Решение № 5114 от 24.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11242/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) - Варна при Централно управление (ЦУ) на Националната агенция за приходите (НАП) срещу Решение 1188/18.09.2023 г., постановено по адм. дело 203/2022 г. по описа на Административен съд - Варна, с което по жалба на М. Милков е отменен Ревизионен акт (РА) Р-03000321000605-091-001/09.09.2021г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден с Решение 268/03.12.2021г. на Директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика - Варна при Централно управление на Националната агенция за приходите. С ревизионния акт в тежест на Милков са установени допълнителни задължения за данък по чл.48, ал. 1 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) за данъчен период 2015г. в размер на 16 769,90 лева - главница и 9 122 лева - лихви, и за данъчен период 2016г. в размер на 15 461,10 лева - главница и 6 842,08 лева - лихви. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че първоинстанционния съд погрешно е ценил събраните по делото доказателства относно спорния по делото въпрос - дали центърът на жизнени интереси на М. Милков се намира в България или не. Погрешната преценка на доказателствата е довела и до неправилно приложение на материалния закон, предвид приетото от първоинстанционния съд, че Милков не е местно лице, съответно същият не дължи данък по чл.48, ал. 1 от ЗДДФЛ. Излагат се подробни доводи за законосъобразност на ревизионния акт. Отправеното искане към съда е за отмяна на първоинстанционното решение, като се отхвърли оспорването против ревизионния акт. Пред касационната инстанция жалбата се поддържа в писмено становище. Претендира се присъждане на разноски за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответникът - М. Милков, чрез адв. Г. Амуджиев, поддържа становище за неоснователност на касационната жалба в представен отговор на жалбата. Претендира присъждане на разноски. Прокурорът от Върховна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, осмо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на производството пред Административен съд - Варна е бил Ревизионен акт Р-03000321000605-091-001/09.09.2021г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с Решение 268/03.12.2021г. на Директора на Дирекция "ОДОП" Варна, с който по отношение на М. Милков са определени задължения по чл.48, ал. 1 от ЗДДФЛ за данъчен период 2015г. в размер на 16 769,90 лева - главница и 9 122 лева - лихви, и за данъчен период 2016г. в размер на 15 461,10 лева - главница и 6 842,08 лева - лихви. От фактическа страна съдът е приел, че процесната ревизия е предмет установяване на задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ за периода от 01.01.2015 г. до 31.12.2016 година на М. Милков. В законоустановения срок по чл. 117, ал. 1 ДОПК е съставен Ревизионен доклад /РД/ Р-03000321000605-092-001/05.08.2021 г. неразделна част от обжалвания РА. След проследяване на извършените процесуални действия от органите по приходите в хода на ревизията, решаващият съд е приел, че РА е издаден от компетентни органи, в кръга на определените им правомощия, в изискуемата форма при спазване на правилата за издаване на електронни документи. Приел е още, че при издаването на РА не са допуснати съществени процесуални нарушения. За да уважи жалбата и да отмени РА, съдът е обосновал извод, че същия е издаден в противоречие на материалноправните разпоредби на закона. Според първоинстанционния съд, изводите на приходната администрация че центърът на жизнени интереси на М. Милков през ревизираните 2015 г. и 2016 г. се намирал в България, т.е. същият е местно физическо лице по смисъла на чл. 4 от ЗДДФЛ, поради което е носител на задължението за данъци за придобити доходи от източници в чужбина, регламентирано в чл. 6 от ЗДДФЛ, е погрешно, тъй като голяма част от доказателствата в тази насока са и погрешно тълкувани от данъчната администрация, съобразно съответстващите на тези доказателства приложими за случая правни норми. Според съдебният състав, критериите, изброени в чл.4, ал.4 от ЗДДФЛ, не е следвало да се разглеждат изолирано един от друг, а да се анализират в тяхната съвкупност, за да се направи точна преценка дали България е държавата, в която се намира центърът на жизнените интереси на конкретното физическо лице. В случая с Милков това не е било извършено прецизно и е довело до погрешния извод на ревизиращия екип, че Милков е местно физическо лице по смисъла на чл. 4 от ЗДДФЛ. Съдът е очертал спорния по делото въпрос - наличието на обстоятелство по чл. 4, ал. 1, т. 4 ЗДДФЛ дали центърът на жизнени интереси на жалбоподателя се намира в България. За да отговори отрицателно на този въпрос административния съд е приел, че в случая са налице доказателства /писмено потвърждение за настаняване от Hospitality apartments, писмо от Smit Lamnalco Crew Management Pte Ltd. Сингапур и гласни доказателства/, че през процесните 2015 г. и 2016 г. Милков е разполагал с постоянно жилище в Ротердам, Нидерландия, разходите във връзка с което са заплащани от корабособственика Smit Lamnalco Crew Management Pte Ltd. Сингапур. За неосноватено е приел становището на органите по приходите определящо фактът, че майката на жалбоподателя живее в България като обуславящ трайната му връзка със страната, а оттам и че неговият център на жизнени интереси е в България. Счел е, че сам по себе си фактът, че Милков притежава собственост в България, не доказва, че центърът на жизнените му интереси се намира в страната, а придобиването на по-голямата част от имуществото предхожда ревизираните данъчни периоди, поради което те не представляват обстоятелство, относимо към определянето на това къде се намира центърът на жизнени интереси на жалбоподателя. Приел е, че закупеният от жалбоподателя през 2015 г. магазин в гр. Варна, не е предназначен за задоволяване на жилищни нужди и представлява дългосрочна инвестиция, а констатацията на органите по приходите, че същия се управлява от неговата майка, която го отдава под наем, не означава управление на собствеността от България по смисъла на чл.4, ал. 4 от ЗДДФЛ. Относно твърденията на данъчните органи за притежаван лек автомобил и закупуване през процесния период на мотопед, съдът е счел, че тези обстоятелства не сочат на намерение на жалбоподателя да прекарва достатъчно време в България и да не прекъсва връзките си със страната. Получаването на възнаграждението от Smit Lamnalco Crew Management Pte Ltd. Сингапур по банкова сметка разкрита в България, погасяването на кредит и обслужването на кредитна карта, също са приети, че не обуславят управление на имуществото от България. Съдът не е споделил и изводите на органите на приходната администрация относно вида на правоотношението между М. и Smit Lamnalco Crew Management Pte Ltd. Сингапур, като според решаващия състав, неправилно същото е определено като трудово при липса на сключен трудов договор единствено въз основа на неговата продължителност и интервалите на превеждане на сумите. В заключение е прието, че за процесните периоди жалбоподателят не е местно лице по смисъла на чл. 4 от ЗДДФЛ, следователно същият не дължи данък върху получените от него възнаграждения в чужбина. Решението е валидно, допустимо и правилно. Административният съд подробно е установил и описал фактическата обстановка, обсъдил е доказателствата по делото и възраженията на страните, и при правилно тълкуване и приложение на закона е извел обосновани правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция. Съгласно чл. 3, т. 1 ЗДДФЛ данъчно задължени лица по този закон са местните и чуждестранните физически лица, които са носители на задължението за данъци по този закон. Нормата на чл. 4, ал. 1 ЗДДФЛ определя като местно физическо лице, без оглед на гражданството, лицето, което има постоянен адрес в България /т. 1/, или което пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-месечен период /т. 2/, или което е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство /т. 3/, или чийто център на жизнени интереси се намира в България /т. 4/. Приложими в случая се явяват и разпоредбите на СИДДО сключена между Република България и Република Сингапур, в частност тази на чл. 4, анализирана от състава на първостепенния съд. По делото не е спорно, че ревизираното физическо лице има постоянен адрес в България. Съгласно чл. 4, ал. 5 от ЗДДФЛ не е местно физическо лице лицето, което има постоянен адрес в Р България, но центърът на жизнените му интереси не се намира в страната, аналогично (макар и да говори за постоянно жилище), разпорежда и чл. 4 от СИДДО. Спорно по делото е именно дали центърът на жизнените интереси на ревизираното лице се намира в Р България. Според разпоредбата на чл. 4, ал. 4 ЗДДФЛ, центърът на жизнените интереси се намира в Р България, когато интересите на лицето са тясно свързани със страната. При тяхното определяне могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си. В настоящия случай правилно първоинстанционният съд е преценил, че от посочените обстоятелства не се установяват по-тесни лични и икономически връзки на ревизираното лице с Република България през 2015 г. и 2016г. по смисъла на чл. 4, ал. 4 ЗДДФЛ, респ. чл. 4, т.2 б. "а" от СИДДО. Правилно за преценка на релевантните в случая обстоятелства е взето предвид, че през процесните 2015 г. и 2016 г. Милков е разполагал с постоянно жилище в Нидерландия, че семейството му не е в Р България, както и че сам по себе си факта, че лицето притежава недвижимо имущество не е основание да бъде прието, че центъра на жизнените му интереси е в Р България. Тези мотиви, както и изложените мотиви относно значението на характера на сключения от Милков договор се споделят от настоящият касационен състав, поради което не следва да бъдат преповтаряни и на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно, съдът препраща към тях. Предвид изложеното, обжалваното решение, като правилно постановено следва да се остави в сила. Разноски по делото не се присъждат с оглед липсата на доказателства такива да са сторени от страна на ответника. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,