Решение № 4883 от 8.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 11241/2013 г.

Решение № 4883 от 8.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 11241/2013 г., I о., докладчик съдията Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ "Жиан-Живка Сотирова" - гр. Сливница чрез процесуалния си представител адв. Станислав Димитров срещу решение № 2950/30.04.2013 г., постановено по адм. дело № 2696/2012 г. по описа на Административен съд, София-град, с което е отхвърлена жалбата срещу РА № 231110463/01.11.2011 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 239/06.02.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. София при ЦУ на НАП за непризнат данъчен кредит за месец януари 2010 г. 2 бр. фактури, издадени от "Селф респект" ЕООД в общ размер от 7 988,80 лв. и 1 бр. фактура, издадена от "Реа студио" ЕООД в размер на 2 040 лв. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора изводите, които е направил съда са крайно противоречиви и необосновани, а неправилното тълкуване на събраните доказателства от съда е довело до издаване на немотивирано и необосновано решение, което е постановено при нарушение на материалния закон. Въз основа на посочените оплаквания в касационната жалба и тези в допълнителната молба се иска отмяна на обжалваното съдебно решение и отмяна на ревизионния акт. Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. София при ЦУ на НАП чрез процесуалния си представител юриск. Шинев я оспорва с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, I отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Първоинстанционният съд за да отхвърли жалбата е приел, че не е доказана реалността на доставките от "Селф респект" ЕООД за гипсокартон, минерална мазилка, латекс, цимент, теракол и гипс и от "Реа студио" ЕАД за хидрофорен черен ламиниран шпертплат. За да направи този извод съдът е установил, че по делото не са представени приемателно-предавателни протоколи, договори и анекси, сключени между съконтрахентите, оригинали на транспортни документи (фактура, товарителница, пътен лист и др.). За доставките от "Селф респект" ЕООД съдът е преценил представените товарителници, че те като документи, които не носят подпис на изпращач не установяват осъществяването на превоза и затова е прието, че жалбоподателят не е провел пълно и главно доказване на релевантния факт - извършване на доставки на процесните стоки, както и не е ангажирал други доказателства, включително и гласни, с които да установи превоза на стоките. Съдът е установил, че не са представени от жалбоподателя и складови разписки, издадени от материалноотговорно лице за заскладяване на процесните стоки, нито стокова разписка при изписването на тези стоки от склада, в който са се намирали. Съдът е приел, че представените експедиционни бележки не съдържат информацията, необходима за доказване реалността на доставките. Според съда макар счетоводното отразяване на фактурите да не е доказателство за реалното изпълнение на доставките на стоки по смисъла на чл. 6 ЗДДС, жалбоподателят не е ангажирал и доказателства, за да установи счетоводното отразяване на увеличаването при придобиване и намаляването при реализиране на стоковите запаси, респ. отразяване движението на стоките по съответните счетоводни сметки. Прието е и, че е недоказан и факта за влагане в дейността на жалбоподателя на спорните стоки и/или извършването на последващи облагаеми доставки с тях. По доставките от "Реа студио" ЕООД съдът се е позовал на фактура № 0...2309/29.01.2010 г. с предмет хидрофобен шпертплат, като е отбелязъл, че в тази фактура е положен надпис "анулирана, некоректен номер", а от съдебно-счетоводната експертиза е установено, че в дневника за покупките на жалбоподателя тя е отразена и обработена. Съдът не е приел за достоверни обясненията на управителя на доставчика, че е налице грешно генериране на номера на фактурата и че на жалбоподателя е предадена оригинална фактура със сгрешен № 2309, а не № 2308 от същата дата, но такава по делото не е представена. За фактура № 0...2309/29.01.2010 г. съдът е приел, че не е доказано извършването на превоза на шпертплата, нито доказателства за реалното му получаване от жалбоподателя. Не са представени според съда и доказателства за заскладяване на стоката, нито стокова разписка за изписването й, както и осчетоводяването й. Според съда законосъобразно с ревизионния акт е отказано право на данъчен кредит поради неустановяване на предпоставките за това - чл. 68, ал. 1, т. 1, чл. 69, ал. 1, т. 1 и чл. 6 ЗДДС. Обжалваното решение е правилно постановено. За законосъобразното упражняване на правото на получател по облагаема доставка на стоки да приспадне платения от него на доставчика му ДДС като данъчен кредит, предвид дефиницията на това понятие, съдържащо се в чл. 6, ал. 1 ЗДДС, е необходимо по категоричен начин да се докаже, че фактурираните от доставчика стоки са реално предадени от доставчика на получателя. Това означава, че правото на данъчен кредит няма да възникне, а в случай, че се упражни, то ще е незаконосъобразно, ако се установи само, че доставките на стоки са договорени, съответно фактурирани, тъй като ЗДДС свързва това материално право с реалното извършване на доставката на стоки, а не само с постигнатото съгласие между страните по доставката. Липсата на договори за доставките не означава непременно, че те са нереални. Фактурирането на стоките е равносилно на тяхното договаряне, тъй като с фактурите се установява само наличието на облигационна връзка между страните по доставката, но не са