Решение № 3532 от 12.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5915/2011 г.

Решение № 3532 от 12.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5915/2011 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Радостин Василев Иванов, гр. Сливен, бул. "Хаджи Димитър" № 13, ет. 1, ап. 4 срещу решение № 23 от 17.03.2011 г. на Административен съд, гр. Сливен, постановено по административно дело № 43/2011 г. С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Иванов с искане да се прогласи нищожността на заповед № 09009154 от 04.12.2009 г. на директора на областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Сливен, с която на основание чл. 75, т. 6 от Закона за българските лични документи му е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната". Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не отчел, че наложената принудителна мярка не е за допуснато нарушение на обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, а за частно, облигационно задължение. Фактът, че Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО)№ 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38/ЕО) не била правилно транспонирана не е основание да не бъде отменена наложената принудителна мярка. Моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно приел, че оспорената заповед е издадена от компетентния орган, в исканата от закона форма и при издаването й не са допуснати такива съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да доведат до нейната нищожност. Правилен е изводът на съда, че заповедта противоречи на Директива 2004/38/ЕО, но това не я прави нищожна, а само незаконосъобразна. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че на Иванов, за задължения в големи размери към физическо лице, било образувано изпълнително дело № 20067680400156 от частен съдебен изпълнител. По искане на частния съдебен изпълнител ответникът издал заповед № 09009154 от 04.12.2009 г., с която на основание чл. 75, т. 6 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) наложил на касатора принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната". Заповедта била връчена лично на касатора на 06.01.2010 г., не била оспорена от него и влязла в сила. На 05.01.2011 г. Иванов поискал от ответника да отмени заповедта си. След отрицателно становище на частния съдебен изпълнител органът отказал отмяна на мярката. Отказът бил обективиран в писмо, изх. № 1590 от 11.02.2011 г. На 16.02.2011 г. касаторът подал жалба срещу заповед № 09009154 от 04.12.2009 г., с която поискал да се прогласи нищожността на заповедта в частта досежно държавите-членки на Европейския съюз. Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Приел, че заповедта противоречи на европейското право, но това я прави постановена в нарушение на материалния закон, не и нищожна. Въз основа на това направил извод, че искането на Иванов за обявяване на нищожността на заповедта в частта досежно държавите-членки на Европейския съюз е неоснователно и го отхвърлил. Този извод на съда е правилен. По делото няма спор за факти. Безспорно е, че с влязла в сила заповед на касатора била наложена принудителна административна мярка. Безспорно е, че касаторът поискал органа да отмени заповедта си, но той отказал. Безспорно е също, че касаторът не оспорва отказа на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, обективиран в писмо изх. № 1590 от 11.02.2011 г., да отмени заповедта си, а поискал съда да прогласи нищожността на самата заповед. Спорът по делото е досежно приложението на закона. Ноторно известно е, че всеки индивидуален административен акт, като властническо волеизявление на държавата, осъществено чрез конкретно оправомощен да регулира дадения вид обществени отношения неин орган, когато е влязъл в сила, респективно когато е допуснато предварителното му изпълнение, обвързва адресатите по задължителен начин. Срещу силата, която този акт има - да налага едностранно, безусловно и независимо от волята на адресата изпълнението му, законодателят е предоставил правото на засегнатите от акта лица да оспорят законосъобразността му по съдебен ред. Това право, с оглед на необходимостта от стабилност на регулираните обществени отношения, е свързано със законово определен срок. Ако срокът изтече без правото на оспорване да е упражнено то се погасява, а актът става стабилен, става юридически факт, с който законът свързва пряката изпълняемост на определените в него правни последици дори и актът да страда от пороци, които го правят унищожаем. Само когато порокът на акта е такъв, че на практика липсва съществен елемент на фактическия състав на правната норма, за да има въобще властническо волеизявление, т. е. когато актът е нищожен, законодателят не е обвързал със срок възможността нищожността на акта да бъде обявена от съда. И това е логично, тъй като нищожният акт въобще не поражда целените правни последици. В случая, касаторът не се възползвал от субективното си право на жалба, за да оспори законосъобразността на заповедта за налагане на принудителната му мярка. С оглед на това заповедта е влязла в сила и е породила правни последици. Оспорването, което прави сега на акта е допустимо само с оглед на твърдения за неговата нищожност. Съобразявайки рамките на допустимия контрол съдът правилно проверил налице ли са пороци на акта, които го правят нищожен. В правилни и обосновани мотиви, споделяни изцяло от настоящата инстанция, съдът подробно аргументирал защо оспорения акт не е нищожен. Той е издаден от компетентен орган като в производството не са допуснати нарушения, които да са довели до неговата нищожност. Вярно е, че заповедта е издадена на правно основание, което към датата на издаването на акта - 04.12.2009 г., било в противоречие с норми на европейското право, но това не прави акта нищожен, а само унищожаем - постановен в нарушение на материалния закон. Тази незаконосъобразност е можело да бъде отстранена по реда на оспорването на акта в срока по чл. 149, ал. 1 АПК. В настоящото производство тази незаконосъобразност не може да бъде отстранена. Като стигнал до този правен извод съдът постановил правилно съдебно решение, а доводите на касатора за неговата неправилност са неоснователни. С оглед на горното инвокираните от касатора отменителни основания са неоснователни. Съдебното решение, с оглед на петитума на жалбата - прогласяване на нищожността на заповед № 09009154 от 04.12.2009 г., е правилно. Касаторът, за да защити правния си интерес, е следвало не да оспори заповедта, а акта, с който ответникът му отказал отмяна на заповедта за налагане на мярката. При проверка на законосъобразността на отказа да се отмени наложената мярка съдът е длъжен да съобрази правилно ли органът приложил материалното право, в т. ч. и европейското, и доводите на касатора досежно приложеното на Директива 2004/38/ЕО биха били основателни. Той предпочел да защити правния си интерес като поискал прогласяване на нищожността на заповедта за налагане на принудителната мярка. Съдът се произнася по това, с което е сезиран. Той не може да променя по собствена преценка предмета на делото. Тъй като принудителната административна мярка е наложена до отпадане на основанието, то ако касаторът счита, че основанието е отпаднало няма пречка да сезира отново органа с искане за нейната отмяна. Страните не са поискали присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд