Решение № 4539 от 8.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11187/2020 г.

Решение № 4539 от 8.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11187/2020 г., II о., докладчик съдията Стефка Кемалова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на В. К., подадена чрез адвокат С. А., против Решение № 4044/21.07.2020 г., постановено по административно дело № 8319/2019 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата й срещу Заповед № РА-30-178/20.06.2019 г. на Директора на Дирекция "Общински строителен контрол" при Столична община, нареждаща премахване на незаконен строеж. В касационната жалба се сочи неправилност на съдебното решение на основанията по чл. 209, т. 3 АПК, поради което се иска неговата отмяна, след което да се отмени оспорената заповед или делото да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав на АССГ. Касационната жалба се поддържа от адвокат А., който моли да бъде уважена по съображенията, развити в нея и в писмена защита, в която акцентира на допуснати от съда нарушения, касаещи преценката за спазване на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на принципа за пропорционалност. Ответната страна, Директора на Дирекция "Общински строителен контрол" при Столична община, се представлява от юрисконсулт К., който оспорва жалбата и моли съдебното решение да бъде оставено в сила, като доводите му по съществото на спора се съдържат в писмен отговор и в писмени бележки. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага оспореното решение да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд – София град, е заповед, с която на основание чл. 225а, ал. 1 ЗУТ е наредено премахването на строеж, представляващ "Едноетажна масивна жилищна сграда", находящ се в гр. София, [адрес], УПИ X – 881, кв. 278 а, поземлен имот с идентификатор № 68134.1106.270, като част от строежа попада върху тротоар – публична общинска собственост с кадастрален идентификатор № 68134.1106.203. Строежът е квалифициран от органа като незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ - изграден без инвестиционен проект и без издадено разрешение за строеж. Въз основа на приетите по делото доказателства, съдът правилно е установил относимите факти, въз основа на което е извършил цялостна проверка за законосъобразност на оспорената заповед, след което е приел, че е издадена от компетентен орган, в съответната форма, при спазване на административнопроизводствените правила и на материалноправните разпоредби. Възприетите от съда правни изводи се споделят от настоящата съдебна инстанция, тъй като са обосновани и законосъобразни. В хода на съдебното производство са установени фактите, свързани с местонахождението, размерите и характеристиките на строежа, които не са оборени от страна на жалбоподателката. Изслушано е заключение на вещо лице по съдебно-техническа експертиза, чийто констатации съвпадат с фактите, установени в хода на административното производство и отразени в констативния акт и в заповедта. Строежът е описан от административния орган по начин, който не буди съмнение относно неговата индивидуализация, въпреки обратните твърдения в касационната жалба. Установено е, че представлява едноетажна масивна жилищна сграда с "Г" образна форма в план, с площ около 50 кв. м., като пред сградата е изградена покрита тераса/веранда/ с площ от около 12 кв. м., която навлиза в терена, отреден за тротоар по действащия план. Според заключението на вещото лице, тази тераса е долепена до южната фасада на жилищната сграда и върху нея са обособени две помещения – източно, което е изцяло затворено и западно, служещо за входно предверие на жилищната сграда, като предвид тази свързаност на помещенията и предназначението им, строежът е описан като "Едноетажна масивна жилищна сграда", част от който е и покритата веранда, попадаща върху тротоара. Освен това, строежът /сграда и веранда към нея/ е онагледен ясно върху скицата - част от констативния акт, въз основа на който е издадена заповедта. Не е спорно обстоятелството, че е строежът е извършен без строителни книжа, поради което правилна е квалификацията му като незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Спорен е бил периодът на реализирането му, предвид необходимостта от изследване на статут на търпимост. Първостепенният съд е приел, че строежът във сегашния си вид е изграден в периода 2016 г. – 2020 г., което изключва търпимостта му по смисъла на § 16 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ, като същевременно е изложил мотиви по този въпрос и въз основа на констатацията, възприета от органа за период на изграждане през 1991 г. Оспорващата от своя страна е твърдяла, че сградата е изпълнена още по-рано, тоест преди 1991 г., въпреки, че не е успяла да докаже по безспорен начин тези си твърдения. Настоящият съдебен състав счита, че за доказано следва да се приеме обстоятелството, че строежът е изграден след 2011 г., каквото предположение е изказано и в съдебното решение. Установено е, че процесната сграда не е отразена в действащата кадастрална карта, одобрена със Заповед № РД-18-50/2.11.2011 г. Следователно и предвид на други безспорни доказателства по този въпрос, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 2, ал. 5 ЗКИР, съгласно която основните данни за местоположението, границите и размерите на недвижимите имоти и сгради, отразени в кадастъра, представляват доказателство за обстоятелствата, за които се отнасят, до доказване на противното. Тоест следва да се приеме за доказано, че към 2011 г. сградата не е била изградена, което изключва търпимостта й по смисъла на посочените по-горе разпоредби от ЗУТ. С оглед установената по делото недопустимост на процесния строеж, както по действащия подробен устройствен план, одобрен през 1993 г., така и по предходните планове от 1975 г. и от 1988 г., дори да се приеме за вярно твърдението на жалбоподателката, за това, че е изграден преди 1991 г., същият отново не може да се квалифицира като търпим. В този случай, строежът би попаднал под приложното поле на § 16, ал. 1 или ал. 2 ПР ЗУТ, които норми изискват съответствие с градоустройствения план, действал по време на извършването му или сега действащия план, каквото съответствие се каза, че липсва. На следващо място, неоснователни са възраженията за допуснати нарушения от съда на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и принципа за пропорционалност. По този въпрос, настоящият съд споделя изцяло изводите, възприети от Административен съд – София град, който е извършил анализ на установените факти, свързани със социалния и здравословен статус, възраст, членовете на домакинството на жалбоподателката, отчел е обстоятелството, че строежът е изполван от кратко време като жилище, след което е съпоставил личните й интереси от запазване на строежа спрямо обществения интерес от премахването му, и е възприел правилния извод за съразмерност и пропорционалност на оспорената заповед, с която се преследва законна цел по смисъла на чл. 8, § 2 от Конвенцията. Въз основа на изложените мотиви, неоснователни са твърденията в касационната жалба за неправилност на съдебното решение по смисъла на чл. 209, т. 3, пр. 1 АПК, тъй като е постановено при правилно приложение и тълкуване на материалния закон. Настоящата съдебна инстанция не установи допуснати от съдебния състав нарушения на съдопроизводствените правила от категорията на съществените, въпреки обратните твърдения в касационната жалба. С оглед предмета на правния спор, е разпределена доказателствената тежест и са дадени конкретни указания на страните в този смисъл, проведени са открити съдебни заседания, в хода на които съдът мотивирано се е произнесъл по доказателствените искания, приетите доказателства са допустими и са относими, обсъдени са от съда, който е постановил мотивиран съдебен акт. Правилно е оставено без уважение искането на оспорващата за събиране като доказателства на Констативен акт № 46/16.07.2018 г., съставен за същия строеж и възражението против него, поради неотносимостта им към конкретния правен спор, доколкото касаят друго административно производство, различно от процесното. Решението е обосновано, като въз основа на правилно установените от съда обстоятелства, са възприети мотивирани и логически издържани правни изводи. Оспореното решение е валидно, допустимо и постановено при отсъствие на посочените касационни основания, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, основателно е искането на ответната по касация страна за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, което следва да се определи в размер на 100 лева, на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,