Решение № 8074 от 29.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1381/2019 г.

Решение № 8074 от 29.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1381/2019 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. С решение № 119 от 11.12.2018 г., постановено по адм. д. № 210/18 г., Административен съд – Р., е отхвърлил жалбата на П. К. от [населено място], [община], срещу Заповед за задържане на лице от 19.11.2018 г., издадена от младши полицейски инспектор при Районно управление Р., с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е бил задържан за срок до 24 часа. С решението съдът е осъдил жалбоподателя да заплати на ОД на МВР – Р. разноски по делото в размер на 100 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от П. К. от [населено място], [община], чрез пълномощника му адв. И. И. В същата се прави оплакване, че първоинстанционното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – Р. и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорената заповед за задържане. Претендира присъждане на разноски. Ответният по касационната жалба полицейски орган при Районно управление на МВР - Р. не е взел становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационна жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С решението си Административен съд Р. е отхвърлил жалбата на П. К. от [населено място], [община], срещу Заповед за задържане на лице от 19.11.2018 г., издадена от младши полицейски инспектор при Районно управление Р., с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е бил задържан за срок до 24 часа. Административният съд е описал установената фактическа обстановка във връзка с издаване на оспорената заповед. Изложени са мотиви, че същата е издадена от компетентен орган, в предвидена в чл. 74, ал. 1 ЗМВР писмена форма, има предвидено в чл. 74, ал. 2 ЗМВР изискуемо съдържание. Съдът е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя, че при издаване на заповедта е допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липсата на фактически основания за издаване на заповедта. В тази връзка е прието, че органът е основал акта си на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, като е посочил, че има данни за престъпление от общ характер, а според тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на ВС, мотивите на органа могат да се съдържат в документите на административната преписка, като такива се съдържат в докладна записка рег. № 1873 р – 19178/21.11.2018 г. на ст. полицай Н. Н. и материалите към нея. Първоинстанционният съд е приел, че не съставлява процесуален порок непосочването на вида на престъплението, като полицейският орган няма задължение да дава правна квалификация на деянието, а от данните по делото е очевидно, че проверката е извършена във връзка със заявена кражба на наденица. Административният съд е приел, че оспорената заповед е материално законосъобразна. Направено е тълкуване на нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, от което са направени изводи, че нормата не изисква данните да са пълни и категорични, а е достатъчно да съществува предположение, че задържаното лице е участвало в престъплението, като не е необходимо това предположение да е обосновано, както при преценка на условията по чл. 63, ал. 1 НПК за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража. По отношение на обстоятелството, че са снети обяснения от две лица, а е задържано само едното, са изложени аргументи, че това не влияе върху законосъобразността на заповедта, тъй като полицейският орган упражнява задържането при условията на оперативна самостоятелност. Прието е, че оспорената заповед е в съответствие с целта на закона – посредством задържане да се предотврати опасността евентуалния извършител на престъплението да се укрие или затрудни разследването. В тази насока съдът е цитирал и съдебна практика на ВАС. Н. основание гореизложеното е направен краен извод за законосъобразност на оспорената заповед и неоснователност на жалбата. Решението на Административен съд – Р. е не правилно като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано на събраните по делото доказателства. Основното оплакване на касатора е за допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Навеждат се доводи, че необосновано на събраните по делото доказателства е прието, че заповедта се явява мотивира и са налице достатъчно данни по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за задържане. На отделен ред са развити и оплаквания за нарушаване на принципа за съразмерност. По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция приема за установено следното: Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ/Конвенцията, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Република България от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Чл. 5 § 1 изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право. По своята правна същност, мярка "задържане за срок от 24 часа" по чл. 72 - чл. 75 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка - административното разпореждане на орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата. Предпоставка за 24-часовото задържане е наличието на достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположението, че задържаното лице е извършило противоправно деяние. Целта на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати възможността задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде проведено предварително разследване. Следва да се приеме, че възможността на органите на МВР да приложат принудителната административна мярка "задържане за срок до 24 часа" е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова. Целта на мярката по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не е да се наложи наказание за установено по категоричен начин престъпление, а да се попречи на уличения в извършването му или да се укрие или да извърши друго престъпление или да осуети наказателно преследване. Също така това задържане предоставя възможност на полицейските органи да извършат неотложни действия, чрез които да бъдат събрани достатъчно данни за образуване на наказателно производство или да бъдат опровергани наличните данни за съпричастност на задържаното лице към извършването на престъпление. За всеки конкретен случай на задържане установяването на данните е в тежест на административния орган и в случая следва да се приеме, че обосноваността и необходимостта от задържането е подкрепен със събраните по делото доказателства. Доводите на първоинстанционния съд, че посочването в заповедта на обстоятелството, че задържането е поради извършване на престъпление от общ характер могат да бъдат споделени, тъй като издателят на заповедта наистина няма задължение да прави правна квалификация на деянието. Настоящата съдебна инстанция обаче не споделя изводите на първоинстанционния съд, че по делото са налице данни по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за съпричастност на касационния жалбоподател към извършване на посоченото в заповедта престъпление от общ характер. По същество аргументите на съда за данни за извършване на престъпление /кражба/ се обосноват на обясненията на издателя на заповедта младши полицейски инспектор К. Б., дадени в съдебно заседание на 06.12.2018 г. /л. 34 – 39 от първоинстанционното дело/, според които при извършения оглед на мястото на извършване на кражбата са били открити следи по снега, като едната от стъпките е отговаряла на тази на задържания, поради което полицейските органи са се насочили към него и са го задържали, а в последствие при извършен оглед в бус, ползван от задържания, е бил открит нож, със следи от прясно месо, като по тези причини лицето е било задържано с цел да се предотврати унищожаването на някакви доказателства във връзка с кражбата. Обясненията на административния орган съставляват доказателствено средство по смисъла на чл. 39, ал. 1 АПК, но в случая същите следва да се преценяват в светлината на останалите доказателства по делото, доколкото издателят на акта се явява заинтересован от установяване на законосъобразността на акта, който се оспорва. В случая обясненията на издателя на акта не намират подкрепа в останалите събрани по делото доказателства. В сигнала за извършената кражба /л. 25 от първоинстанционното дело/ се съдържат съмнения, че кражбата е извършена от роми, които са минали през деня с каруца край къщата на пострадалия, но никъде в сигнала не се сочат конкретни имена или някакви индикации за лица, освен че във втората каруца е имало впрегнат сив охранен кон. В докладната записка рег. № 1873 р – 19178/21.11.2018 г. /л. 29 от първоинстанционното дело/, съставена от ст. полицай Наков, се съдържа информация единствено, че при огледа на място са установени следи по снега от две лица, които следи са отвели екипа до две къщи на [улица] или [номер], но и че тези следи са били на задържаното лице. В приложения на л. 28 от първоинстанционното дело протокол за доброволно предаване е посочено, че задържаният П. К. е предал доброволно 1 бр. нож с дървена дръжка и острие 5 см, като в протоколът има отразяване, че ножът е предаден доброволно в сградата на Районното управление на МВР, а не в буса на Крумов, каквито са обясненията на издателя на заповедта, съответно няма отразяване, че по ножа са налице останки от прясно месо. Изложеното от първоинстанционния съд, че нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР не изисква данните да са пълни и категорични, а е достатъчно само да установяват предположение за извършване на престъпление, е вярно и в съответствие със съдебната практика. Независимо от това обаче, това предположение следва да е обосновано, да се извежда от налични обективни и конкретни данни, а не да почива само на общи или абстрактни предположения, какъвто е настоящия случай. Настоящата съдебна инстанция споделя и оплакванията в касационната жалба, че при издаване на заповедта е нарушен принципа за съразмерност. Изложеното в мотивите на първоинстанционното решение, подплатено и с цитирана съдебна практика относно целта за издавена на заповедта за задържане, е вярно. Но в случая липсват каквито и е доказателства, че след издаване на заповедта са извършени някакви допълнителни действия по разкриване на кражбата, изземване на доказателства и прочие, съответно липсват данни, че е съществувало опасност задържаното лице да се укрие или осуети разкриването на престъплението. Не без значение и стойността на предмета на кражбата, която е в пъти по-малко от минималната работна заплата. Липсата на доказателства за данни за съпричастност на задържания в извършването на престъпление от общ характер също води до извод, че заповедта е издадена в противоречие със закона. След като е стигнал до извод за законосъобразност на оспорената заповед и е отхвърлил жалбата срещу същата като неоснователна, Административен съд – Р. е постановил едно неправилно съдебно решение, което при условията на чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго такова, с което Заповед за задържане на лице от 19.11.2018 г., издадена от младши полицейски инспектор при Районно управление Р., с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР П. К. е бил задържан за срок до 24 часа, следва да бъде отменена като незаконосъобразна. При този изход на процеса ОД на МВР - Р. следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя разноски по делото за двете инстанции в размер на 105 лв.