Решение № 208 от 15.07.2014 г. на ВКС по н. д. № 606/2014 г.

Решение № 208 от 15.07.2014 г. на ВКС по н. д. № 606/2014 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Производството е образувано по искане на осъдения К. С. К. за възобновяване на внохд № 398/2013 г. по описа на Софийския градски съд на основание чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 420, ал. 5, във вр. чл. 348, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 от НПК, отмяна на постановеното по него решение № 328/24.03.2014 г., с което е потвърдена присъда от 27.01.2012 г. по нохд № 1510/2003 г. на РС - София и оправдаване на осъдения или връщане на делото за ново разглеждане. Сочи се, че първоинстанционната присъда е постановена в нарушение на закона и при допуснати съществени процесуални нарушения. Оспорва се приетото за установено от съдилищата авторство на осъдения в деянието предмет на обвинението. Твърди се, че съдът е проявил едностранен подход в дейността си по анализа на събраната доказателствена съвкупност като е възприел само уличаващите подсъдимия доказателства, а тези, които го оневиняват, е игнорирал. За да обоснове изводите си за доказаност на обвинението, двете решаващи по фактите съдилища са се позовали основно на показанията от досъдебното производство на свидетел с тайна самоличност, идентифициран в производството под № 06916080, който не е дал показания в съдебната фаза на процеса. На следващо място се твърди, че протоколите за разпознаване, приложени на л. 27 и л. 28 от дознанието, са съставени в нарушение на процесуалните изисквания и по своята същност представляват недопустима симбиоза между протокол за разпознаване и протокол за разпит на свидетел. Нарушена е и разпоредбата на чл. 170 от НПК изискваща, преди да се извърши разпознаването, свидетелят да се разпитва дали познават лицето или предмета, които предстои да разпознае; за особеностите, по които може да ги разпознае; за обстоятелствата, при които е наблюдавал лицата или предметите; както и за състоянието, в което се е намирал при възприемането на лицето или предмета, подлежащи на разпознаване. Нарушенията в дейността на съда по оценка на доказателствата са го довели до неправилни фактически и правни изводи. Като не е отстранил допуснатите нарушения при обжалване на присъдата въззивният съд ги е повторил, поради което и постановеното въззивно решение е незаконосъобразно. При условията на алтернативност се иска изменяване на обжалвания съдебен акт и намаляване на определеното на осъдения наказание, тъй като наказателната отговорност на К. е реализирана четиринадесет години след деянието, което не отговаря на изискването по чл. 22 от НПК за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. В съдебно заседание пред касационния състав осъденият и защитникът му поддържат искането по изложените в него съображения. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че искането е неоснователно, поради което следва да се остави без уважение. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда от 27.01.2012 г. по нохд № 1510/2003 г. на Софийския районен съд подсъдимият К. С. К. е признат за виновен в това, че на 10.03.2000 г. в [населено място], [улица], № 14, в съучастие като съизвършител с Х. П. В., противозаконно отнел чуждо моторно превозно средство - лек автомобил м. "Мерцедес" 250, с ДК [рег. номер на МПС], от владението на И. П. П., без негово съгласие, с намерението противозаконно да го ползва, като отнемането е извършено при условията на чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 от НК - чрез използване на технически средства, поради което и на основание чл. 346, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 от НК е осъден на две години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за изпитателен срок от пет години. Съдът се е произнесъл по направените по делото разноски, които присъдил поравно в тежест на двамата подсъдими. С решение № 328/24.03.2014 г. по внохд № 398/2013 г. на Софийския градски съд присъдата е потвърдена. Искането на осъдения за възобновяване на производството по делото е допустимо и е частично основателно, защото е подадено на основание чл. 420, ал. 2 НПК, в срока по чл. 421, ал. 3 НПК спрямо влязъл в сила подлежащ на възобновяване по чл. 419 НПК съдебен акт. Решението на въззивната инстанция е законосъобразно. От обстоятелствените мотиви към него е видно, че по реда на чл. 313 и чл. 314 от НПК съдът е извършил проверка за съставомерността на деянието и наказателната отговорност на К. За да не уважи направените пред него възражения, въззивният състав е приел, че първоинстанционният съд е извършил обективна и пълна проверка на доказателствата по делото и е изложил съображения съгласно чл. 305, ал. 3 НПК. Направеният подробен анализ на доказателствата в тяхната взаимовръзка и обусловеност е довел съда до обоснования извод, основаващ се на комплексна оценка на събрания доказателствен материал за авторството на подсъдимият в извършеното деяние, което законосъобразно е квалифицирал като престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Видно от приложения на л. 27 от дознанието протокол са спазени изискванията на чл. 143 и сл. от НПК (отм.), за реда и начина на извършеното от свидетеля с тайна самоличност разпознаване на К. като едно от уличените лица, участвало като извършител при противозаконното отнемане на лекия автомобил на И. П. на 10.03.2000 г. Разпознаването е станало в присъствието на поемни лица, като разпознаващият е посочил особеностите, по които е разпознал К. и за обстоятелствата, при които го наблюдавал. Липсата на подпис под протокола на разпознаващия не опорочава извършеното процесуално-следствено действие, защото при него са инкорпорирани показанията на свидетеля, с които той е изложил непосредствените си впечатления в хронологичен ред за действията на двамата извършители на деянието и личното поведение на разпознатото лице при извършване на престъплението. По същество изявленията на свидетеля, закрепени в описателна част на протокола, представляват разпит от разследващия орган на свидетеля, което е съобразено с изискването по чл. 97а, ал. 5 /Предишна ал. 4, изм. - ДВ, бр. 70 от 1999 г. от НПК (отм.) - за разпит на свидетел със запазена тайна за неговата самоличност, съобразно което преписи от протоколите за разпит на свидетеля без неговия подпис се предявяват незабавно на обвиняемия и на неговия защитник, а в съдебното производство - на страните, които писмено могат да поставят въпроси на свидетеля. Вярно, че на разпознаването е присъствал и участвал с въпроси упълномощеният защитник на уличения - адв. И. Г., което не е било изискуемо от закона условие, но това обстоятелство не опорочава извършеното следствено действие, защото в случая, протоколът има смесен по съдържание характер, удостоверяващ и проведен разпит на свидетеля, и извършеното от него разпознаване на уличения. По изложените съображения не може да се сподели доводът за допуснато съществено процесуално нарушение, с което да е накърнено правото на защита на осъдения, защото участието на упълномощения от К. защитник при извършеното разпознаване представлява една още по-голяма гаранция за спазване на всички изисквания по реда и начина на провеждане на обсъжданото следствено действие. Неоснователно е и възражението, че вторият протокол, удостоверяващ извършването на същото процесуално действие, приложен на л. 28 от дознанието, е без положен подпис на едно от останалите, предоставени за разпознаване лица, тъй като този протокол е втори екземпляр и той не е ценен от съда като доказателствено средство. При установените фактически положения, основани на анализа на събраните и проверени доказателства и доказателствени средства и при спазване изискванията на процесуалния закон, изводите, че от обективна и субективна страна извършеното от К. К. съдържа необходимите признаци за съставомерност на деянието по чл. 346, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, са законосъобразни, поради което въззивният съд не е допуснал нарушения, свързани с отменителните основания по чл. 425, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 2 от НПК и в тази част искането следва да се остави без уважение. По оплакването в искането за възобновяване за явна несправедливост. В тази част искането е основателно. Вторият решаващ по същество делото съд формално е отговорил по това основание, че жалбата на въззивника е неоснователна, като е пропуснал да отдаде необходимото значение на установеното по делото обстоятелство, свързано с отговорността на осъдения К., което по своята характеристика е "изключително" по смисъла на чл. 55, ал. 1 НК - това, че приключването на делото е извън каквито и да било разумни срокове - повече от почти четиринадесет години. Практиката на Върховния касационен съд по чл. 22, ал. 1 НПК /съобразена и с практиката на ЕСПЧ по чл. 6 от ЕКЗПЧОС/ е, че нарушаването на принципа за разглеждане на делото в разумен срок е основание подсъдимият да се ползва от правото на изключително смекчаващо вината му обстоятелство при индивидуализацията на наказанието му. В случая, продължителността на наказателното производство не може да се свърже с виновно поведение от страна на искателя за забавяне на воденото срещу него наказателно производство или за укриване от наказателна отговорност. След привличане на К. като уличено лице на 11.03.2000 г. и въпреки неговата процесуална дисциплинираност, досъдебното производство е приключено от дознателя с мнение за съд на 9.01.2003 г. като през м. февруари същата година е внесен обвинителен акт, по който е образувано съдебното производство по нохд № 1510/2003 г. Отново, не по видими причини от подсъдимия, след образуване на делото от първоинстанционния съд, разглеждането му е продължило чак до 27.01.2012 г., когато е постановена осъдителната присъда и на последно място, въззивното производство е образувано по жалба на осъдените едва на 25.01.2013 г., въпреки че жалбите на подсъдимите К. и Х. В. срещу първоинстанционната присъда са подадени чрез РС - София в началото на м. февруари 2012 г., като разглеждането на делото от Софийския градски съд е приключило и обявено за решаване на 22.01.2014 г. Поради изложеното, ВКС намира, че наказанието трябва да се определи при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, като бъде намалено на единадесет месеца лишаване от свобода. Това предопределя и намаляване на изпитателния срок, определен по реда на чл. 66, ал. 1 НК от пет на три години. Водим от горното, на основание чл. 425, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 348, ал. 1, т. 3, във вр. чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. 1, т. 3 НПК, ВКС, трето наказателно отделение,