Решение № 12515 от 19.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7088/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. В. Ю. срещу решение 3279 от 09.04.2024 г. по адм. дело 2920/2023 г. на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му против заповед РДЦ-23-1078/01.11.2023 г., издадена от в.и.д. кмет на район Централен, община Пловдив. Жалбоподателят поддържа, че решението на първоинстанционния съд е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и събраните доказателства. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който оспорената заповед да бъде отменена. Претендира и присъждане на направените разноски пред двете съдебни инстанции. Ответникът не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и доказателствата по делото Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна по следните съображения : Административният съд правилно приема, че оспорената заповед РДЦ-23-1078/ 01.11.2023г., с която на основание чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е наредено премахване на незаконен строеж: сграда с идентификатор 56784.522.558.3 и сграда с идентификатор 56784.522.558.4, находящи се в дъното на имот с идентификатор 56784.522.558 по КК на гр. Пловдив, е издадена от компетентен орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Правилно и обосновано е и заключението, че предмет на заповедта за премахване са незаконни по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ строежи. След анализ на представените писмени доказателства и на заключението на вещото лице по изслушаната съдебно- техническа експертиза, съдът достига до правилни изводи относно видът, конструктивните характеристики, параметри и категория на строежите, времето на изграждането им и нарушените при изпълнението им правила и нормативи. Въпреки това решението следва да бъде отменено, тъй като при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до нарушение на материалния закон. Преценката на първоинстанционния съдебен състав, че наредените за премахване строежи не са търпими, е направена единствено съобразно предпоставките за търпимост, установени в § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ. От страна на съдебния състав не е съобразено, че цитираният текст не отменя §16 от ПР на ЗУТ и регламентираните с него три отделни хипотези за търпимост на строежите според времето на изграждането им, а въвежда нов четвърти период, който следва във времето периода, установен с §16, ал. 3 от ПР на ЗУТ, като започва от датата на обнародване на ЗУТ (02.01.2001 г.) и приключва с датата на влизане на ЗУТ в сила (31.03.2001 г.). В случая с оглед времето на изграждане на строежите предпоставките за търпимост следва да бъдат преценени и съобразно условията на §16, ал. 1-3 от ПР на ЗУТ, като приложим закон. Това не е направено от административния съд. Освен това от страна на съдебния състав не е съобразено, че наредените за премахване обекти са с жилищно предназначение. Съгласно чл. 8, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), ратифицирана със закон, приет от НС на РБ, в сила от 07.09.1992г., правото на жилище е основно защитимо право на всеки индивид, поради което при преценката за законосъобразността на обжалваната заповед, съдът следва да изложи съображения за пропорционалността на мярката съгласно чл. 6 АПК и чл. 8, § 1 КСПЧОС, отчитайки баланса между личния интерес от запазване на сградата и обществения от премахването й, като аргументира направените изводи. В случая съответствието на заповедта с цитирани разпоредби не е обсъдено от съдебния състав и в противоречие с чл. 172а, ал. 2 АПК в решението не са изложени мотиви, а в нарушение на чл. 171, ал. 2 и ал. 4 АПК не са събрани доказателства в този смисъл, тъй като не е изяснено дали строежите са единствено жилище и броят на лицата, които ги обитават, включително малолетни и непълнолетни. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че са налице основания за отмяна на обжалваното решение по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Поради това оспореният съдебен акт следва да бъде отменен, а на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК делото следва да бъде върнато на Административен съд Пловдив за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да съобрази изложеното по-горе в мотивите на настоящото решение и да прояви процесуална активност за изясняване на спора и попълване на делото с доказателства за посочените по- горе обстоятелства, както и да обсъди предпоставките за търпимост на строежите съгласно § 16 от ПР на ЗУТ и съответствието на обжалвания административен акт с чл. 6 АПК и чл. 8 КЗПЧОС. На основание чл. 226, ал.3 АПК при новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по отговорността за разноските пред настоящата инстанция. По тези съображения Върховният административен съд, второ отделение,