Решение № 118 от 2.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3769/2016 г.

Решение № 118 от 2.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3769/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Албена Бонева Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Ю. В. И. - Б. и М. В. Б., чрез адв. И. И., срещу въззивно решение № 2046/10.03.2016 г., постановено от Софийски градски съд по гр. д. № 1267/2016 г. Касационно обжалване е допуснато по въпроса - допустимо ли е в производство по иск с правно осн. чл. 233 ЗЗД, предявен от страна, която твърди, че е встъпила в правата на наемодателя по силата на вещнопрехвърлителна сделка, наемателите да възразяват срещу придобивното му основание, вкл., че не е собственик на наетия имот. Съставът на Върховния касационен съд намира, че следва да се даде положителен отговор. Активната материалноправна легитимация по иска с правно осн. чл. 233 ЗЗД изисква ищецът да е наемател по наемно правоотоношение с предмет спорния имот. Без значение е дали наемодателят-ищец, в този случай, е и собственик на вещта, защото той търси защита не на правото на собственост, а изпълнение по наемно правоотношение. В случаите, когато качеството наемодател е придобито в резултат на прехвърлителна сделка, новият собственик придобива качеството наемодател именно в резултат на тази сделка, поради което следва да докаже, както, че праводателят му е наемодател, така и основанието, на което го е заместил в облигационното правоотношение. Следователно допустимо е ответникът по чл. 233 ЗЗД, като оспорва активната материалноправна легитимация в хипотеза на чл. 237 ЗЗД, да прави възражения включително и относно наличието, съответно действителността на прехвърлителната сделка. Не се касае за недопустимо възражение за собственост по чл. 314, ал. 3 от ГПК, тъй като подобно възражението е във връзка с възникването и съществуването на наемното правоотношение, по което ищецът-правоприемник твърди че е страна и има качеството наемодател. По касационните оплаквания: Касаторите Ю. В. И. - Б. и М. В. Б. твърдят неправилност на атакувания съдебен акт, като по същество доводите са за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, довели до неправилност на решението. поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по касация В. В. Б. е изразил становище с отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, както и в съдебно заседание,, че нормата на чл. 314, ал. 3 ГПК изключва възможността да се разглежда възражение, касаещо правото на собственост на ищеца, както и че жалбата е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира следното: Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил Ю. В. И. - Б. и М. В. Б. да предадат на В. В. Б. владението върху предоставен им по реда на чл. 56, ал. 1 СК недвижим имот, след прекратяване на облигационните отношения с новия собственик. Въззивният съд установил, че бракът между В. С. Б. и Ю. В. И. - Б. е прекратен с влязло в сила на 18.06.2013 г. решение, с което е одобрено постигнато между тях споразумение. Със същото, на жената е предоставено ползването на семейното жилище - лична собственост на мъжа, срещу наем от 200 лв. Синът от брака - М. Б. останал да живее в апартамента безвъзмездно. На 12.05.2014 г. В. С. Б. прехвърлил същия недвижим имот срещу издръжка и гледане на В. В. Б.. Новият собственик изпратил нотариална покана за прекратяване на наема и заема за послужване, считано от 10.08.2014 г., и поканил Ю. И. - Б. и М. Б. да освободят имота. Съдът намерил, че след като наемният договор не е бил вписан, нито е уговорен срок за действие, може да бъде развален с едностранно предизвестие по реда на чл. 238 ЗЗД, както е станало в случая. Приел е, че възражения срещу правото на собственост на ищеца върху имота, каквито са направени в защита по иска от ответниците, не могат да се въвеждат и да се разглеждат в производството по иска, на осн. чл. 314, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е разгледал правоизключващите възражения на Ю. Б.. Нарушението не е съществено, защото не се е отразило върху крайния резултат по делото. Ю. Б. е възразила, че ищецът - приобретател, не е собственик на имота, защото прехвърлянето било абсолютно симулативно, евентуално без основание, доколкото прехвърлителят не се нуждаел от издръжка и гледане. По първото възражения срещу валидността на прехвърлителната сделка няма представени никакви доказателства. Евентуалното възражение се основава на фактически твърдения, които няма как да обусловят извод, че договорът е сключен без основание. Няма никакво съмнение и съдебна практика на Върховния касационен съд е непротиворечива, че договорът за издръжка и гледане е казуален, като каузата е придобиване на едно право срещу което прехвърлителят си осигурява пожизнено и ежедневно стандарт, според уговореното между страните. В този смисъл няма отношение към основанието на този договор, че към датата на сключването му прехвърлителят има възможност сам си осигурява необходимата финансова издръжка и сам да полага грижи за себе си. В заключение, решението е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение