Решение № 6588 от 26.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1528/2016 г.

Решение № 6588 от 26.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1528/2016 г., V о., докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на МВР гр. П. против решение № 2658 от 30.12.2015 г., постановено по адм. дело № 1794/2015 г. по описа на Административен съд гр. П.. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му и постановяване на друго решение по съществото на спора, с което жалбата срещу оспорения административен акт да се отхвърли и претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Ответницата - К. Т. Н., в писмено становище, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. П. отменя заповед № 317з-2469/17.09.2014 г. на директора на ОД на МВР - П., с която е възложено на К. Т. Н., старши разследващ полицай в РУ на ОДМВР към отдел "Досъдебно производство" при ОД на МВР, с местослужене в отдел "Икономическа полиция" да изпълнява функционалните задължения на старши разследващ полицай в РУ на ОДМВР към същите отдел и дирекция във 02 РУ "Полиция" - П., считано от датата на издаване на заповедта. Решението е постановено в съответствие с материалния закон. Законосъобразен е изводът на съда, че заповедта е издадена в нарушение на предписаната от закона форма. В същата не са посочени нито действителното правно основание за издаването й, нито са изложени фактическите основания за това. Посоченото в административния акт правно основание за издаването му - чл. 43, ал. 2 и 4 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР) регламентират подчинеността на директорите на Областните дирекции на МВР на главния секретар, както и че в изпълнение на правомощията им по ал. 3 директорите издават заповеди. Следователно липсва правно основание за издаване на заповедта. От приложеното по делото предложение може да се направи единствено извод, че промяната в мястото на изпълнение на служебните задължения на служителката е извършена по служебна необходимост, мотивирана с отсъствието на голяма част от служителите във 02 РУП, които са в продължителен отпуск по майчинство и по болест, което не може да замени липсата на правно основание за издаване на заповедта, като се има предвид, че законът регламентира различни хипотези за промяна в местоизпълнението на длъжността. При тези данни правилно първоинстанционният съд приема, че заповедта е издадена в нарушение на предписаната от закона форма, което води и до нарушаване на правото на защита на К. Н., тъй като в случая липсата на правно основание води до невъзможност същата да ангажира защитата си. Законосъобразен е и изводът на съда, че заповедта е издадена в нарушение на материалния закон. Съгласно нормата на чл. 165, ал. 1 ЗМВР държавният служител може да бъде временно преназначен на същата или по-висока вакантна длъжност до заемането й или при отсъствие на титуляря над 30 дни по ред, определен с наредба на министъра на вътрешните работи. Ако се приеме, че е налице тази хипотеза, то не са спазени разпоредбите на чл. 13 и 14 от Наредба № 8121з-310 от 17.07.2014 г. за преназначаване на държавните служители в Министерството на вътрешните работи, като държавната служителка не е запозната с предложението и съответно не е налице нейното становище, а преназначаването не е временно, тъй като в заповедта липсва изявление в този смисъл. Тези нарушения обосновават, както съществени нарушения на административнопроизводствените правила, така и нарушение на материалния закон, което води до незаконосъобразност на обжалвания административен акт. Законосъобразен е и изводът на съда, че в случая не е налице и хипотезата на чл. 165, ал. 2 ЗМВР, съгласно която временното преназначаване се извършва със съгласието на служителя, освен в случаите на мотивирана служебна необходимост. Правилно съдът приема, че съгласие не е изразено, като в случая не е налице и служебна необходимост по смисъла на § 1, т. 23 от ДР ЗМВР, който дефинира, че "служебна необходимост" е налице при извънредни промени в оперативната обстановка, състоянието на престъпността и обществения ред, нормативни промени и/или промени във функционалните задължения на структурите. Данни по делото за наличие на някоя от изброените хипотези не са налице, нито пък в предложението са изложени фактически основания, сочещи на служебна необходимост по смисъла на закона. Ето защо като прави извод за незаконосъобразност на обжалвания административен акт Административен съд гр. П. постановява решение в съответствие с материалния закон. Обжалваното решение е обосновавано. Направените от съда изводи за незаконосъобразност на оспорената заповед като постановена в нарушение на предписаната от закона форма и на материалния закон се подкрепят от събраните по делото доказателства, като такива които да ги опровергават не са ангажирани. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и направеното своевременно искане за присъждане на разноски следва да се осъди Областна дирекция на МВР гр. П. да заплати на К. Т. Н. направените по делото разноски в размер на 400 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй като същото е в минималния размер, регламентиран в чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения Върховният административен съд, пето отделение,