Решение № 9113 от 23.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8301/2023 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. АПК. Висшият адвокатски съвет чрез адвокат проф. И. Р., д.ю.н. обжалва решение 6012/07.06.2023 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, постановено по адм. дело 6839/2022 г., с което е обявена нищожност на решение 3133/11.12.2020 г. на Висшия адвокатски съвет със следното съдържание: Ежегодна заверка на адвокатската карта по смисъла на чл. 9, ал. 5 от Закона за адвокатурата се извършва чрез полагане на стикер за съответната година. Стикерът се издава и предоставя на всяка адвокатска колегия от Висшия адвокатски съвет съобразно броя на членовете й, които са изпълнили задълженията си по чл. 49, ал. 1 от Закона за адвокатурата към Висшия адвокатски съвет. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост на решението, като постановено по недопустима жалба на основание чл. 159, т. 1 и 4 АПК с искане да бъде обезсилено и да се прекрати делото. При условията на евентуалност от допустимостта на обжалвания съдебен акт, се поддържа искане за отмяната му като неправилен на основанията по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Конкретните доводи за недопустимост на решението се отнасят за следното: Според Висшия адвокатски съвет оспореното решение 3133/11.12.2020 г. няма характер на нормативен административен акт, тъй като не отговаря на условията, предвидени в чл. 75, ал.1 АПК и чл.1а ЗНА, поради което оспорването му е недопустимо на основание чл.159, т.1 АПК. В тази връзка в касационната жалба са изложени доводи, че Висшият адвокатски съвет не е административен орган, не притежава обща нормотворческа компетентност, каквато притежават само държавни органи чл.1а ЗНА и издадените от него решения нямат характера на административни актове, с изключение на наредбите, за които изрично е овластен по законова делегация чл.121, ал.1 ЗА. Оспореното решение не е и сред изрично изброените в Закона за адвокатурата решения на Висшия адвокатски съвет, които подлежат на съдебен контрол. Адресат на решението не са неограничен и неопределен кръг лица, а адвокатските колегии (чрез адвокатските съвети), на които се предоставят стикерите за ежегодна заверка на адвокатска карта, както и адвокатите, членове на Адвокатските колегии, които са индивидуално, поименно и отнапред известни. В кръга на адресатите не се включват клиентите на адвокатите. Законът за адвокатурата не предвижда последици от липсата на заверка на адвокатската карта по отношение на клиентите. Чл. 3, ал. 2 ЗА определя като условие за упражняване на адвокатската професия лицето да е положило клетва и да е вписано в регистъра на съответната адвокатска колегия. В тази връзка касаторът поддържа, че оспореното решение не засяга пряко правата на адвокатите да упражняват адвокатска професия, с получаването на заверена чрез полагане на стикер за съответната година, адвокатска карта. Правото на адвоката да притежава адвокатска карта е гарантирано с възможността да обжалва отказът за издаване на карта чл. 9, ал. 6 във връзка с ал. 7 ЗА. Счита, че издаването на адвокатска карта и нейната заверка няма каквато и да било връзка с регистрите, водени от адвокатските съвети и от Висшия адвокатски съвет, което изглежда е единственият аргумент, на който се основава обжалваното решение и определението по адм. дело 5202/2022 г. при преценката за допустимост на оспорването. Според касатора неправилно е прието, че редът за заверка на адвокатската карта, уреден с решение 3133/11.12.2020 г. е част от реда за водене на адвокатските регистри, предвиден с Наредба 3/20.11.2020 за реда за водене, съхраняване и достъп до регистрите на адвокатските колегии и единните адвокатски регистри. Щом законът предвижда, че образецът на карта се урежда с решение, а не с наредба, то въпросът е изцяло вътрешноорганизационен. Поради това и с оглед на основанието, на което е издадено, съдържанието му и с изрично предвидената от закона форма на волеизявлението (решение), счита, че не може да бъде квалифицирано като нормативен акт. Съгласно чл. 134 от КРБ, адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се организация. Решенията на Висшия адвокатски съвет са задължителни за адвокатите и органите на адвокатурата чл. 122, ал.2 ЗА. Съобразно