Решение № 12742 от 10.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9478/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. В. против Решение 20911/17.06.2025 г., постановено по административно дело 1189/2025 г. по описа на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата му с искане за прогласяване за нищожна на т. 2 от Заповед з425/25.05.1992 г. на Директора на Националната следствена служба при Министерство на вътрешните работи. В касационната жалба се сочи неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска неговата отмяна, след което да се постанови друго, с което да се прогласи нищожността на заповедта в оспорената й част. Касационната жалбата се поддържа от В. С. В., който моли да бъде уважена по изложените съображения. Ответната страна, Директор на Национална следствена служба се представлява от юрисконсулт К. Анкова, която лично и посредством писмен отговор оспорва касационната жалба и моли съдебното решение да бъде оставено в сила и се присъди съответното юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага съдебното решение да бъде оставено в сила, тъй като е правилно и постановено при отсъствие на сочените касационни основания. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на оспорване пред съда по реда на чл. 149, ал. 5 АПК с доводи за нищожност, е т. 2 от Заповед з425/25.05.1992 г. на Директора на Националната следствена служба, с която майор В. С. В. главен следовател в Следствен отдел София град е уволнен по причини, които го правят негоден да изпълнява служебните си задължения в следствения апарат, считано от 11.05.1992 г. Заповедта е издадена на основание решение на Висшия съдебен съвет от 11.05.1992 г. по Протокол 18 от същата дата и чл. 66, ал. 1, т. 3 ЗМВР. Съдът е отхвърлил жалбата, развивайки мотиви за отсъствие на пороци, обуславящи нищожност на оспорената заповед, като възприетите от съда правни изводи се споделят от настоящата инстанция. Правилно е установено, че заповедта е постановена от компетентен орган Директора на Националната следствена служба, който е изрично оправомощен за това с действалата към онзи момент разпоредба на чл. 12, ал. 3 ЗВСС /отм./. Съгласно тази норма, в изпълнение на решение на Висшия съдебен съвет, с което е освободен от длъжност следовател, директорът на Националната следствена служба издава заповед. Налице е влязло в законна сила решение от 11.05.1992 г. на Висшия съдебен съвет, с което В. С. В. е освободен от длъжност следовател , като именно в изпълнение на същото, при условията на обвързана компетентност и на основание чл. 12, ал. 3 ЗВСС /отм./ е постановена процесната заповед. Неоснователно е възражението на касатора за това, че оспорената от него заповед е постановена от некомпетентен орган, тъй като съгласно чл. 66, ал. 2 ЗМВР /отм./, такава заповед може да се издава само органът, който има право да го назначи на съответната длъжност, тоест от ВСС, а не от Директора на НССл. Нормата от ЗМВР е обща, поради което се дерогира от специалната разпоредба на чл. 12, ал. 3 ЗВСС/отм./, която е имено приложимата в случая с оглед длъжността, която е заемал В.. Спазена е законоустановената форма на заповедта, тъй като са посочени правните основания за издаването й, а фактическите такива се съдържат в документите, предхождащи издаването, по-конкретно в решението на ВСС, обективирано в Протокол 18/11.05.1992 г. Не се установяват допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, още повече такива водещи до нищожност на заповедта. Материалната незаконосъобразност на административния акт по принцип води до неговата унищожаемост, освен когато изцяло е лишен от правно основание, така, че такъв акт с такова съдържание не може да бъде издаден. В случая, безспорно не е налице толкова тежко нарушение, като въпросът дали посоченото в заповедта материално-правно основание по чл. 66, ал. 1, т. 3 ЗМВР е налице, подлежи на проверка за материална законосъобразност, но не и за валидност на заповедта, каквато единствено може да бъде извършена в настоящото производство. Съдебното решение е постановено при правилно приложение на закона и е обосновано, като релевантните са спора факти са правилно установени въз основа на събраните доказателства и въз основа на същите са извършени логически издържани правни изводи. По изложените мотиви и като съобрази, че оспореното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК, в полза на Национална следствена служба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, който размер е минимално определения съгласно чл. 24 от наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,