Решение № 1299 от 21.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5309/2007 г.

Решение № 1299 от 21.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5309/2007 г., V г. о., ГК, докладчик председателя Елса Ташева Производството е по чл. 218а, във връзка с чл. 218б, б. "в" ГПК (отм.), образувано по касационната жалба на И. П. Х. и В. Д. Х. от гр. П., срещу решение по гр. дело № 1143/2005 г. на Великотърновски окръжен съд, в частта, с която е определен размер на лихвата върху главница от 2 400 лева, за периода от 15.07.2004 г. до 30.09.2005 г. Поддържат се оплаквания за неправилност на съдебния акт в обжалваната част, поради нарушение на материалния закон, затова се настоява за отмяната му и за постановяване на решение, с което се приема, че лихвата се дължи, считано от 15.07.2004 г. до окончателното изплащане на сумата. Срещу същото решение е постъпила касационна жалба от О. П., в частта, с която е осъдена да заплати обезщетение, по чл. 73 ЗС. Поддържат се оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон, затова се настоява за отмяната му в обжалваната част. Касационните жалби са процесуално допустими, защото отговарят на изискванията на чл. 218в, ал. 1 и 2 ГПК (отм.), а при разглеждането им по съществото на оплакванията в тях касационният съд констатира следното: ищците са предявили срещу О. П. два обективно съединени иска по чл. 108 ЗС и по чл. 73 от с.з. Установено е, че са собственици на 50 кв. м. от дворното място, цялото от 490 кв. м., съставляващо УПИ * в кв.72 по ПУП на гр. П., реституирано със заповед на кмета от 26.05.1998 г., върху които 50 кв. м., находящи се в североизточната част на имота ответникът е имал площадка и автобусна спирка за гр. Б. Обсъдени са доказателствата по делото, според които на 30.09.2005 г. ответникът е демонтирал процесната спирка и имотът е предаден на ищците, които са започнали строителство на търговски обект, обстоятелства, настъпили след предявяване на ревандикационния иск, но с които решаващият съд се е съобразил относно съществуването им към момента на постановяване на съдебния си акт и отхвърлил иска по чл. 108 ЗС. Новонастъпилото обстоятелство е мотивирало съда да приеме, че към момента на постановяване на съдебния си акт не са налице предпоставките за уважаване на ревандикационния иск, тъй като процесната част от дворното място на ищците е предадена доброволно от ответника и не се намира вече в негово владение. По отношение на предявения иск за обезщетение е прието, че са налице предпоставките за уважаването му за претендирания от ищците период, през който са претърпели вреди от пропуснати ползи, т.е. от юли 1999 г. до юни 2004 г., т.е. за 60 месеца, позовавайки се на приетото от съда и неоспорено от страните заключение на техническата експертиза и определяйки ги, в размер на 2 400 лева. Върху дължимото се обезщетение съдът е определил законна лихва, считано от датата на постъпване на исковата молба - 15.07.2004 г. до 30.09.2005 г., когато е извършено доброволното предаване на процесния имот. По касационната жалба на И. и В. Х.: същата е основателна и следва да се уважи. Правилно решаващият съд е приел, че лихвата се дължи за период, считано от датата на предявяване на претенцията, но неправилно е приел, че законната лихва се дължи до 30.09.2005 г., когато е настъпило доброволното предаване на имота. Лихвата е акцесорно задължение, което предпоставя наличността на друг главен дълг-на главница, зависи от него и се дължи наред с него. Именно от тази акцесорност на задължението за лихва следват последиците, както за възникването му, така и за погасяването му. Затова, когато се погаси главното задължение, което е причина за възникването на задължението за лихва-чрез плащане, или по друг начин - погасява се и задължението за лихва. Нещо повече, чл. 119 ЗЗД постановява, че с "погасяването по давност на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар за тях давността да не е изтекла". В това именно се изразява естеството на акцесорното вземане, което споделя съдбата на главното. Като е определил краен срок на дължимата се лихва, а именно 30.09.2005 г., обвързвайки неправилно срока, с доброволно предаване на имота, а необвързвайки го с погасяването на главното задължение - дължимата се главница от 2 400 лева решаващият съд е постановил неправилно решение, което в тази част следва да се коригира. По касационната жалба на О. П.: същата е неоснователна и следва да се остави без уважение. Неоснователен е касационният довод, че независимо от настъпилия реституционен ефект, по силата на който и съгласно заповед на Кмета на О. П. за отмяна на заповедта за отчуждаване на процесния имот и възстановяване на правото на собственост върху него на бившите му собственици от 26.05.1998 г., този реституционен ефект бил настъпил от датата на предявяване на претенцията за ревандикирането му, на 15.07.2004 г. Вещноправният ефект от възстановяване на правото на собственост е настъпил именно на 26.05.1998 г. (когато е отменено отчуждаването), от който момент касаторът е продължил да упражнява владение върху него без правно основание и затова правилно решаващият съд е приел, че за претендираният период ищците са понесли щета от пропуснати ползи да упражняват в пълен обем правото си на собственост, ограничени от неоснователните действия на касатора да държи и ползва изградената от него автобусна спирка за гр. Б. на отпаднало основание, за което дължи обезщетение, в определения от техническите експертизи размер, до датата на доброволното му предаване - 30.09.2005 г. Неправилно е становището на касатора, че иска по чл. 108 ЗС и иска по чл. 73 ЗС се намират в съотношение на акцесорност и затова отхвърлянето на иска за ревандикация следвало да доведе и до отхвърлянето на иска за обезщетение. Искът за ревандикация е отхвърлен правилно, защото решаващият съд е съобразил новонастъпилото по времето на процеса обстоятелство - доброволното предаване на имота. Искът за обезщетение правилно е уважен, с оглед на понесените вреди от пропуснати полза за процесния период. Водим от горните съображения, ВКС на РБ, V-то г.о.