Решение № 104 от 24.2.2025 г. на ВКС по г.д. № 20248002101512/2024 г.

Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ДП НК „Железопътна инфраструктура“ против решение № 659/08.12.2023 г., постановено по гр.д.№ 371/2023 г. от състав на ОС - Велико Търново. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор, като в открито съдебно заседание не изпраща представител. Касационното обжалване е допуснато с определение № 4915/30.10.2024 г.. Правен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалван е във връзка с възможността да се приспадне от обезщетението за вреди на основание чл.200 КТ получената сума по застраховката „Трудова злополука“, предвид разпоредбата на чл.200, ал.4 КТ. Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – поради противоречие с възприетото от въззивния съд с практиката на ВКС по поставения правен въпрос. По отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, ВКС приема следното: Съгласно чл. 200, ал. 4 КТ, дължимото обезщетение се намалява с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите, а дължимото обезщетение според определението на ал. 3 на същия член е разликата между причинената вреда – неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Следователно, дължимото обезщетение за вреди от трудова злополука, както е в процесния случай, се определя от сбора на претърпените имуществени вреди (претърпени загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди. Имуществените вреди се установяват по вид и размер и се кумулират, неимуществените вреди се определят по справедливост, и от получената обща сума се намалява полученото обезщетение и/или пенсията по общественото осигуряване. Последното намаляване на дължимото обезщетение според чл. 200, ал. 4 КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият работник или служител е получил парична сума по сключени договори за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука” за сметка на работодателя при условията на чл. 57 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд. Застрахователната сума, която се дължи при настъпването на застрахователното събитие (настъпването на трудовата злополука), е определена в застрахователния договор. В случай на изплатено обезщетение от набраните вноски, които работодателят е правел в интерес на работника или служителя, за настъпило застрахователно събитие, изплащането от страна на работодателя на пълния размер на дължимото обезщетение би довело до двукратно обезщетяване за една и съща вреда, поради което законът предвижда, че дължимото от работодателя обезщетение се намалява с получената парична сума по застрахователния договор. Когато разпорежда, че по посочения начин се намалява „дължимото обезщетение”, законът не предвижда намаляването да се извършва само в случаите на предявени претенции само или и за имуществени вреди. Горното разрешение е възприето с решения на ІV гр.отд. на ВКС - № 211/29.03.2010 г. по гр.д.№ 719/2009 г. и № 227/25.10.2016 г. по гр.д.№ 1405/2016 г. и др. и се споделя и от настоящия състав на ВКС. По касационната жалба, състава на ВКС приема следното: Безспорно е настъпването на трудовата злополука, довела до телесните увреждания на ищеца, вредите от които се претендира в настоящото производство. Механизма на настъпването на злополуката е такъв, че води до извод за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия. Същия се е движел не на банкета, а в покритата с чакъл площ до железопътната линия, като не се е съобразил с подадения звуков сигнал от страна на управляващия движещия се по железопътния път влак, като от данните по делото е видно, че ако пострадалия работник се е движел по банкета, а не по покритата с чакъл площ до железопътната линия, злополуката не би настъпила. Пострадалия е разполагал с време да реагира също така, ако навреме е възприел звуковия сигнал, като това негово поведение безспорно е допринесло в значителна степен за настъпването на злополуката. Същевремено е обоснован и извода на съда, че поведението на работника не е единствената причина за настъпването на злополуката, тъй като влакът обичайно е преминавал по друга, а не по процесната линия и логично е ищецът да очаква, че влаковата композиция няма да се появи именно по ремонтирания път. Предупреждението, че предстои преминаване на влак не освобождава от отговорност работодателя, тъй като влакът се е движел с повече от десет минути закъснение – време, достатъчно да измине разстоянието от работната група до табелите и обратно, както правилно е приел от фактическа страна и въззивния съд. Въз основа на горното, ВКС споделя извода на съда в обжалваното решение, че приноса за настъпването на злополуката е поравно между страните. При определянето на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчете сравнително дългия период на възстановяване на ищеца – между шест и девет месеца, предвид и сравнително тежките травми – травматичен шок, фрактури, мозъчно сътресение, като болките и страданията от травмите са били за един значителен период от време. Всички тези обстоятелства водят съда до извод, че определеното от съда общо обезщетение в размер на 50 000 лева е справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД, като същото следва да се намали наполовина, предвид приетия процент съпричиняване – 50%. С оглед отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, обезщетението от 25 000 лева следва да се намали с изплатената сума по застраховката „трудова злополука“ от застрахователя на работодателя, за което са представени доказателства – за сумата от 791, 82 лева. В частта, с която съдът се е произнесъл по иска за обезщетение за имуществени вреди, решението не е предмет на касационното обжалване, предвид и размера на този иск. Предвид изложеното, въззивното решение следва да се отмени в частта, с която в полза на ищеца е присъдена сумата от 791, 82 лева, като в тази част искът следва да се отхвърли, като неоснователен. С оглед изхода на спора, в полза на касатора следва да се присъди минималното юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, предвид частичната основателност на касационната жалба. Предвид неоснователността на касационната жалба в останалата част, в полза на ответника по жалбата се дължат разноски, изразяващи се в адвокатско възнаграждение, което, определено по реда на чл.38 ЗА е в размер на 1000 лева, като по компенсация, в полза на пълномощника на Д. Т. Д. – наследник на починалия в хода на процеса ищец, следва да се присъди сумата 900 лева. Водим от горното, състав на ВКС