Решение № 356 от 10.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8993/2016 г.

Решение № 356 от 10.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8993/2016 г., III о., докладчик председателят Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на община П. против решение № 1057 от 25.05.2016 г., постановено по адм. д. № 2923 по описа за 2015 г. на Административен съд - П., допълнено с решение № 1426 от 13.07.2016 г. Релевират се оплаквания за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му и решаване на спора по същество чрез отхвърляне на предявения иск по чл. 1 ЗОДОВ. Подадена е и касационна жалба от П. Т. П. от гр. П. против същото решение в частта, с която искът му против община П. над уважената част от 3500 лв. до предявения размер от 5819 лв. е отхвърлен. Решението в тази част се обжалва на същите касационни основания. В качество на касационни жалбоподатели страните поддържат касационните си жалби и като ответници - оспорват касационната жалба на насрещната страна. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за основателност на касационната жалба на община П. и неоснователност на касационната жалба на П. Т. П.. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211 АПК от надлежни страни, за които съдебният акт в обжалваните части е неблагоприятен, поради което са допустими за разглеждане по същество, но са неоснователни. С обжалваното решение Административен съд - П. е разгледал по същество иска на П. Т. П. против община П. за заплащане на обезщетение в размер на 5819 лв., предявен на осн. чл. 74, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация, вр. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Исковата претенция се основава на обстоятелството, че ищецът е български гражданин, живее в гр. П. и има определена 100 % степен на увреждане, с чужда помощ с решение на НЕЛК № 0722/13.09.2013 г., влязло в сила през 2014 г. Единствената възможност на ищеца за придвижване е с помощта на инвалидна количка, което също е изключително затруднено, поради недостъпната градоустройствена среда в гр. П.. Посочват се конкретни законови задължения на О. П. във връзка с реализирането на достъпна за хора с увреждания среда, съгласно изискването на § 6 от ПЗР на Закона за интеграция на хора с увреждания (ЗИХУ) в срок до 31.12.2006 г. до обществените сгради и съоръжения - държавна и общинска собственост следва да се осигури свободен достъп за хората с увреждания, като се преодолеят съответните архитектурни, транспортни и комуникативни бариери. Съдът е разгледал спора по същество, като е уважил като основателна и доказана исковата претенция до размер на 3500 лв. В останалата част съдът е намерил иска за неоснователен и недоказан по размер и го е отхвърлил. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати твърдените касационни пороци, които да доведат до неговата отмяна. В хода на съдебното производство са били ангажирани гласни и писмени доказателства, изслушана е била съдебно-техническа експертиза. Въз основа на тези доказателства, относимите за спора факти са били надлежно установени. Видно от доказателствата, които не се оспорват, ищецът е лице с увреждане, който притежава 100 % загубена работоспособност с чужда помощ, призната с решение на НЕЛК № 0722/13.09.2013 г., влязло в сила през 2014 г. за О. П., с потребност от чужда помощ. Поради естеството на увреждането единственият начин на придвижването му в градска среда е посредством акумулаторна инвалидна количка. В това качество ищецът попада под закрилата и в субективните предели на Закона за интеграция на хората с увреждания. Видно от установените в този закон принципи - чл. 2 ЗИХУ, същият има за цел създаване на условия и гаранции за: равнопоставеност на хората с увреждания; социална интеграция на хората с увреждания и упражняване на правата им; подкрепа на хората с увреждания и техните семейства; интегриране на хората с увреждания в работна среда. По императивен начин в чл. 3 ЗИХУ е формулирана забрана за пряка или непряка дискриминация по отношение на хората с увреждания. Според нормата на чл. 4 ЗИХУ един от начините за интеграция на хората с увреждания се осъществява чрез осигураване на достъпна жизнена и архитектурна среда. За да бъде изпълнена целта на закона, нормата на чл. 32 ЗИХУ вменява задължение на държавните органи и на органите на местното самоуправление да организират устройството и изграждането на урбанизирани територии за населението, включително за хората с увреждания, при условия и по ред, определени в Закона за устройство на територията. Правилно въз основа на събраните гласни доказателства и приетата по делото техническа експертиза съдът е достигнал до извод, че задължението на община П. по чл. 32 ЗИХУ не е изпълнено. В обхвата на задачата на вещото лице е било извършване на проверка за достъпност на средата за хората с увреждания единствено на обществени сгради, транспортни съоръжения, улици и прилежащите към тях тротоари, кръстовища и места за обществено ползване - общо 17 на брой в гр. П., посочени в част втора на констативно-съобразителната част на експертизата. За всяко едно от тези публични по своя характер места е дадено самостоятелно заключение. Заключението на вещото лице не е оспорено от ответника и не е надлежно оборено. Въз основа на същото съдът е изградил обоснован извод за това, че посочените места са недостъпни за ищеца като лице с увреждане в посочения по-горе обем. Правилно съдът е приложил материалния закон, като е приел, че освен нарушение на императива на чл. 2 и чл. 32 ЗИХУ, установеното нарушение попада в обхвата на Закона за защита от дискриминация, като по отношение на ищеца поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, се смятат за дискриминация в нейната най- висока степен - тормоз по см. на чл. 4 ЗЗД. Неоснователни за поддържаните в касационната жалба доводи, за това, че ищецът не се е справил с доказателствената тежест и не е доказал елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Доколкото в случая се касае до твърдение за наличие на пряка дискриминация в нейната най-тежка форма - тормоз, за ищеца, във връзка с установените по прилагане на чл. 14 ЕКПЧ стандарти на доказване е достатъчно да установи фактите, сочещи на дискриминационно третиране/ обърната доказателствена тежест/. Както се посочи по-горе по делото по безспорен начин се установи наличие на недостъпност на градската среда на обществените места в гр. П.. С оглед хипотезата на нормата на чл. 4 ЗЗД по делото се счита за безспорно, че е подложен на дискриминация под формата на тормоз. Ищецът няма да носи тежестта да докаже настъпилите за него неимуществени вреди от това нарушение на закона, същите се предполагат и ответната страна страна носи тежестта да опровергае настъпването им, което по делото не е било сторено. Правилно съдът е приел иска по чл. 74, ал. 2, вр. чл. 1 ЗОДОВ за доказан по основание и до размер на 3500 лв. Размерът на определеното обезщетение е съобразен с обстоятелствата по делото и отговаря на изискванията за справедливост и обоснованост. Предвид на изложеното, настоящият състав на Върховния административен съд намира решението на АС П. за правилно и същото следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд