Решение № 16825 от 10.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11160/2019 г.

Решение № 16825 от 10.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11160/2019 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Г. Иванов против решение № 10482 от 05.07.2019 г., постановено по адм. дело № 8522/2017 г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 8121 К-5496/21.06.2017 г. на министъра на вътрешните работи, с която служебното му правоотношение е прекратено. Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон, не се обосновава от събраните доказателства и при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който заповедта на министъра на вътрешните работи да бъде отменена. Претендира и направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции. Ответникът – министърът на вътрешните работи оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото, настоящият петчленен състав на Върховния административен съд констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Оспореното решение е постановено в противоречие с материалния закон и не се обосновава от събраните доказателства. Изводите на тричленния състав за постановяване на оспорената заповед в съответствие с материалния закон са направени при неправилно тълкуване и прилагане на нормативната уредба и в противоречие с доказателствата. Въпреки че е издадена от компетентен орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила, заповедта на министъра на вътрешните работи следва да бъде отменена, тъй като е постановена в противоречие с материалноправни разпоредби - порок на административния акт, който не е установен в производството пред първата инстанция. С обжалваната заповед № 8121 К-5496/21.06.2017 г. служебното правоотношение на жалбоподателя Иванов, старши комисар, директор II степен на ОДМВР - Ловеч, е прекратено поради отказ на служителя да заеме длъжността, на която е възстановен с влязло в сила решение № 6659/29.05.2017 г. по адм. дело № 1434/2017 г. на Върховния административен съд, петчленен състав, с което е отменена предходна заповед на министъра на вътрешните работи за прекратяване на служебното правоотношение. Административният акт е издаден на основание чл. 226, ал. 1, т. 6 ЗМВР. Според цитирания текст, в редакцията към датата на издаване на обжалваната заповед – ДВ, бр. 103/2016 г., в сила от 27.12.2016 г., служебното правоотношение на държавен служител в МВР се прекратява при неявяване или отказ на служителя да заеме длъжността, на която е възстановен, в 14-дневен срок от влизането в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, освен когато този срок не бъде спазен по уважителни причини. Съгласно чл. 232, в ред. ДВ бр. 53/2014 г., при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР се възстановяват на предишната или на друга равностойна длъжност и могат да я заемат, ако в двуседмичен срок от влизането в сила на съдебното решение се явят в съответната структура. Анализът на текстовете налага заключението, че основанието за прекратяване на служебното правоотношение по смисъла на чл. 226, ал. 1, т. 6 ЗМВР е изпълнено, когато служителят не се яви, за да заеме предишната длъжност или откаже да заеме друга равностойна длъжност в 14-дневен срок от влизане на съдебното решение в сила. В случая е установено, че в 14-дневен срок от влизане на съдебното решение в сила Иванов се явява, за да заеме предишната длъжност, на която е възстановен. Тъй като длъжността директор на ОДМВР- Ловеч към този момент не е вакантна, при условията на чл. 232 ЗМВР органът предлага на жалбоподателя да заеме друга равностойна длъжност съгласно изготвения списък на ръководни вакантни длъжности (протокол рег. № 8121 р-13503/19.06.2017 г.). След отказ на служителя да заеме длъжност от предложения списък (протокол № 8121 р-13513/19.06.2017 г.), министърът на вътрешните работи издава заповедта, предмет на оспорване, с която прекратява служебното правоотношение на Иванов на основание чл. 226, ал. 1, т. 6 ЗМВР. При тези факти, изводите на тричленния състав за съответствие на оспорената заповед с цитираните материалноправни норми не може да бъде споделен. Разпоредбата на чл. 232 ЗМВР, в относимата редакция, е изпълнена формално, като нито една от длъжностите в предложения на служителя списък фактически не съответства на заеманата от Иванов до прекратяване на служебното правоотношение длъжност по отношение на ръководно ниво и изисквания за заемане като ранг, професионален опит и образование, поради което не може де са направи извод, че предложените длъжности са "равностойни" по смисъла на чл. 232 ЗМВР в ред. ДВ бр. 53/2014 г. Съгласно Класификатора на длъжностите в МВР, утвърден със заповед № 8121 з-140 от 24.01.2017 г. на министъра на вътрешните работи, нито една от предложените 61 бр. длъжности не съответства по специфично наименование и изисквания като образование и професионален опит на заеманата от жалбоподателя преди уволнението позиция. Както се посочи заеманата преди прекратяване на служебното правоотношение от Иванов длъжност е директор II степен, със специфично наименование "старши комисар" и за нея се изисква образователна степен "магистър" и 10 години професионален стаж (позиция по т. 2, раздел IХ от класификатора). Всъщност само две длъжности от списъка: "началник на отдел "Криминална полиция" и "началник на отдел "Охранителна полиция", съответно в ОДМВР – Видин и ОДМВР – Шумен донякъде се доближават до позицията, заемана от Иванов преди прекратяване на служебното правоотношение. Съгласно класификатора само тези две длъжности са със специфично наименование "комисар" и за тях се изисква, образователна степен магистър и 8 години професионален опит (т. 7, раздел IХ от класификатора). Всички останали длъжности, предложени на Иванов, въпреки че са ръководни по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 3 ЗМВР, са такива за главен инспектор или старши инспектор, повечето с по-ниска степен на образование и по – кратък стаж в системата на МВР. Този извод следва и от представените длъжностни характеристики. Същевременно представените по делото доказателства установяват, че в списъка не са включени и не са предложени на жалбоподателя длъжности, като "началник отдел "Криминална полиция" в Главна дирекция "Национална полиция" и "заместник – директор" на "Главна дирекция "Гранична полиция", които съответно към 23.06.2017 г. и към 23.05.2017 г. са вакантни (справки на л. 99, л. 136 и л. 169, том 1 от доказателствата) и които съответстват на заеманата от Иванов (съответно комисар, образователна степен "магистър" и 8 години стаж – т. 5, раздел II от класификатора и старши комисар, образователна степен "магистър" и 10 години стаж - т. 2, раздел III от класификатора). Вероятните промени в длъжностното разписание, свързани с длъжността "началник отдел "Криминална полиция" на ГД "Гранична полиция" (становище на директора на ГД "Гранична полиция" на л. 487 от делото), не опровергават заключението, че към м. юни 2017 г. длъжността е вакантна, но въпреки това не е предложена на Иванов. Представената заповед от 17.05.2017 г. (л. 469 от делото) следва да е взета предвид при издаване на справките от 25.05.2017 г. и от 23.06.2017 г. за вакантните длъжности в ГД "Гранична полиция", тъй като ги предхожда, поради което не променя извода, че към 23.06.2017 г. в ГД "Гранична полиция" е налице вакантна длъжност, която е равностойна на заеманата от Иванов, но въпреки това не му е предложена. Изложеното налага заключението, че разпоредбата на чл. 232 ЗМВР фактически не е изпълнена, тъй като на жалбоподателя са предложени длъжности, които не са равностойни на заеманата от него преди прекратяване на служебното правоотношение и обратно – равностойни вакантни длъжности, не са предложени на служителя. Ето защо не може да се приеме, че е налице отказ по смисъла на чл. 226, ал. 1, т. 6 ЗМВР във връзка с чл. 232 ЗМВР (ред. ДВ бр. 53/2014 г.) за заемане на равностойна длъжност. Това налага извода, че предпоставките за прекратяване на служебното правоотношение по смисъла на цитирания текст не са изпълнени, издадената заповед е незаконосъобразна и подлежи на отмяна, а доводите на тричленния състав в обратния смисъл са направени при неправилно тълкуване на нормативната уредба и в противоречие с представените доказателства. Поради всичко изложено настоящият петчленен състав на Върховния административен съд, приема, че оспореното решение е постановено в нарушение на материалния закон и не се обосновава от събраните доказателства, поради което следва да бъде отменено. На основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да се постанови нов съдебен акт по същество, с който заповед № 8121 К-5496/21.06.2017 г. на министъра на вътрешните работи да бъде отменена. С оглед изложеното, направеното искане и доказателствата за действително направени разходи по водене на делото пред двете съдебни инстанции Министерство на вътрешните работи следва да заплати на жалбоподателя Иванов сумата 1450. 00 лв. разноски по делото, представляващи заплатени държавна такса в размер на 80. 00 лв. и 1370. 00 лв. възнаграждение за адвокат пред двете съдебни инстанции. Заплатеното от Иванов адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено на страната в пълен размер с оглед фактическата и правна сложност на спора и с оглед обстоятелството, че не надвишава значително минималния размер на възнагражденията, предвидени в чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за дела с такъв характер. Ето защо заплатените разноски не са прекомерни и не са налице основания за присъждането им в по-нисък размер съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 144 АПК, а направеното в този смисъл възражение от представителя на министъра на вътрешните работи е неоснователно. По изложените съображения Върховният административен съд,