Решение № 8250 от 1.8.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно- процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на М. Петрова, подадена от процесуалния и представител адвокат Г. Добрев, срещу решение 1742 от 14.10.2022 г., постановено по адм. дело 2539/2021 г. по описа на Административен съд Пловдив. Счита същото за неправилно, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, по изложени съображения в жалбата. Иска отмяната му, като се постанови друго от касационната инстанция, с което се уважат предявените искове. Иска присъждане на сторените по делото разноски пред двете инстанции. Ответникът Община Пловдив, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Димитрова взема становище за неоснователност на жалбата и правилност на обжалваното решение. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Жалбата е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Производството пред Административен съд Пловдив се е развило по предявените от М. Петрова против Община Пловдив обективно съединени искове за обезщетяване на причинени имуществени и неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главниците от датата на предявяване на исковата молба до окончателното им изплащане. Исковете се основават на бездействието на кмета и съответните длъжностни лица на община Пловдив в продължение на тридесет години да осигурят достатъчен брой гаражи, общинска собственост, в близост до предоставения и като обезщетение апартамент, при което не е получила съобщение да упражни правото си на избор по чл. 99, ал. 1 от отменения Закона за териториалното и селищно устройство (ЗТСУ). С обжалваното решение административният съд е отхвърлил като неоснователни предявените искове. За да постанови този резултат съдът е приел, че не е налице първата предпоставка на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държава и общините за вреди (ЗОДОВ) дължими се и неосъществени фактически действия от органи на ответника, пряко произтичащи от нормативен акт, съответно, че предоставянето на исканото обезщетение е опосредено от допълнителни волеизявления, при което защитата по чл. 256 от АПК е неприложима. Отделно от това е приел, че искът за имуществени вреди е недоказан, тъй като не са установени сочените в исковата молба обстоятелства, а именно, че ищцата би отдавала под наем гаража, с който следва да бъде обезщетена. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал.1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт или незаконосъобразни действия или бездействия на органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, реално причинена вреда, произтичаща от отменения акт или незаконосъобразни действия, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт, действия или бездействия и настъпилата вреда. В случая ищеца, за когото е доказателствената тежест, не е установил наличието първата законова предпоставка, което обуславя неоснователността на предявените искове. Несъстоятелно е соченото в касационната жалба, че решението е необосновано. В обжалваното решение е налице изложение относно установените по делото фактически положения, релевантни за спора. Посочено е въз основа на кои доказателства са приети за установени тези фактическите положения, кои доказателства съдът кредитира и защо. Изведен е правилният извод за недоказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава присъждане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди. Несъгласието на страната с изводите на съда не основава необоснованост на решението. При правилно приложение на закона е прието в обжалваното решение, че в случая не се установяват незаконосъобразни фактически бездействия на служители на ответника, които да основават претендираните вреди. Предявените искове се основават на твърдяно бездействие на ответника, изразяващо се в неизпълнение от страна на кмета и съответните длъжностни лица на община Пловдив в продължение на тридесет години да осигурят достатъчен брой гаражи, общинска собственост, в близост до предоставения и като обезщетение апартамент, при което не е изпълнено задължението по чл. 98 и сл. ЗТСУ (отм.). Установено е от доказателствата по делото, че със заповед по чл. 95 от ЗТСУ (отм.) за отчуждена от ищцата част от недвижим имот в гр. Пловдив същата се обезщетява с един тристаен апартамент и гараж, като е получила апартамент при доплащане на разликата в цената на отчуждения и предоставения имот. Към датата на предявяване на исковете обезщетяване с гараж не е налице. Твърдяното в исковата молба обстоятелство, че в продължение на тридесет години ищцата не е поканена да осъществи правото си на избор и съответно да получи определеното със заповедта по чл. 95 ЗТСУ (отм.) обезщетение с гараж се опровергава от представената по делото заповед ОА-604 от 23.03. 2006 г. на кмета на община Пловдив, с която на основание чл. 100 от ЗТСУ (отм.) и чл. 269, ал. 3 от ППЗТСУ (отм.), във вр. с § 9, ал. 1 от ПЗР на Закона за устройство на територията (ЗУТ) на ищцата е определен като обезщетение недвижим имот, представляващ: Гаражна клетка 34кота 3м.(пред блока), бл. 22 на [улица]гр. Пловдив със застроена площ 16.90 кв.м., на стойност 6350 лева, включително правото на строеж, като обезщетението се дава без приложението на чл. 90 от ЗТСУ. Така определеното обезщетение е именно по извършения от ищцата избор, обективиран в молба от 26.03.1993 г., също представена по делото и съответства на него. Ищцата е потвърдила в хода на съдебното производство, че тази молба е подписана от нея. Следователно при съобразяване приложението на отменения закон ЗТСУ, съгласно §9, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ с издаването на заповед по чл. 100 от ЗТСУ (отм.), за конкретно имотно обезщетение отчуждителната процедура е приключила. Недоказани са останали твърденията на ищцата в производството пред първоинстанционния съд, че заповедта по чл. 100 ЗТСУ (отм.), конкретизираща обезщетението, не е получена от нея. Същите се опровергават от представената по делото обратна разписка, удостоверяваща връчването. Всъщност с твърденията си ищцата основава право на оспорване на този акт, не се установява по делото това право да е упражнено по предвидения в закона ред, а законосъобразността му не подлежи на контрол в производството по чл. 203 и сл. АПК. Не се установява по делото ищцата да е оспорила и представената по делото заповед ОА-269 от 15.02.2007 г. на кмета на община Пловдив, с която поради неплащане на цената на предоставената като обезщетение гаражна клетка е отменена заповедта по чл. 100 ЗТСУ (отм.). Независимо от гореизложеното, ако се приеме незавършеност на производството за обезщетяване с оглед разпоредбата на § 10 от ПЗР на ЗУТ и обстоятелството, че заповедта по чл. 100 ЗТСУ (отм.) е отменена поради невнасяне на дължимата се от ищцата сума за придобиване на определения като обезщетение гараж, съответно неустановяване на последващо обезщетение по друг начин, то това не следва от дължимо се, но неосъществено фактическо действие, основаващо основателност на предявените искове. Както правилно е прието от първоинстанционния съд, разпоредбата на чл. 256 от АПК е относима към бездействията на административния орган, когато задължението за съответното действие пряко произтича пряко от нормативен акт. На задължението на административния орган, произтичащо пряко от закона, каквото в исковата молба не е обективирано, следва да съответства по силата на същия закон субективно право на гражданин, което може да бъде реализирано по силата на правната норма чрез фактическо действие, без да е необходимо издаването на административен акт. В случая такава правна норма не е налице, доколкото се дължи произнасяне с административен акт, а не фактическо действие. Следва да се отбележи също, че по делото е останало недоказано обстоятелството за наличие на обекти, даващи възможност за обезщетяване на ищцата, съответно за неизпълнение на задължението по §9, ал. 3 от ПЗР на ЗУТ. Твърдяните в исковата молба факти и обстоятелства подлежат на доказване с допустимите от закона доказателства в производството по делото, като тежестта на доказване е на ищеца, което в случая не е сторено. Предявените искове се явяват неоснователни и правилно са отхвърлени с обжалваното решение, поради което то следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото искането на касационния жалбоподател за присъждане на разноски по делото е неоснователно. Искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно съгласно чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ за сума в размер на сто лева, определена при приложението на чл. 37 от Закона за правната помощ. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение