Решение № 12687 от 9.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10514/2025 г.

Производството е по реда на гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 7 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на Аргус бизнес корпорейшън ЕООД, представено от адв. Р. Савов, срещу решение 25467/26.07.2025 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. 5035/2024 г., поправено с решение 29265/06.09.2025 г. по същото дело, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт /РА/ Р-22221023002872-091-001/03.01.2025 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Бургас, в неотменената при оспорването по административен ред част. Оплакванията на касатора са за неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения и противоречие с материалния закон. Твърди пропуск на съда да обсъди всички събрани доказателства и да вземе предвид липсата на доказателства. Сочи спорните според него въпроси по фактите и правото, като приема, че съдебният акт не съдържа отговор по тях. Иска отмяна на решението и на съответната част от РА, алтернативно отмяна на решението и връщане на делото на друг състав на АССГ. Претендира деловодни разноски. Ответникът по касация директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика София отрича основателността на жалбата. Иска присъждане на разноски за касационното съдебно производство. По частна жалба на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика София в обхвата на инстанционния контрол е включено постановеното по адм.д. 5035/2024 г. по описа на АССГ решение 29265/06.09.2025 г. в частта, с която е отхвърлена молбата му за изменение на решение 25467/26.07.2025 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. 5035/2024 г. в частта за разноските. Позицията на насрещната страна по частната жалба Аргус бизнес корпорейшън ЕООД е за неоснователността ѝ. Заключението на прокурора от Върховната касационна прокуратура е за неоснователност на касационната жалб. Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: С оспорената пред АССГ част от ревизионен акт са установени в тежест на Аргус бизнес корпорейшън ЕООД задължения за ДДС в общ размер 372 587.12 лева и за лихви за забава общо 84 402.40 лева (като се съобрази частичното изменяне на РА при оспорването по административен ред). Източник на задължението за ДДС е извършена корекция на декларираните от данъчнозадълженото лице (ДЗЛ) резултати по ЗДДС за данъчни периоди м. 11.2019 г., м. 01 и 02.2020 г., от м. 07.2020 г. до м. 01.2023 г. и м. 03.2023 г. Основание за корекцията е пропускът на задълженото лице да включи в дневниците си за продажби и в справките-декларации (СД) по ЗДДС издадените от него фактури с получатели Министерство на здравеопазването, Министерство на регионалното развитие и благоустройството и Прокуратура на РБългария и включването в отчетните регистри по ЗДДС и в СД на фактури към Булгаргаз ЕАД с приложена нулева ставка на ДДС на основание чл. 36, ал. 1 ЗДДС (съобр. юрисдикционния акт на ДДОДОП София). Корекцията е функция на извършеното от органите по приходите начисляване на данъка на основание чл.86, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС във вр. с чл. 66, ал. 1 и чл. 67, ал. 1 ЗДДС в периодите на издаване на данъчния документ за определянето на резултата за периода. При оспорването по административен ред е прието, че публичните задължения, установени във връзка с фактурите, издадени на Булгаргаз ЕАД съществуват, тъй като не са доказани предпоставките по чл. 36 ЗДДС и чл. 37 ППЗДДС за третиране на доставките като освободени. С първоинстанционното е отхвърлено оспорването срещу обжалваната част от РА. Първостепенният съд е приел, че РА е издаден от компетентни органи по приходите (като е съобразил ТР 3/26.6.2025 г. по тълк.д. 2/2024 г. на ОСС на Първа и Втора колегия на ВАС), във формата за действителност, с дължимото съдържание и при спазване на административнопроизводствените правила. По установяванията на съда жалбоподателят е издал фактури с получатели Министерство на здравеопазването, Министерство на регионалното развитие и благоустройството и Прокуратура на РБългария, като част от фактурите не са включени в дневниците му за продажби и СД за съответните периоди, а други са включени със закъснение в следващ данъчен период. С изключение на тази към Прокуратурата по всички фактури е платено. Съдът е приел,че не е дължимо установяването на данъчни събития и на обвързаност на плащанията с фактурите, тъй като с издаването на данъчните документи с начислен ДДС жалбоподателят е признал неизгодни за него факти. С тези констатации е обвързан правен извод за осъществяване на предпоставките на предпоставките на чл. 126, ал. 3, т. 1 ЗДДС за корекция на СД. При разрешаването на спора за съществуването на публичните задължения, обвързани с фактурите за Булгаргаз ЕООД с предмет самолетни билети съдът е заявил очакване да са съществуват доказателствата по чл. 37 ППЗДДС за установяване на предпоставките за освобождаване на доставките по чл. 36, ал. 1 ЗДДС. От писмените доказателствени средства била представена само фактура. Затова и по фактурите за този получател следвало да се приложи ставката от 20 %, а не нулевата по фактурите. С първоначалното решение административният съд е присъдил в полза на НАП 2000 лева от претендираните 23 895.44 лева за юрисконсултско възнаграждение. Мотивирал е редукцията на разноските с фактическата и правната сложност на делото. С решение 29265/06.09.2025 г. е отхвърлена молбата на ответника в производството за изменение на решение 25467/26.07.2025 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. 5035/2024 г. в частта за разноските. Съдът се е позовал на решението на СЕС по дело С-438/22 и текуща практика на ВАС, спорад която високият материален интерес не е определящ за размера на възнаграждението на юрисконсулта. Оспореното решение по съществото на спора е правилно по резултата си. Неправилно е решението от 06.09.2025 г., което в обжалваната част е с характер на определение (съобр. чл. 248 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК). I. По касационната жалба на Аргус бизнес корпорейшън ЕООД срещу решение 25467/26.07.2025 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. 5035/2024 г. И след поправката му с решение 29265/06.09.2025 г. основният съдебен акт не индивидуализира точно обжалвания административен акт. В решението е посочено, че РА е издаден на 03.01.2025 г., а датата на издаването му е 03.01.2024 г. Доколкото предметът на съдебния контрол за законосъобразност е определяем, това опущение не засяга валидността, допустимостта и правилността на решението. Не са с конкретността по чл. 212, ал. 1, т. 4 АПК доводите на касатора за опущения в дейността на съда в процеса на доказване, който да са засегнали формирането на вътрешното му убеждение. Не се сочат информационните източници, които не са включени в познавателната дейност на съда, както и кои са фактите от предмета на доказване, за които липсват доказателствени средства. Всъщност второто опущение би представлявало процесуално нарушение, ако съдът е приел за установени факти, за които не е събрал доказателствени средства. Не представлява липса на доказателства отсъствието на информационни източници за факти извън определения от съда предмет на доказване или за такива, които е приел за установени въз основа на събраните доказателствени средства (като тези за наличието на данъчни събития и за обвързаност на плащанията с фактурите). При действието на чл. 86, ал. 1 ЗДДС динамичният фактически състав по начисляването на ДДС включва издаване на данъчен документ, в който данъкът да е посочен на отделен ред; включване на размера на данъка в СД за съответния данъчен период при определянето на резултата за периода и посочване на данъчния документ в дневника за продажбите за съответния период. Субект на задължението за начисляване е регистрираното лице (всъщност ДЗЛ), за което данъкът е станал изискуем. Данъкът е дължим за данъчния период, в който е издаден данъчния документ, а ако такъв документ не е издаден или не е издаден в срока по закона за данъчния период, през който данъкът е станал изискуем (вж. чл. 86, ал. 2 ЗДДС). Аргус бизнес корпорейшън ЕООД е издало фактури получатели Министерство на здравеопазването, Министерство на регионалното развитие и благоустройството и Прокуратура на РБългария, в които е посочило данъка. По правилото на чл. 85 ЗДДС данъкът е изискуем от издателя на фактурите. Той е субект на задължението за начисляването му. Изпълнението на това задължение е непълно, тъй като е ограничено до издаване на данъчния документ. Без да е включен размерът на данъка в СД той не влияе върху резултата за периода (вж. чл. 88, ал.1 ЗДДС). Затова и с РА е изправено опущение на ДЗЛ по начисляването на данъка. Корекцията с РА на декларираните от ДЗЛ резултати по данъчни периоди е със зачитане на ползваното в тези периоди данъчно предимство и съобразяване на изискуемия данък по издадените от РЛ фактури. Неотносимо е позоваването на разпоредбата на чл. 126, ал. 3, т. 1 ЗДДС, която урежда извършване на корекция на СД от ДЗЛ, когато грешката в декларирането е резултат от неотразяване на документ в отчетните регистри по чл. 124 ЗДДС. Корекцията се извършва в данъчния период на нейното установяване. В случая корекцията е извършено от органите по приходите, а не от ДЗЛ и в периода на изискуемостта на данъка, а не на установяване на грешката. По фактурите към Булгаргаз ЕАД касаторът е ползвал освобождаването от данъка по чл. 36 ЗДДС като е приложил нулева ставка. За ДЗЛ субект на данъчно предимство е бремето да установи с убедителността на пълното доказване осъществяването на тези правно релевантни факти - чл. 154, ал. 1 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. На същото разбиране за разпределянето на доказателствената тежест е основано и първоинстанционното решение. Съдът е отказал да приеме за настъпили правните последици на фактите, за които жалбоподателят не е провел несъмнено доказване. Касаторът не е доказал да е осъществил доставката на услуга по продажба на самолетни билети във връзка с международен транспорт в съответствие със силно формализираните изисквания към доказването (съобр. чл. 37 ППЗДДС във вр. с чл. 37, ал. 1 ЗДДС). Доставчикът не се е снабдил с документите по чл. 37, т.т. 1-3 ППЗДДС, поради което освобождаванията с право на приспадане на данъчен кредит по гл. Трета от част Втора на ЗДДС са неприложими чл. 37, ал. 2, изр. 1 ЗДДС. II. По частната жалба на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика София. При определянето на отговорността на жалбоподателя в първоинстанционнотопроизводство за разноски съдът правилно е съобразил разясненията на Съда по дело С-438/22. Според т. 1 от диспозитива на решението: Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. , а т. 3 от него разяснява, че Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. . Следва да се има предвид, че още с решение 10/29.09.2016 г. на Конституционния съд на Република България по конст.д. 3/2016 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.; посл. изм., бр. 43 от 7.06.2016 г.) и на чл. 161, ал. 1, изр. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г.; посл. доп., бр. 62 от 9.08.2016 г.), е прието, че ГПК и ДОПК третират като равнопоставени адвокатите и юрисконсултите като процесуални представители на страните, като осъществяваното от тях процесуално представителство е идентично. КС е определил като приемлив и израз на законодателна симетрия подходът за присъждане на минимално адвокатско възнаграждение в полза на страната, представлявана от юрисконсулт. Отсъствието на изискване за доказване на пряко направения разход в хипотезата на осъществено от юрисконсулт процесуална представителство не означавало, че такъв не е направен. Съдът е направил паралел с неопределеността на подхода и при определяне на размера на адвокатските възнаграждения с наредбата, приета от Висшия адвокатски съвет. Следващото от т. 3 на цитираното решение на СЕС задължение за националния съд да откаже да приложи националната правна уредба, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, дори когато те отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги, не ограничава правомощието на съда да ползва тези цени /на висшия орган на съсловната организация/ като критерий и коректив на уговореното и платено или дължимото без да е платено /при осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство/ възнаграждение, представляващо част от отговорността за разноски и то при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото. При липса на възражение по размера на дължимото без да е платено възнаграждение (а такова жалбоподателят в първоинстанционното производство не е направил), за съда не е възникнало правомощието да го намали, като съобрази действителната фактическо и правна сложност на делото (арг. от чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК). Дължимо е оставяне в сила на основното първоинстанционното решение. Решението от 06.09.2025 г. следва да бъде отменено в частта му за отхвърляне на молбата за изменяне на 25467/26.07.2025 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. 5035/2024 г. в частта за разноските, като вместо него се постанови друго за изменяне на първоначалното решение в частта му за разноските за упълномеряването им до пълния претендиран размер от 23 895.44 лева. При този изход на делото на Националната агенция за приходите /арг. § 1, т. 6 от ДР на АПК/ се дължат разноски за касационното производство в размер 23 895.44 лева на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1 и чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение