Решение № 352 от 12.10.2023 г. на ВКС по н.д. № 20238002200549/2023 г.

касационно производство е образувано по жалба на защитниците на подсъдимия В. Д. - адв. В. и адв. Б., против въззивно решение № 47/27.03.2023 г., постановено по внохд № 20225000600202/2022 г. по описа на Апелативен съд - гр.Пловдив. В жалбата формално са заявени касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Твърди се, че въззивното решение е постановено в нарушение на закона, тъй като подсъдимият не е автор на вмененото му във вина деяние, не е участвал в процесните доставки и документирането им като фактически собственик на „Ф. ****“ ЕООД, а и обвинението не е доказано от обективна страна. Според защитниците е недопустимо да се обоснове данъчна измама с произхода и то само на част от стоките, тъй като действащият ЗДДС, респективно Директива № 2006/112 ЕС не обвързват правото на данъчен кредит с установяването на този произход, който не е предвиден като законово изискване за обективното осъществяване на доставки, както и за възникването на данъчен кредит. Дори и при липса на доказателства за реално получена предходна доставка, ДДС във връзка с последващата реализация на стоката е правомерно начислен. Посочено е, че не са обсъдени направените от защитата възражения относно констатираните противоречия в конструкцията на твърдения престъпен състав, не са изследвани отделните доставки по 22 бр. данъчни фактури със съответните количества череши и цени, като е повторена обвинителната теза, без да са дадени отговори на направените възражения и е вменено в тежест на подсъдимия документирането на доставките между неговия контрагент „Д. Г“ ЕООД и трети лица, без Д. да има връзка с тези отношения, без той да е получил някаква облага или допълнителни парични средства от дружеството, а още по-малко в описания размер от 44 205, 10 лв. Претендира се делото да се върне за окончателното му решаване по същество на въззивната инстанция. В съдебно заседание подсъдимият В. Д. и защитниците му адв. В. и адв. Б. поддържат жалбата и считат, че тя следва да се уважи по изложените в нея съображения. В последната си дума подсъдимият настоява да му бъде намалено наказанието. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура е на становище, че жалбата е неоснователна и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е подадена в предвидения в чл.350, ал.2 от НПК срок, от процесуално легитимирана страна, по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава двадесет и трета от НПК, поради което е допустима, но разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С присъда № 260020/14.09.2021 г. по нохд № 536/2020 г. на Окръжен съд - Пазарджик подсъдимият В. В. Д. е признат за виновен в това, че в периода от 01.06.2012 г. до 10.07.2012 г. в гр.Пазарджик, при условията на продължавано престъпление като физическо лице, което осъществява фактическата дейност и функции на управляващ и представляващ „Ф. ****“ ЕООД е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери, представляващи данък добавена стойност по ЗДДС, възлизащ на 44 205, 10 лв., като е използвал документи с невярно съдържание - 22 бр. данъчни фактури с доставчик „Д. Г“ ЕООД - С. З. при водене на счетоводството на „Ф. ****“ ЕООД и е потвърдил неистина в справка декларация, подадена на 10.07.2012 г., чрез счетоводителя И. Г. на основание чл.125 от ЗДДС пред ТД на НАП - Пазарджик, като е декларирал ДДС за внасяне 3 843, 53 лв., декларирайки доставка с право на данъчен кредит по тях, въпреки че по тези фактури няма реално осъществени сделки, приспаднал е неследващ данъчен кредит, а е следвало да декларира ДДС за внасяне в размер на 48 048, 63 лв., поради което и на основание чл.255, ал.3 вр. с ал.1, т.2, т.6 и т.7 вр. с чл.26, ал.1 от НК и при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, което наказание на основание чл.66 от НК е отложено за изпълнение с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С постановения съдебен акт в тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. По жалба на защитниците на подсъдимия е образувано внохд № 552/2021 г. по описа на Апелативен съд - гр.Пловдив. С постановената по делото въззивна присъда № 1/17.01.2022 г. е отменена първоинстанционната, подсъдимият е признат за невинен и на основание чл.304 от НК е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение, тъй като е прието, че фактическият управител на „Ф. ****“ ЕООД по време на инкриминирания период бил не подсъдимият, а неговият баща - св.В. Д.. На основание чл.190, ал.1 от НПК е постановено направените по делото разноски да останат за сметка на държавата. По протест на прокурор от АП - Пловдив с решение № 63/10.05.2022 г. по н.д. № 173/2022 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, на основание чл.354, ал.3, т.2 от НПК е отменена въззивната оправдателна присъда и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. При второто въззивно производство с решението, предмет на настоящата касационна проверка, на основание чл.338 от НПК е потвърдена изцяло първоинстанционната осъдителна присъда. По своето съдържание изложените доводи в жалбата, макар да са дефинирани под формата на допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон, освен че изразяват несъгласието на защитниците към фактическите заключения, свързани с авторството на деянието и доказаността на обвинението от обективна страна, се свеждат до оспорване обосноваността на обжалваното решение, която не е предвидена като самостоятелно касационно основание. Изразеното несъгласие с изводите на предходните инстанции, инкорпорирани в постановеното решение, е заявено декларативно, тъй като не са посочени конкретни пороци в аналитичната дейност на съда. В контекста на процесуалните изисквания за правилно формиране на вътрешното убеждение относно фактите, включени в предмета на доказване, извършената касационна проверка на атакувания съдебен акт не дава основание за достигане до желания от защитата резултат. При извеждане на релевантните факти контролираният съд е изложил подробни съображения защо кредитира определени доказателствени източници и защо не възприема заявеното от св.К., Г. и В. Д.. В изпълнение на указанията на ВКС в предходното отменително решение във връзка с това през инкриминирания период кой е бил фактическият управител на регистрираното „Ф. ****“ ЕООД, с представляващ - Е. Д., след проведеното съдебно следствие с основание е потвърден изводът на първоинстанционния съд, че именно В. Д. е вземал управленските решения в дейността на дружеството, въпреки че едноличен собственик е била майка му. Вярно е установено, че лично подсъдимият в изпълнение на договора с „А. ****“ ЕООД, с.Ц. се е занимавал с изкупуването на 200 тона череши от земеделски производители - физически лица, сключвал е реално сделките с тях и им е плащал на ръка, т.е. той е създал цялостната организация по време на кампанията, като е наемал допълнително шофьори и бусове. Нещо повече въз основа на издаденото му от Е. Д. пълномощно подсъдимият е оперирал с банковата сметка на дружеството. В. Д. е наел св.Г. да води счетоводството на фирмата, той е бил лицето за контакт и с данъчните органи, като на неговия електронен адрес е водена кореспонденцията при връчване на ревизионните актове и доклади, т.е. именно подсъдимият е лицето, което извършвало не само търговската дейност на дружеството, собственост на майка му, но е осъществявал и фактическото изпълнение на задълженията на търговеца, възложени му със съответния данъчен закон. Същевременно по делото не е спорно, че по документи основен доставчик на череши за „Ф. ****“ ЕООД се явява „Д. Г“ ЕООД - С. З., регистрирано по ЗДДС, фактически управлявано от св.К., многократно осъждан, включително и два пъти за данъчни престъпления, от който са издадени процесните 22 бр. фактури. Предходните инстанции, включително и първият въззивен състав постановил оправдателната присъда, безпротиворечиво са приели, че по инкриминираните фактури няма реално осъществени сделки, тъй като свидетелят не е разполагал с парични суми за заплащане на количествата плодове, между двете дружества не са разменяни пари по банков път, а и записаните в изкупвателните списъци лица, разпитани като свидетели по делото са категорични, че градините им не са имали капацитета да дадат отразените като закупени от тях количества, а малкото плод, който са добили са продали на подсъдимия, а не на св.К.. В този смисъл касационния съд не констатира логически или фактически пропуски и прецени, че правилно въззивният съд е интерпретирал доказателствените източници, напълно се е солидаризирал със съображенията на първоинстанционния състав относно тяхната относимост към фактите, включени в предмета на доказване и тяхната оценка за достоверност, изложил е подробни съображения защо не приема доводите на защитата, поради което напълно е изпълнил задълженията си по чл.339, ал.2 от НПК. Въз основа на така установените в съгласие с процесуалните правила фактически положения правилно е приложен материалният закон с признаването на подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение. „Ф. ****“ ЕООД не е имал право на приспадане на данъчен кредит, тъй като действително е закупил череши от лица, но те не са били регистрирани по ЗДДС и е следвало да внася ДДС като доставчик по авансовите плащания от „А.“ ЕООД за м. юни 2012 г.. Невярно фактурираните от името на „Д. Г“ ЕООД /регистриран по ЗДДС/ количества череши са създали право на данъчен кредит за „Ф. ****“ ЕООД за м. юни 2012 г., благодарение на който е избегнато установяването и плащането на ДДС в размер, възлизащ на 44 205, 10 лв.. В жалбата, дори и формално, не е наведено оплакване за наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, като едва в последната си дума подсъдимият моли за намаляване на наказанието. В тази връзка следва само да се посочи само, че наложеното наказание от една година лишаване от свобода е определено при условията на чл.55 от НК, като същото е отложено за изпълнение в минималния предвиден в закона изпитателен срок от три години и допълнително намаляване е неоправдано. С оглед изложеното Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира, че жалбата е неоснователна и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК