от страна на компетентния орган на установените с доклада обстоятелства. Първоинстанционният съд обосновано е приел, че с оглед данните по делото административното производството е проведено едностранно като не е извършено пълно и обективно установяване на обстоятелствата. Настоящият съдебен състав споделя извода, че правилото на чл. 25, ал. 2 от ЗЗДт., повелява настаняването на дете извън семейството да се налага като крайна мярка за закрила след изчерпване на всички възможности за закрила в семейството освен в случаите, когато се налага спешното му извеждане. От представените с административната преписка социални доклади, безспорно се установява, че към момента на постановяване на оспорената заповед родителите, макар и да са имали известен конфликт с Р., не са поставили детето си в риск за живота и здравето му, който да изисква спешното му извеждане от семейството, преди постановяване на съдебно решение по чл. 28 от ЗЗДет. При извършената социална оценка на родителите се установява, че същите притежават необходимия родителски капацитет и са в състояние да полагат адекватни грижи за сина си. Приема се в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по приложението на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), че националният съд дължи да осигури справедлив баланс между интересите на детето и тези на родителя и подчертава, че водещ е интересът на детето (решение на Голямата камара, по делото Sahin v. Germany, 30943/96 § 64) В този смисъл е и решението на Съда по правата на човека по делото Rebic v. Croatia, 27148/12, § 92. Последователна и непротиворечива е практиката на ЕСПЧ, че всички решения относно децата трябва да изхождат от техния най- добър интерес (Strand Lob ben and Others v. Norway GC, § 207; Neulinger and Shuruk v. Switzerland GC, § 135; X v. Latvia GC, § 96). Най- добрият интерес на детето в зависимост от неговото естество и сериозност надделява над тези на родителите (Sahin v. Germany GC, § 66). Интересите на детето диктуват, че връзките на детето със семейството трябва да се поддържат освен в случаите, когато семейството се оказва особено неподходящо. От това следва, че семейните връзки може да бъдат ограничавани само при много изключителни обстоятелства и трябва да се направи всичко, за да се запазят личните отношения, и когато е уместно, да се възстанови семейството (Gnahorй v. France, § 59, и за преглед на практиката - Jansen v. Norway, §§ 88-93). Правото на детето да запази личните отношения с родителите си е защитено и от чл. 9, § 1 от Конвенцията за правата на детето, който гарантира детето да не бъде разделяно от родителите си против тяхната воля, освен когато компетентните власти решат в съответствие с приложимите закони и процедури и при възможност за съдебен преглед, че такова разделяне е необходимо за висшите интереси на детето, което в случая не се доказва. Правилни са изводите на съда, че пълноценното общуване между Р. и родители му и участието им в отглеждането и възпитаването на детето, са от безспорно значение за правилното му психическо и емоционално развитие, съответно са в негов най- добър интерес. С процесната заповед детето е било отделено от родителите си, като настаняването в семейството на роднини е способствало за разрушаване на изконната връзка между тях. Този извод имплицитно се потвърждава от последвалата Заповед ЗД/Д-С-СК-410/26.07.2024 г. на директора на Дирекция Социално подпомагане Сердика, с която е наредено прекратяване настаняването на непълнолетния Р. Т. в семейството на Р. З. К. и същият е настанен в семейството на Е. Н. К. по мотиви, че Р. К. възпрепятства възстановяване връзката родител- дете и успешната реинтеграция. Соченото обстоятелство дефакто подкрепя изводите на първоинстанционният съд, че органът, действайки прибързано и без да извърши необходимата оценка на конкретната ситуация, е приложил неправилно принципа за "най- добрите интереси на детето" при това, в условията на спешност по см. на чл. 33, ал. 1 от ППЗЗДет. В заключение, настоящият съдебен състав приема, че установените по делото фактически обстоятелства не кореспондират с послужилите за издаването на заповедта правни основания. Първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. Предвид изхода на спора, своевременно заявената претенция за присъждане на съдебни разноски от ответниците по касация С. Н. К. и К. Х. Т., чрез процесуалния им представител адв. Шейтанов, се явява основателна на осн. чл. 143 ал. 1 от АПК. От процесуалния представител на касатора е направено възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар. С оглед размера на заплатеното адвокатско възнаграждение от общо 4000 лв. за ответниците С. Н. К. и К. Х. Т. за касационно производство, в което не се събират нови доказателства и не се правят нови фактически установявания, същият е в прекомерен размер. Като взе предвид обема на осъществената от процесуалния представител адвокатска защита, състояща се в изготвяне на писмени бележки и явяване в съдебно заседание, адвокатското възнаграждение за осъществената процесуална защита следва да бъде определено в размер на 1000 лв. за всеки от представляваните или общо в размер на 2000 лв. По отношение на заявената от адв. Л. Константинов, особен представител на ответника Р. К. Т., претенция да му бъде издадено РКО за осъщественото процесуално представителство, същото следва да бъде уважено, но в размер от 600лв.,по аргумент от разпоредбата на чл.20 от Наредба 1/2004г. за адвокатските възнаграждения. За тази сума, по която се издава РКО за заплащане от бюджета на съда, следва да бъде осъден касатора да я заплати по бюджетната сметка на Върховен административен съд. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,