Решение № 5635 от 4.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3931/2016 г.

Решение № 5635 от 4.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3931/2016 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на М. П. Т., гр. Б., ж. к. "П. Р. С.", бл. ..., вх. ..., ет. ..., ап. ... срещу Решение № 116 от 29.01.2016 г. на Административен съд, гр. Б., постановено по административно дело № 1593/2015 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на М. П. Т. срещу Акт за установяване на задължения по декларация № АУ002303 от 22.05.2015 г. на орган по приходите в О. Б., с който са установени за периода 1.01.2010 г. - 31.12.2014 г. задължения за данък върху недвижимите имоти в размер на 2 068, 04 лв. и лихви - 573, 94 лв. и такса за битови отпадъци в размер на 10 847, 51 лв. и лихви - 3 164, 91 лв.

I. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - М. П. Т., счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че са налице предпоставките на чл. 107, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Не отчел, че единственият процесуален способ за определяне на задължения за данък върху недвижимите имоти и за такса за битови отпадъци е чрез извършването на ревизия.

Сочи, че не е безспорно установено ползването на имота, като съдът не съобразил факта, че същият не е въведен в експлоатация. Счита, че въвеждането на строежа в експлоатация удостоверява завършването на строителството по смисъла на чл. 15, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Излага подробно нормативната уредба по въвеждане на имотите в експлоатация и сочи, че в случая не са спазени изискванията на чл. 177 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Позовава се на издадено от О. Б. удостоверение от 30.06.2014 г., с което сградата, в която се намират процесните имоти, е призната за заварена - законен строеж по смисъла на Закона за устройство на територията и на основание § 6 от Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Р. Б. и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжение и строителни обекти (Наредба № 2), за която не се предвижда въвеждане в експлоатация. Сочи, че § 6 на Наредба № 2 е в сила от 11.12.2012 г., поради което до тази дата не е налице основание да се приема, че сградата не подлежи на приемане. С оглед на това съдът не отчел, че не е налице елемент от фактическия състав, пораждащ данъчното задължение. Позовава се на съдебна практика.

Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Т. С. - Шиварова, Адвокатска колегия, гр. Б..

1. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" в О. Б., счита същата за неоснователна. Съдът правилно приел, че процесните имоти са завършени и се ползват. В тази връзка съдът правилно ценил доказателствата, представени от комуналните дружества и от Националната агенция за приходите, доказващи ползването и отдаването на имотите под наем в процесния период. Неотносими счита доводите за отстраняване на нередовностите по подадената данъчна декларация по смисъла на чл. 103 ДОПК.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът се представлява от юрисконсулт Е. М..

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно установил материалната законосъобразност на оспорения акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК. Фактически установено е, че задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. С акта са установени задължения за данък и такса при безспорна фактическа установеност, че сградата е завършена до 31.03.2001 г. и е започнало използването й. Налице са и двете алтернативни предпоставки на чл. 15 ЗМДТ. Не са налице касационни основания за отмяна на съдебното решение.

II. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

III. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. М. П. Т. е съсобственик на недвижим имот, представляващ парцел III-2091, 2092, кв. 27 по плана на гр. Б..

1. На 19.04.1996 г., като съсобственик й е учредено право на строеж върху парцел III- 2091, 2092 за изграждането в съсобственост с Т. С. Т., при равни части, на апартамент, заемащ втори етаж, застроена площ 137, 40 кв. ч.; магазин със складово помещение на партерен етаж, със застроена площ 122, 60 кв. м.; магазин, заемащ първи етаж със застроена площ 137, 40 кв. м. и складово помещение на сутерен - нотариален акт № 125, т. VIII, дело № 2851/1996 г.

1. На 30.03.2001 г. за строежа в имот, парцел III-2092, кв. 27, е съставен акт за установяване на годността за приемане на строеж (образец 15), подписан за инвеститор от М. Т..

1. На 30.06.2014 г., началник отдел "Контрол по строителството и въвеждане в експлоатация" в О. Б., издава удостоверение, рег. № 94-01-39275/2/, с което удостоверява, че строеж "Жилищна сграда - сутерен, партер и първи етаж - магазини, три жилищни етажа и терасовиден етаж - четири броя апартаменти", находящ се в урегулиран поземлен имот III-2092, кв. 27 по плана на гр. Б., административен адрес гр. Б., ул. "С. В." №..., е изпълнен въз основа на одобрени проекти от 20.09.1996 г., завършен е преди 31.03.2001 г. с оглед на представените доказателства, поради което не подлежи на въвеждане в експлоатация съгласно § 6 от Наредба № 2.

1. На 1.07.2014 г., със Заповед № 1681, издадена на основание чл. 4, ал. 3 и 4 ЗМДТ, кметът на О. Б. определя служителите на общинската администрация, които да изпълняват правомощията на орган по приходите. Под т. 3 са посочени служителите на отдел "Контрол и принудително събиране" в Дирекция "Местни проходи от данъци, такси и реклама" в общината.

1. На 16.04.2015 г. М. П. Т. подава декларация по чл. 14 ЗМДТ за притежаваните от нея э ид. ч. от апартамент и два магазина, находящи се на адрес гр. Б., ул. "С. В." .№....

1. На 22.05.2015 г. орган по приходите в общината - Ф. П., на длъжност главен експерт в отдел "Контрол и принудително събиране" в Дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" в О. Б., издава Акт за установяване на задължения по декларация № АУ002303, с който на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК установява на М. П. Т. за периода 1.01.2010 г. - 31.12.2014 г. задължения за недвижимите имоти, находящи се на ул. "С. В." №... - данък върху недвижимите имоти в размер на 2 068, 04 лв. и лихви - 573, 94 лв. и такса за битови отпадъци в размер на 10 847, 51 лв. и лихви - 3 164, 91 лв.

1. На 15.06.2015 г. г-жа Т. оспорва Акт за установяване на задължения по декларация № УА№ № 2303 пред директора на Дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама".

1. На 26.06.2015 г., с Решение № 94-01-19712, директорът на Дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" потвърждава Акт за установяване на задължения по декларация № АУ002303.

1. В хода на съдебното производство органът представя получени от "Водоснабдяване и канализация" ЕАД и "ЕВН Б. Е." ЕАД доказателства за консумирана вода и електрическа енергия съответно за период 2014 г. и 2010 - 2014 г., административната преписка по издаване на удостоверение № 94-01-39275/2/ от 30.06.2014 г. на началник отдел "Контрол по строителството и въвеждане в експлоатация" в О. Б., доказателства за декларирани от г-жа Т. доходи от наем за 2010 г. и 2013 г., както и за сключен от нея през 2009 г. договор за наем на процесните имоти.

IV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила. Приема, че актът съдържа мотиви, макар и оскъдни, като не е налице неяснота относно предмета на акта. Съдът приема, че актът е и материално законосъобразен. С оглед на доказателствата по делото - открити партиди за електрическа енергия и декларирани доходи от наем от процесните имоти, е налице реално използване на процесните недвижими имоти преди 2010 г. С оглед на това липсата или наличието на удостоверение за въвеждане в експлоатация на сградата, като предпоставка за дължимост на данъка, е ирелевантно.

Съдът приема, че са налице предпоставките за издаване на акта, тъй като не е подадена декларация и задължението не е платено. По отношение на установеното задължение за такса за битови отпадъци приема, че с оглед на изрично декларираното неоспорване на факта на попадане на имотите в границите на районите, в които общината предоставя услугите, които съставляват компонентните на таксата за битови отпадъци, и на факта на предоставяне на услугите от общината - задължението е дължимо. И двете задължения съдът приел, че са правилно изчислени.

Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорения Акт № АУ002303 и отхвърлил жалбата.

Изводът на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяните пороци, са за липса на предпоставките на чл. 107, ал. 3 ДОПК и на чл. 15, ал. 1 ЗМДТ, т. е. за нарушение на материалния закон, не и за необоснованост.

Както правилно приел съдът, актът за установяване на задължения по декларация по смисъла на чл. 107, ал. 3 ДОПК, се издава или по искане на задълженото лице, или служебно, по инициатива на органа по приходите. В случая е безспорно, че актът е издаден служебно, а не по искане на задълженото лице. Служебно актът може да бъде издаден при наличие на някоя от предвидените в чл. 107, ал. 3 ДОПК предпоставки - установено несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица, след като е изчерпан редът по чл. 103 ДОПК, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия.

От доказателствата по делото е безспорно, че установените с акта задължения не са платени и на касатора не е издаден ревизионен акт. Следователно, от доказателствата по делото е видно, че оспореният акт е издаден при спазване на материалноправните предпоставки за издаване на акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК. Доводите, свързани с приложимостта на чл. 103 ДОПК, с оглед на това, са ирелевантни.

Вярно е, както твърди касаторът, че в оспорения акт органът не посочил точно която от хипотезите на чл. 107, ал. 3 ДОПК счита, че е налице. По принцип, тогава, когато правната норма предвижда различни хипотези за издаването на един административен акт, органът е длъжен да посочи точно коя от хипотезите счита, че е налице. Но производството по проверка на законосъобразността на акт за установяване на задължения по декларация е производство по същество, т. е. когато с един акт се установяват публични задължения за данък и за такса съдът следва да отчита факта, че макар липсата на конкретно правно основание да е порок на акта отмяната на акта поради липсата на мотиви не представлява съдържанието на правомощията на съда.

Съгласно чл. 4, ал. 1 ЗМДТ във вр. с чл. 144, ал. 1 във вр. с чл. 160, ал. 1 ДОПК съдът решава делото по същество. Това значи, че когато установи допуснато от органа нарушение, което не води до нищожност на акта, а само до неговата унищожаемост, съдът след като констатира нарушението, следва сам да определи дължимостта и размера на задълженията. Задълженията за данък върху недвижимите имоти и за такса за битови отпадъци не зависят от дискреционната преценка на органа, а елементите на тези задължения са установени в закона, в актове на общинския съвет и на кмета, което значи в публично известни актове. Единствено данъчната оценка на имота се определя от общинската администрация, но и тя е въз основа на нормативно установени правила - чл. 20 ЗМДТ.

Този характер на задълженията за данъка върху недвижимите имоти и за таксата за битови отпадъци е и причината органът по приходите, с акта по чл. 107, ал. 3 ДОПК, да не определя задълженията, а да ги установява. За това, когато установи допуснато от органа нарушение на формата или на административнопроизводствените правила или на материалния закон съдът не отменя акта и не го връща на органа за ново произнасяне, а решава спора по същество, т. е. определя задължено лице ли е жалбоподателят и ако да, какъв е размерът на задължението. Само когато, съдът установи, че адресатът на акта не е задължено за установените задължения лице той отменя акта и с това се изчерпват неговите правомощия, както и когато естеството на акта не позволява решаването на делото по същество, съдът го отменя и връща преписката на компетентния орган по приходите със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона - чл. 160, ал. 3 ДОПК.

В случая не е налице тази хипотеза - естеството на акта позволява да се реши спора по същество, а допуснатото от органа нарушение на изискването за правилно и точно мотивиране на акта не е порок, който води до неговата нищожност.

С оглед на горното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение поради неправилно приложение на чл. 107, ал. 3 ДОПК е неоснователен. Съдът правилно установил наличието на предпоставките на чл. 107, ал. 3 ДОПК за издаване на акт за установяване на задължения по декларация.

Вторият довод на касатора е досежно тълкуването и прилагането на чл. 15, ал. 1 ЗМДТ. Както правилно приел съдът, разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗМДТ, установява алтернативното съществуване на две предпоставки, при наличието на които възниква задължението за данък върху недвижимите имоти за новопостроените сгради или части от тях - завършването или започналото използване на сградата. Законът за местните данъци и такси не установява своя легална дефиниция за завършена сграда или за факта на нейното използване. С оглед на това и в съответствие с чл. 36 и 37 от Указ 833 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове употребените от законодателя в чл. 15, ал. 1 ЗМДТ думи "завършването" и "използването" следва да имат общоприетия смисъл на думите и/или утвърденото им правно значение.

Съгласно чл. 177, ал. 1 ЗУТ след завършването на строежа възложителят подава заявление пред компетентния орган за въвеждането на обекта в експлоатация, като представя окончателния доклад по чл. 168, ал. 6 ЗУТ. Окончателният доклад по чл. 168, ал. 6 ЗУТ се изготвя след приключване на строително-монтажните работи. А приключването на строително-монтажните работи, съгласно чл. 7, ал. 3, т. 15 от Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителство (Наредба № 3), съответно чл. 7, ал. 3, т. 15 от Наредба № 7 от 22.05.2001 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителство, отменена с Наредба № 3, съответно чл. 7, ал. 3, т. 15 от Наредба № 7 от 26.07.1999 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителство, отменена с Наредба № 7 от 2001 г., се установява с акт образец 15. Акт образец 15 е констативен акт за установяване годността за приемане на строежа, който се съставя на основание чл. 176, ал. 3 ЗУТ от възложителя, проектантите по всички части на проекта, строителя, лицето, упражняващо строителен надзор. Този акт е основание за съставяне на окончателния доклад от лицето, което упражнява строителен надзор и с него се извършва предаването на строежа и на строителната документация от строителя на възложителя. Следователно, със съставянето на акт, образец 15, се приема че строежът е завършен.

Въпрос на преценка на възложителя е кога и дали ще подаде искане по чл. 177, ал. 1 ЗУТ до компетентния орган за въвеждане на строежа в експлоатация. Законодателят, в чл. 15, ал. 1 ЗМДТ, не въздига като елемент на фактическия състав на възникването на задължението за данък върху недвижимите имоти момента на въвеждане в експлоатация, както твърди касаторът, а момента на завършването на строежа. И това е логично. Възникването на задължението за данък законодателят не може да остави на преценката на възложителя - тогава и когато прецени да въведе обекта в експлоатация, а го обвърза с осъществяването на обективния факт - завършването на строежа, удостоверен с нарочно съставен документ по образец - акт образец 15, с участието на всички ангажирани в строежа субекти, за които вярното установяване на датата на завършване на строежа е обвързано със съответния правен и финансов интерес.

Що се отнася до довода на касатора, че до приемането на § 6 на Наредба № 2 е съществувало изискване за въвеждане на строежите в експлоатация, следва само да се посочи, че чрез този довод касаторът фактически иска да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Касаторът не е поискал въвеждане на строежа в експлоатация съгласно действалата към датата на завършването му нормативна уредба, а сега иска с този факт да обоснове недължимост на данъка.

С оглед на изложеното факта, че за процесните имоти не е издадено удостоверение за експлоатация по смисъла на чл. 177, ал. 2 или 3 ЗУТ не води до извод, че за касатора не е възникнало задължение за заплащане на данък. От доказателствата по делото е безспорно, че акт, образец 15, е съставен за строежа на 30.03.2001 г. Следователно, именно с оглед на тази дата следва да се преценява началния момент на възникване на задължението за данък с оглед на чл. 15, ал. 1 ЗМДТ. Това прави правилен и обоснован извода на съда за ирелевантност на факта на невъвеждане на строежа в експлоатация.

В случая органът не отчел този начален момент на възникване на задължението, а се позовал на втората алтернатива на чл. 15, ал. 1 ЗМДТ - започването на използването. Започването на използването е фактическото използване на строежа по предназначение. От доказателствата по делото - договор за наем от 15.02.2009 г., е видно, че към този момент касаторът фактически ползвал процесните имоти. Но органът, позовавайки се на откритите за имотите партиди и установеното ползване на ресурс от експлоатационните дружества, както и от декларирания от самия касатор приход от наем от процесните имоти, приел, че фактическото използване на процесните имоти е било започнало към 1.01.2010 г. С оглед на това именно от тази дата за касатора възниква и задължението за данък върху недвижимите имоти и съответно за такса за битови отпадъци.

Поради горното неоснователни са доводите на касатора за неправилно приложение от съда на материалния закон. Съдът правилно установил фактическия състав на чл. 15, ал. 1 ЗМДТ, правилно тълкувал и приложил материалния закон към доказателствата по делото и въз основа на това направил правилен извод за дължимост на задълженията считано от 1.01.2010 г.

Това прави обжалваното решение правилно. Съдът следва да го остави в сила.

С оглед на изхода от делото, направено от ответника искане и на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК съдът следва да осъди касатора за заплати на О. Б. - юридическото лице, в чиято структура е органът - ответник, направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. Размерът на същите съдът определя на основание чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на 1 027, 00 лв., с оглед на материалния интерес по делото - 16 583, 87 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд