Решение № 8764 от 15.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2273/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационни жалби, подадени от Т. Д. М. и от Е. Г. М., чрез адвокат Л. Матева, против решение 30/05.01.2024 г., постановено по адм. дело 529/2023 г. по описа на Административен съд Велико Търново. Излагат се доводи за неправилност на постановеното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Посочва, че издадените ПАМ са незаконосъобразни, поради и което се иска отмяна на съдения акт и съответно отмяна на обжалваните актове. Направено е искане за присъждане на разноски. Ответната страна Главен инспектор в Главна дирекция Инспекторат за опазване на културното наследство при Министерство на културата, чрез юрисконсулт Асенова, с писмено становище и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Посочва, че първоинстанционното решение е правилно, поради и което следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и са процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни. Производството пред Административен съд Велико Търново е образувано по оспорване от страна на Т. Д. М. и Е. Г. М., и двамата от гр. Велико Търново, на Разпореждане за прилагане на принудителна административна мярка изх. 94-00-1396/11.08.2023 г. и Разпореждане за прилагане на принудителна административна мярка изх. 94-00-1396/11.08.2023 г., издадени от главен инспектор в Главна дирекция Инспекторат за опазване на културното наследство в Министерството на културата, с които на всеки от жалбоподателите е дадено предписание в 6 месечен срок да внесе за разглеждане в НИНКН и за съгласуване от Министерството на културата изготвен инвестиционен проект и необходимата проектна документация, достатъчна за извършването на текущ ремонт по фасада и покрив, цветово фасадно решение и за поставянето на климатични съоръжения по фасадите на жилищна сграда с идентификатор 10447.518.64.1, находяща се в УПИ с идентификатор 10447.518.64 и административен адрес [улица] гр. Велико Търново. От фактическа страна по делото е установено, че процесната жилищна сграда, представляваща къща на два етажа, от които вторият етаж е собственост на Т. Д. М. и Е. Г. М., съгласно НА от 23.12.1999 г., е декларирана като недвижим архитектурно-строителен паметник на културата, със списък от 25.06.1975 г., одобрен от директора на НИПК и включена в: Списък на декларираните архитектурно-строителни паметници на културата от епохата на Възраждането в гр. Велико Търново", изпратен до общинските власти с писмо 2542 от 08.08.1985 г. на НИПК. Имотът попада и в обхвата на територия с културно-историческо наследство със статут на групова недвижима културна ценност Археологическа и архитектурно- строителна зона Максим Райкович" - част от Историческо селище Велико Търново", обявено с протокол 4 от 07.06.1999 г. на Националния съвет за опазване на паметниците на културата, утвърден от Министъра на културата, като групов паметник на културата. Административният съд установил, че на 03.08.1999 г. за сградата е издадено Разрешение за строеж 405 от Главния архитект на Община Велико Търново за извършването на Преустройство и конструктивно укрепване на съществуващ втори етаж, без да се променя фасадата на сградата, като на 12.09.2000 г. Т. М. депозирана молба до НИПК за съгласуване на проекта за реконструкция и преустройство. Същият е съгласуван с писмо изх. 2871/08.12.2000 г. и включвана: покриване на покрива с турски керемиди, фасада от пръскана циментова мазилка сива бяла и влачена циментова мазилка. С писмо изх. 121/29.09.2002 г. кметът и главният архитект на Община Велико Търново разрешили предвиденото в одобрения архитектурен проект от 1999 г. покриване с турски керемиди да бъде подменено с бетонови едноолучни цигли в кафяв цвят. Във връзка с постъпил сигнал е била извършена проверка на 19.09.2019 г. на място на имота, като съответно е установено, че първият етаж е в лошо състояние, а на втория етаж е извършен ремонт, като част от ремонтите дейности не съответстват на разрешенията за строеж и одобренията от НИПК - покривът е покрит с полимерни керемиди, поставени са две климатични тела и метална козирка на северната фасада точно над входа и фасадите са с нехарактерно за района цветово решение /синьо-зелено/. Документите от проверката са били изпратени на Окръжна прокуратура Велико Търново за преценка относно наличието на извършено престъпление, но е отказано образуването на досъдебно производство. На 13.06.2023 г. отново е извършена проверка на имота по повод постъпили жалби в различни институции, като е направена констатация за липса на промяна на състоянието на имота, поради което на Т. Д. М. и Е. Г. М. са издадени отделни Разпореждания за прилагане на принудителна административна мярка с един и същ изходящ номер, с които е разпоредено внасянето на строителни книжа за одобрение и съгласуване в НИПК на съществуващите строително-монтажни дейности, извършени в отклонение от одобрените строителни книжа. Въз основа на така установеното, от правна страна административният съд приел, че обжалваните актове са издадени от компетентен орган, в предвидената форма и при спазване на процесуалните правила. По отношение на твърдението на жалбоподателите, че не са знаели, че процесният имот представлява недвижима културна ценност съдът посочил, че това твърдение се опровергава от доказателствата по делото Т. М. е подал молба от 12.09.2000 г. до НИПК за съгласуване на проекта за реконструкция и преустройство на процесния имот, във връзка с което е имало кореспонденция между него и компетентните органи. Посочено е, че дори и М. да не е знаел за статута на имота при закупуването му, то към 2000 г. явно вече е знаел, че сградата е културна ценност и че всеки проект, дори за ремонт, следва да се съгласува с НИПК. Също така, въз основа на представените документи за извършения ремонт и закупуването на климатичните тела административният съд заключил, че част от констатираните строително-монтажни дейности са извършени след съгласуването с НИПК през 2000 г. на проекта, предмет на разрешение за строеж от 1999 г., респективно след узнаването както на статута на сградата, така и на