доказателства за реалното предаване на стоките. Важно е да се посочи, че предаването на стоките следва категорично да е установено. В чл. 6, ал. 1 ЗДДС е предвидено да се докаже, че е прехвърлено правото на собственост върху определена стока. В чл. 14 от Директива 2006/112/ЕО не се изисква доставчикът да е собственик, а да се установи прехвърляне правото на разпореждане, което означава фактическото предаване на стоката. Това означава, че е допустимо за целите на данъчното облагане доставката на стока да се осъществи и от лице, което не е собственик, но при всички случаи, както в ЗДДС, така и в Директива 2006/112/ЕО се изисква да се установи реалното предаване на стоките. В процесния случай са фактурирани родово определени вещи и те по правилото на чл. 24, ал. 2 ЗЗД се идентифицират с предаването им. Правилно първоинстанционният съд е приел, че не е доказано предаването на стоките, а и този извод следва от липсата на представени по делото приемателно-предавателни протоколи. Това предаване на стоките правилно е преценено от решаващия съд, че не може да се установи и от приложените по делото товарителници, респ. пътен лист, тъй като те не съдържат информация за изпращача, поради което не става ясно от кого и откъде са натоварени, съответно разтоварени, след като липсват други съпътстващи документи. Сами по себе си товарителниците не могат да докажат предаването на стоките. При положение, че е твърдяно от жалбоподателя, че той е извършил транспортирането, върху него е била и доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство, но доказването не е проведено успешно. Не се установява реално предаване на стоките и с представените нечетливи експедиционни бележки, от които не може да се установи дали касаят процесните стоки. Реалността на процесните доставки правилно е прието от съда, че не се установява и със съдебно-счетоводната експертиза, която е извършила проверка само от представените от управителя на касатора счетоводни сметки, като поради тази причина вещото лице, разпитано от съда в съдебно заседание на 07.02.2013 г. е заявило, че само от представените му счетоводни сметки не може да направи извод, че е водено редовно счетоводство от жалобподателя. Относно доставката от "Реа студио" ЕООД по фактура 0...2309/29.01.2010 г. за хидрофорен шпертплат, от нея също не се доказва реалност на доставката поради непредставяне на доказателства за предаване на стоката от доставчика на получателя. В декларация на управителя на "Реа студио" ЕООД е посочено, че е допусната грешка в посочената фактура, тъй като в неговото счетоводство е отразена фактура под № 2208/29.01.2010 г., но правилно съдът е счел, че такава по делото няма, а вещото лице е проверило, че предмета на доставката по нея е различен - доставка на рекламни материали, издадена на "Медия Дисплей" ЕООД. При неналичие на доказателства за предаване, съответно транспортиране на стоката, не може да се установи, че доставката на шпертплат, която е фактурирана е реално осъществена. С оглед гореизложеното следва да се приеме, че по доставките и от "Селф респект" ЕООД и от "Реа студио" ЕООД не е установено реалното предаване на стоките от доставчиците на получателя, поради което наличието само на фактуриране и формално осчетоводяване от касатора на фактурите, което е установено от съдебно-счетоводната експертиза само от предоставените му счетоводни сметки, от които то не е могло да направи категоричен извод за редовно водено счетоводство, правилно е обусловило приходните органи, а впоследствие и съда, че при недоказано реално предаване на стоките, не следва да се признава и правото на данъчен кредит, което законосъобразно е отказано на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Неоснователно в касационната жалба и в последващата я уточнителна молба се съдържат оплаквания, че е недопустимо да се възлага в тежест на получателя (ЗДДС не борави с понятието купувач) да разследва своя доставчик. След като получателят, посочен като такъв в издадените му фактури претендира правото на данъчен кредит, т. е. положителните факти, че е получил процесните стоки, то не само неговия доставчик, но и той е длъжен да съхранява документите, установяващи реалното предаване на стоките, за да може да докаже реалността на доставките, от които черпи посоченото материално право. Получателят не е длъжен да доказва действия на своите доставчици, като осчетоводяване на издадените фактури или тяхното транспортиране, когато то е извършено от доставчиците, но няма законова разпоредба, която да предвижда, че правото на данъчен кредит може да се докаже само с фактури. Задължение на получателя по доставките е да докаже транспортирането на стоките, когато твърди, че той го е осъществил, както е в настоящия случай, но това не е установено по категоричен начин, предвид изложените вече мотиви за това обстоятелство. Предвид гореизложеното следва да се приеме, че първоинстанционният съд е постановил правилно решение и от извършената от настоящия съдебен състав на касационната инстанция проверка не се установи да са налице сочените от касатора основания за отмяна. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. Въпреки изхода на делото, в полза на дирекция "ОДОП" - гр. София не се присъжда юрисконсултско възнаграждение, по което се е произнесъл първоинстанционния съд и то съгласно чл. 161, ал. 1 ДОПК е за цялото съдебно производство, а не за всяка съдебна инстанция поотделно, както изрично е посочено за адвокатските възнаграждения. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, I отделение,