тези принципи, касаторът сочи, че законът предвижда обжалваемост на актовете му само в изрично и изчерпателно предвидени случаи чл. 7, ал.5, чл.10, ал. 5, чл. 53, ал.1, чл. 116, чл. 130, ал. 2 от ЗА и цитира съдебна практика на ВКС, постановена по отношение на същото решение. При неправилна квалификация на акта, като неправилни оспорва и всички изводи на съда относно валидността на този акт, преценяван като административен акт въобще, респективно като подзаконов нормативен акт. В касационната жалба са изложени и съображения за недопустимост на оспорването на основание чл. 159, т. 4 АПК поради липса на правен интерес у жалбоподателите. От касатора, при условията на евентуалност, в зависимост от становището на касационната инстанция по характера на акта, е направено и особено искане за спиране на делото и предприемане на действия за образуване на съвместно тълкувателно дело между ГК на ВКС и ВАС на основание чл. 124 ЗСВ за произнасяне с тълкувателно постановление по въпроса за обжалваемостта на решенията на Висшия адвокатски съвет, с които се произнася по въпроси, за които изрично е предвидено, че се произнася с решение, но за които не е предвидено основание и специален ред за обжалване по Закона за адвокатурата. Ответниците- В. С. Ф. лично, Адвокатска колегия Бургас, Е. Д. Д.-Р.,М. С. Т., Т. Л. И., Е. И. Т., Г. В. С., П. К. К., С. К. К., А. Н. Н., А. Х. С., А. П. П. и Д. Г. Р., чрез общия им пълномощник адвокат В. Фотева молят да се остави без уважение касационната жалба и да се потвърди първоинстанционното съдебно решение, по подробни съображения, изложени в представени по делото писмен отговор, молба от 08.11.2023 г. и писмени бележки. Претендират се разноски на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Ответниците Н. К. Я. - М., Й. К. Л., Д. Н. К., М. Й. С., О. В. А., Н. И. С., С. С. М., Д. Д. Б. - Л., Г. Д. Б., Р. А. Д., А. М. Й., М. Х. Г., Д. Н. К., П. Л. Б., И. О. А., В. Х. Л. и К. И. А. в представен по делото писмен отговор на общия им процесуален представител адвокат Е. Д. Д. Радева изразяват становище за неоснователност на касационната жалба, като подкрепят изцяло доводите в отговора на адв. В. Фотева. Претендира се присъждане на разноски при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА. Ответниците по касация поддържат, че оспореното решение на Висшия адвокатски съвет съдържа подзаконови или административни разпоредби, с които се ограничава упражняването на регулирана професия, поради което подлежи на съдебен контрол по силата на чл. 9 от Директива (ЕС) 2018/958 на ЕП и на Съвета от 28 юни 2018 година относно проверката за пропорционалност преди приемането на ново регулиране на професии и на чл. 47 от ХОПЕС. В тази връзка, в представените по делото писмени становища са изложени подробни съображения, че решението не е вътрешноорганизационен акт (на съсловна организация), а има функция и цел, различна от правомощието за определяне образеца на адвокатската карта и начина на ежегодната й заверка, тъй като въвежда регулация и достъп до правото за упражняване на адвокатска професия. Относно особеното искане, ответниците считат, че е неоснователно, поради липса на твърдяната противоречива практика между ВАС и ВКС. Компетентен да се произнесе по законосъобразността на издаваните от Висшия адвокатски съвет наредби е Върховният административен съд, а не Върховният касационен съд. Това се отнася и за решенията му, имащи характер на подзаконови нормативни актове. Поради това едно и също решение няма да подлежи на съдебен контрол по различни правила, в зависимост от това пред кой съд е направено оспорването, а ако то е адресирано до ВКС, последният следва да го изпрати по подсъдност на ВАС. Заключението на прокурора от Върховна прокуратура е за необходимост от приемане на тълкувателно постановление, поради противоречива съдебна практика на ВАС и ВКС относно обжалваемостта на оспореното решение на Висшия адвокатски съвет, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия, като взе предвид становищата на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК. При разглеждането й по същество, съдът съобрази следното: Предмет на оспорване пред тричленния състав на Върховния административен съд, четвърто отделение е било решение 3133/11.12.2020 г. на Висшия адвокатски съвет със следното съдържание: Ежегодна заверка на адвокатската карта по смисъла на чл. 9, ал. 5 от Закона за адвокатурата се извършва чрез полагане на стикер за съответната година. Стикерът се издава и предоставя на всяка адвокатска колегия от Висшия адвокатски съвет съобразно броя на членовете й, които са изпълнили задълженията си по чл. 49, ал. 1 от Закона за адвокатурата към Висшия адвокатски съвет. Първоначално жалбата е подадена пред Административен съд София град по реда за оспорване на общи административни актове. С определение 7465/06.10.2021 г., постановено по адм. дело 933/2021 г., Административен съд София-град (АССГ), е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството по делото, поради недопустимост на оспорването на чл. 159, т.1 и 4 АПК като е приел, че оспореното решение не е административен акт, не отговаря на кумулативните изисквания по чл. 75, ал. 1 АПК и не подлежи на оспорване по реда на АПК, както и че жалбоподателите нямат правен интерес от оспорването. С определение 7149/14.07.2022 г. по адм. дело 5202/2022 г. Върховният административен съд, пето отделение е обезсилил това определение, като постановено в нарушение на родовата подсъдност и е изпратил делото на тричленен състав на Върховния административен съд да се произнесе като първа инстанция съгласно чл. 132, ал. 2, т. 1 АПК, като е приел, че оспореното решение на Висшия адвокатски съвет притежава всички белези на нормативен административен акт, защото съдържа административноправни норми, отнася се за неопределен и неограничен брой адресати и има многократно действие. Този извод е аргументиран със съображения, че актът е издаден от субект, на който със закон са възложени правомощия да уреди трайно обществени отношения, за които липсва детайлна законодателна уредба, по задължителен за участниците в тези отношения начин, който с оглед преследваната цел (официално удостоверяване и осигуряване на публичност на правно значима информация) влияе (удовлетворява) интересите на неограничен кръг правни субекти (не само адвокати). С обжалваното съдебно решение, тричленен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение е разгледал спора относно законосъобразността на решение 3133/11.12.2020 г. на Висшия адвокатски съвет като първа инстанция по реда на чл.185 и сл. АПК. Приел е, че оспорването е допустимо, като насочено срещу акт, който има белезите на нормативен административен акт и от лица - адвокатска колегия и адвокати, за които е налице право на оспорване и е обявил решението за нищожно, като е възложил съдебните разноски в тежест на ответника. По допустимостта на жалбите, съдът е посочил съображенията на Върховния административен съд относно характера на акта и правото на оспорване на жалбоподателите, изложени в определение 7149/14.07.2022 г. по адм. дело 5202/2022 г., въз основа на което е образувано делото. Във връзка със заключението на прокурора по делото и становището на ответника за недопустимост на оспорването, при постановяване на обжалваното съдебно решение съдът е извършил допълнителна проверка за характера на оспореното решение на Висшия адвокатски съвет и правото на жалбоподателите да го оспорват и е приел, че не са налице основания за промяна на изводите относно вида на акта. Преценката си съдът е основал на разбирането, че съдържанието на акта е това, което предпоставя действието му и неговите правни последици, в съответствие с които се извършва и квалификацията му. В мотивите си е приел за безспорно, че с чл. 121, ал. 1 ЗА на Висшия адвокатски съвет е предоставена законовата делегация за приемане на наредбите, предвидени в закона и Етичния кодекс на адвоката. Посочил е, че компетентността на Висшия адвокатски съвет за утвърждаване на първоначален образец на адвокатската карта по чл. 9, ал. 4 ЗА, несъмнено включва и възможността при необходимост да определя и допълнителните атрибути на картата, като поставяне на стикер, който става неразделна част от тази карта, при условията, посочени в оспореното решение. Приел е, че след като регистъра на адвокатската колегия, Единния регистър на адвокатите при Висшия адвокатски съвет и картата на адвокат отразяват една и съща информация под различна организационна форма и имат една и съща цел удостоверяване придобиването и наличието на право да се упражнява регулираната професия адвокат, то несъмнено Висшият адвокатски съвет е уредил едни и същи правоотношения по два различни начина и с два отделни акта - Наредба 3 от 20.11.2020 г. за реда за водене, съхраняване и достъп до регистрите на адвокатските колегии и единните адвокатски регистри и Решение 3133/11.12.2020 г. С оглед на изложеното при преценката си по същество на спора, съдът е приел, че докато посочената наредба е издадена по реда на Закона за нормативните актове, то по делото безспорно е установено, при издаване на оспореното решение процедурата по чл. 26 и чл. 28 ЗНА не е спазена. Приел е, че актът е нищожен на две основания - поради това, че не е обнародван в Държавен вестник и поради противоречието му със закона, в частта, в която ежегодната заверка на адвокатската карта чрез стикер за съответната година, е обвързана с условието за изпълнение на задълженията по чл. 49, ал.1 ЗА към Висшия адвокатски съвет. По отношение на обнародването в Държавен вестник съдът е посочил, че е изискване за влизане в сила на нормативния акт и необнародването му е пречка актът да породи правни последици. Липсата на този елемент от фактическия състав на нормативния акт го опорочава до степен на нищожност. Възраженията на Висшия адвокатски съвет, че пътят за защита при нарушаване права на адвоката, е обжалване на отказа на адвокатския съвет за издаване на адвокатска карта, респективно отказът за издаване на стикер за заверката й, съдът е отхвърлил като ирелевантни за валидността на оспореното решение. По съответствието на решението с изискванията на закона, съдът е съобразил съдържанието на чл. 49, ал.1 ЗА, според която норма адвокатът или адвокатът от ЕС е длъжен ежемесечно да заплаща дължимите вноски към адвокатския съвет и към Висшия адвокатски съвет и е посочил, че санкцията за неизпълнение на задълженията по ал. 1 за месеца, предхождащ изборите за органи на адвокатурата, е предвидена в чл. 49, ал. 2 ЗА и се състои в невъзможността адвокатът да участва в тези избори и да бъде избиран в тези органи. Извън тази санкция, законът не предвижда никакви други последици от неплащане на определените вноски. Поради това, според съда, оспореното решение на Висшия адвокатски съвет в частта, които са изпълнили задълженията си по чл. 49, ал.1 ЗА към Висшия адвокатски съвет, се явява нищожно и поради уреждането на обществени отношения, които не са уредени с нормативен акт от по-висока степен, без необходимата за това компетентност. Законът за адвокатурата признава на Висшия адвокатски съвет правото и задължението да уреди правоотношенията, свързани с регистъра на адвокатската колегия, Единния регистър на адвокатите при Висшия адвокатски съвет и картата на адвокат, то не така стои въпросът със санкциите, с които е скрепено задължението адвокатите да внасят определените в закона парични вноски. Според съда недопустимо е за първи път с подзаконов нормативен акт, какъвто характер безспорно е признат на решението на Висшия адвокатски съвет, при липса на законова делегация, да урежда последиците от неизпълнение на задължението по чл. 49, ал.1 ЗА. По тези съображения, съдът е обявил нищожността на решението. Обжалваното съдебно решение е недопустимо, поради недопустимост на оспорването на основание чл. 159, т. 1 АПК. Основателни са доводите в касационната жалба, че оспореното решение на Висшия адвокатски съвет не притежава характеристиките на нормативен административен акт и не подлежи на съдебен контрол по реда на АПК. Правилно тричленният състав на Върховният административен съд е приел, че следва да извърши собствена преценка по допустимостта на оспорването. Неправилно е приел, че оспореното решение притежава всички белези на подзаконов нормативен акт и е извършил проверка за неговата законосъобразност по реда на чл.185 и сл. от АПК. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 75, ал.1 АПК нормативните административни актове са подзаконови административни актове, които съдържат административноправни норми, отнасят се за неопределен и неограничен брой адресати и имат многократно правно действие. В чл. 1а от ЗНА е предвидено, че нормативният акт съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субекти, има нееднократно действие и се издава или приема от компетентен държавен орган. Настоящият петчленен състав напълно споделя становището, изложено в обжалваното съдебно решение и безпротиворечиво установено в съдебната практика, че от значение за определянето на акта като административен, е неговото съдържание и правно действие, а не неговото наименование, както и дали актът е издаден в изпълнение на административни правомощия по смисъла на § 1, т.1 от ДР на АПК. Преценено въз основа на съдържанието и правното му действие, оспореното решение 3133/11.12.2020 г. на Висшия адвокатски съвет не притежава характеристиките на подзаконов нормативен акт, тъй като е издадено от орган, който не е административен по смисъла на § 1, т.1 от ДР на АПК, не съдържа административноправни норми и не се отнася за неопределен и неограничен кръг от адресати. Нормата на чл. 121 ЗА ясно разграничава актовете на Висшия адвокатски съвет - наредби, предвидени в закона и Етичния кодекс на адвоката по ал. 1 и решения, по въпроси от текущата му дейност и решения, издавани в случаите, предвидени в този закон по ал. 2. Нормативни административни актове, които подлежат на оспорване по реда на АПК, са актовете, приети от Висшия адвокатски съвет на основание чл. 121, ал.1, предл. първо от ЗА. Основателни в тази връзка са доводите в касационната жалба, че такива актове са наредбите по чл. 8, ал. 2 и чл. 36, ал. 2 от ЗА. В този смисъл е и съдебната практика на Върховния административен съд по адм. дело 7125/2015 г., адм. дело 3002/2015 г. и адм. дело 14384/2019 г., която е формирана по оспорване на разпоредби от наредбата, приета от Висшия адвокатски съвет на основание чл. 36, ал.2 ЗА. Оспореното решение е от категорията на актовете, посочени в чл.121, ал. 2 ЗА. От съдържанието му се установява, че то определя начина на ежегодна заверка на адвокатската карта, чрез полагането на стикер за съответната година, неговото издаване и предоставяне на адвокатските колегии. Решението е издадено в рамките на правомощията на Висшия адвокатски съвет за установяване образец на адвокатска карта, предвидени в чл. 9, ал. 4 ЗА. То не е издадено в изпълнение на административно правомощие по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК и не съдържа административноправни норми. Цитираната норма определя като "административен орган", органът, който принадлежи към системата на изпълнителната власт, както и всеки носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон, включително лицата, осъществяващи публични функции и организациите, предоставящи обществени услуги. Висшият адвокатски съвет не принадлежи към системата на изпълнителната власт, нито е носител на административни (властнически) правомощия по силата на закон, с изключение на посочените по-горе случаи на приемане на наредби. Правомощията му са уредени в чл. 122, ал. 1 ЗА. Неговите решения са задължителни за адвокатите и органите на адвокатурата съгласно чл. 122, ал. 2 ЗА. (В същия смисъл определение 648/19.01.2023 г. на Върховния административен съд по адм. дело 10802/2022 г.) Неоснователни са доводите на ответниците по касация, че оспореното решение на Висшия адвокатски съвет надхвърля определянето на образец за годишна заверка на адвокатската карта, тъй като въвежда регулация и достъп до правото за упражняване на адвокатска професия. Безспорно адвокатската карта е документ, който служи за легитимация на адвоката. От липсата на стикер за ежегодната й заверка по чл. 9, ал. 5 ЗА не следва ограничение в правния статус на адвоката и в правото му да упражнява адвокатската професия, както считат ответниците. Издаването на адвокатската карта не е елемент от фактическия състав по придобиване на адвокатска правоспособност. По този въпрос страните по делото нямат различия в становищата. Съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗА адвокат може да бъде само лице, положило клетва и вписано в регистъра на адвокатската колегия. Правото да се упражнява адвокатска професия възниква след изпълнение на условията, предвидени в чл. 9, ал. 1 3 от ЗА успешно положен изпит, положена клетва и вписване в регистъра на адвокатската колегия и в Единния регистър на Висшия адвокатски съвет. По силата на чл. 9, ал. 4 от ЗА картата се издава на всеки адвокат след вписването му в регистрите на адвокатската колегия по образец, установен с решение на Висшия адвокатски съвет и подлежи на ежегодна заверка. Правилно в тази връзка съдът в обжалваното съдебно решение е приел, че оспореното решение за определяне начина на ежегодна заверка на карта чрез стикер за съответната година, е издадено в изпълнение правомощията на Висшия адвокатски съвет по определяне образеца на картата. От така приетото решение не произтичат ограничения в упражняването на адвокатската професия, тъй като то не влияе пряко на правния статус на адвокатите, отразен в регистрите на адвокатурата. Ограниченията настъпват от вписването в регистрите на адвокатурата на лишаване от адвокатски права или отписването на адвокатите от регистрите, на основанията предвидени в закона. Законът в чл. 148, ал. 4 ЗА предвижда, че списъкът на адвокатите, вписани в регистрите на адвокатурата се публикува ежегодно в Държавен вестник, както и удостоверяване на качеството адвокат и правния му статус, чрез публичния достъп до вписванията в адвокатските регистри, които по силата на чл. 149, ал. 2 ЗА имат удостоверително действие. Неоснователни са доводите на ответниците по касация, че публичният регистър не предоставя техническа възможност за проверка правния статус на адвоката в местата за лишаване от свобода, следствените арести, МВР, достъпа до съдебните сгради. Съгласно чл.130, ал. 2 от Наредба 3 от 20.11.2020 г. за реда за водене, съхраняване и достъп до регистрите на адвокатските колегии и единните адвокатски регистри достъпването до публичната част от електронните адвокатски регистри съгласно Закона за адвокатурата с цел установяване на актуален правен статус на адвоката, младшия адвокат, чуждестранния адвокат, адвокатското дружество, съдружие или адвокатския сътрудник се осъществява свободно, индексира се от интернет търсачките без необходимост от допълнителна електронна автентификация на потребителя. Неправилно съдът е приел, че решение 3133/11.12.2020 г. и регистрите на адвокатурата, са свързани и ги е отъждествил по правното им действие. Основателни са доводите в касационната жалба, че Законът за адвокатурата изрично разграничава актовете, с които се уреждат регистрите и образецът на адвокатската карта, съответно с наредба по чл.121, ал.1, пр.1 ЗА и решение по чл. 121, ал. 2, пр. последно във връзка с чл. 9, ал. 4 от ЗА. Освен това по силата на закона удостоверително действие е предвидено на вписванията в регистрите, не и на адвокатската карта и на нейната заверка. Неоснователни са доводите на ответниците, че издаването на адвокатска карта е условие за упражняване на адвокатската професия, поради наличието на нормативно установена връзка между адвокатските регистри и адвокатската карта и позоваването на Директива 2006/123/ЕО на ЕП и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар и нейното приложение спрямо услугите по правни консултации съгласно решението на Съда на ЕС по дело С-55/20 г., т. 88. В т. 97 от цитираното решение Съдът е посочил, че правна уредба, която за упражняването на адвокатска дейност изисква предварително вписване в регистъра на адвокатската колегия и така задължава заинтересованите лица да спазят процедура, която предполага те да предприемат постъпки пред компетентен орган, за да получат от него официално решение, позволяващо им достъп до и упражняване на тази дейност, въвежда разрешителен режим по смисъла на член 4, точка 6 и на глава III от Директива 2006/123. Впрочем това изрично потвърждава съображение 39 от тази директива, съгласно което понятието разрешителен режим обхваща по-специално задълженията, необходими за да може да се получи разрешение за осъществяването на определен вид дейност, да бъде регистрирано дадено лице като член на професия. На посочените критерии за разрешителен режим отговарят предвидените в чл. 9 от ЗА условия за достъп до адвокатската професия и нейното упражняване. Изброяването на разрешителните режими в съображение 39 от директивата е алтернативно. В същото решение, Съдът на ЕС пояснява, че понятието разрешителният режим по смисъла на член 4, точка 6 от Директива 2006/123 се отличава от изискването по смисъла на член 4, точка 7 от тази директива, което визира по-специално всяко задължение, забрана, условие или ограничение, предвидено в закон, подзаконов акт или административна разпоредба на държава членка, или произтичащо от правилата на професионални институции, приети в рамките на тяхната правна автономия (т.98). От изложеното следва да се приеме, че оспореното решение на Висшия адвокатски съвет не притежава белезите на нормативен административен акт по смисъла на чл. 75, ал.1 АПК и чл. 1а ЗНА и не подлежи на контрол по реда на АПК. Неоснователни са доводите на ответниците по касация за липса на контрол върху оспореното решението на Висшия адвокатски съвет. Контрол по отношение на това решение може да бъде осъществен преди всичко в рамките на предвидената в Конституцията на РБ автономност и самоуправление на адвокатурата, а по отношение на отказите за издаване на адвокатска карта, респективно отказите за ежегодната й заверка, е предвиден съдебен контрол чрез обжалването им по реда на чл. 7 във връзка с чл. 9, ал. 6 ЗА. По делото са представени доказателства за упражняване на правото на обжалване по този ред от адвокат С. Каров, който е страна и в настоящото производство. Неоснователни са доводите на процесуалния му представител, че посоченият ред за защита не е ефективен, тъй като делото все още е висящо пред Върховния касационен съд. По делото са налице доказателства, че съдебното производство по оспорване на отказа за заверка на адвокатската карта по гр.д. 1468/2021 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г.о. е спряно на основание чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК по искане на жалбоподателя. Не се установяват основания за допустимост на оспорването по реда на АПК и от нормата на чл. 9 от Директива (ЕС) 2018/958 на ЕП и на Съвета от 28 юни 2018 година относно проверката за пропорционалност преди приемането на ново регулиране на професии, на която се позовават ответниците. Тази норма задължава държавите-членки да осигуряват ефективни правни средства за защита във връзка с въпросите, обхванати от директивата, в съответствие с процедурите, предвидени в националното право. Съгласно чл. 2, Директивата се прилага спрямо законовите, подзаконовите или административните разпоредби на държавите-членки, с които се ограничава достъпът до дадена регулирана професия или нейното упражняване, или един от начините на упражняване, включително използването на професионално звание и разрешените професионални дейности във връзка с такова звание, които попадат в обхвата на Директива 2005/36/ЕО. Оспореното решение на Висшия адвокатски съвет не въвежда ограничение на подзаконово или административно ниво, препятстващо достъпа и упражняването на адвокатската професия, предвид изложеното по-горе относно предвидените в закона публично достъпни начини за легитимация на адвоката при упражняването й - чл.147 чл. 149 ЗА. (В този смисъл определение 116 от 31.03.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. 634/2021 г., III г. о., ГК). С оглед на представените по делото доказателства, в това число и протоколи от съдебни заседания и доводите на страните, следва да се посочи, че допуснатите от съда нарушения при преценка легитимацията на адвокатите, респ. ограничаването на тази преценка само въз основа на ежегодната заверка на адвокатската карта, подлежат на проверка по реда на инстанционния и извънинстанционния контрол на съдебните актове като съществени процесуални нарушения, засягащи правото на защита на страните, независимо от характера на съдебното производство, в което са допуснати. По отношение на атовете на администрацията, този вид нарушения са предвидени като самостоятелно основание за тяхната незаконосъобразност по чл. 146, т. 3 АПК. С оглед на изложеното неправилно първостепенният съд е приел, че оспореното решение на Висшия адвокатски съвет е подзаконов нормативен акт и че оспорването му е допустимо по реда на чл. 185 и сл. АПК. Решението е недопустимо, като постановено по недопустимо оспорване на основание чл. 159, т.1 АПК и съгласно чл. 221, ал. 3 АПК следва да се обезсили, а делото да се прекрати. Предвид изложеното по-горе, че оспореното решение на Висшия адвокатски съвет не е подзаконов административен акт не се дължи произнасяне по особеното искане за спиране на делото и сезиране на председателите за ВКС и ВАС за образуване на тълкувателно дело по противоречива съдебна практика, което е направено при условията на евентуалност в зависимост от изводите по характера на акта. При този изход на спора на Висшия адвокатски съвет следва да се присъдят претендираните разноски в размер на 300 лева.