задължението за съгласуване на дейностите по ремонта на същата. По отношение на възражението на жалбоподателите за липса на индивидуализация на предписанието, съдът приел, че от разпоредителната част на двете разпореждания се установява, че е дадена свобода на собствениците какви конкретни разрешения ще бъдат взети по отношение на фасадата, покрива и климатиците, без те да са обвързани от съществуващото към момента, като също така е дадена възможност да бъде изменено съществуващото положение при желание на собствениците. Следователно, оспорените разпореждания дават възможност на собствениците да предвидят и извършат други ремонтни дейности. Тоест - предписанията не задължават собствениците какви предвиждания да бъдат вписани в проектите. С горните мотиви административният съд отхвърлил жалбата на Т. Д. М. и Е. Г. М. против Разпореждане за прилагане на принудителна административна мярка изх. 94-00-1396/11.08.2023 г. и Разпореждане за прилагане на принудителна административна мярка изх. 94-00-1396/11.08.2023 г., издадени от главен инспектор в Главна дирекция Инспекторат за опазване на културното наследство в Министерството на културата. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения на материалния закон или други нарушения, налагащи отмяната му. Обосновани са изводите на първоинстанционния съд, че Разпореждане за прилагане на принудителна административна мярка изх. 94-00-1396/11.08.2023 г. и Разпореждане за прилагане на принудителна административна мярка изх. 94-00-1396/11.08.2023г., издадени от главен инспектор в Главна дирекция Инспекторат за опазване на културното наследство в Министерството на културата, издадени по отношение на Т. Д. М. и Е. Г. М., са взети от компетентен орган, в предвидената форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Обжалваното пред съда разпореждане се основава на разпоредбата на чл. 192, ал. 1, т. 2 ЗКН съгласно която, при упражняване на контролната си дейност инспекторите прилагат принудителни административни мерки като: дават писмени предписания за предотвратяване или преустановяване на нарушенията по този закон, както и за отстраняване на вредните последици от тях в определен срок; спират строителството, въвеждането в експлоатация и използването на обекти, инсталации, уреди и съоръжения, спират други дейности, които създават опасност или увреждат недвижимо и движимо културно-историческо наследство; съставят актове за установяване на извършени административни нарушения. Следва да се посочи, че в съответствие с разпоредбата на чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗКН адресат на принудителната административна мярка може да е единствено собственика на културна ценност, а в хипотезата на съсобственост всички съсобственици на имота, поради и което разпореждането с ПАМ е издадено и по отношение на Т. Д. М., и по отношение на Е. Г. М.. Съобразно чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗКН собствениците, концесионерите и ползвателите на недвижими културни ценности са длъжни да полагат необходимите грижи за тяхното опазване, съхранение и поддържане в добро състояние при спазване на разпоредбите на този закон и актовете по прилагането му и да съгласуват по реда на чл. 84, ал. 1 и ал. 2 проектите по чл. 80, ал. 3 и чл. 83. Нещо повече, съгласно т. 2 от същия член, те са длъжни да уведомяват незабавно компетентните органи за противозаконни намеси по тях. В конкретния случай, както правилно е приел първоинстанционният съд, по делото е безспорно установено, че покривът на процесния имот е покрит с полимерни керемиди, поставени са две климатични тела и метална козирка на северната фасада точно над входа и фасадите са с нехарактерно за района цветово решение /синьо-зелено/. Не се твърди по делото, нито се установява от приложените доказателства, че е правено съгласуване за поставянето на климатичните тела или другите промени по сградата, каквото е императивното изискване на чл. 83 във вр. с чл. 84 ЗКН. При тази фактическа установеност се налага обоснования извод, че собствениците на жилищна сграда с идентификатор 10447.518.64.1, находяща се в УПИ с идентификатор 10447.518.64 и административен адрес [улица] гр. Велико Търново недвижима културна ценност, не са изпълнили задължението си по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗКН да поддържат в добро състояние фасадата на сградата. Като цяло в касационната жалба се приповтарят доводите на жалбоподателите, направени пред АС - Велико Търново във връзка с оспорването на разпорежданията за налагане на ПАМ. Споделят се заключенията на първоинстанционният съд, че от така представените доказателства Т. М. безспорно е знаел, че процесният имот представлява културна ценност, като доказателство за това е молбата му от 12.09.2000 г. до НИПК за съгласуване на проект за реконструкция и преустройство. Безспорно обаче е доказано, че извършените промени в имота, изразяващи се в покриване на покрива с полимерни керемиди, поставянето на две климатични тела и метална козирка на северната фасада точно над входа и боядисването на фасадите с нехарактерно за района цветово решение /синьо-зелено/, не са съгласувани с НИПК нито при подаване на посочената молба, нито в следващ момент преди издаването на ПАМ. Правилно е посочено още, че със издадените предписанията Т. Д. М. и Е. Г. М. не се задължават какви предвиждания да бъдат вписани в проектите, като по този начин всеки един проект би отговарял на изискванията на разпорежданията и би бил валидно тяхното изпълнение. Това е така, защото видно от текста на оспорените разпореждания те не само дават възможност на собствениците да узаконят съществуващите към момента незаконни строително-монтажни дейности, но и да предвидят и извършат други ремонтни дейности. По изложените съображения, решението на Административен съд Велико Търново, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора, разноски на касационните жалбоподатели не се дължат. От страна на процесуалния представител на ответната страна е направено искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, което настоящата инстанция определя в размер на 200 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение