Решение № 5361 от 24.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4396/2017 г.
ВАСIV отделение24.04.2018 г.докладчик Марио Димитров
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 37 от 23.02.2017 г. по адм. дело № 556/2016 г. на Административен съд - П.. ОСЪЖДА И. Г. А. от с. Л., обл. П., да заплати на Д. фонд "Земеделие" - Разплащателна агенция, юрисконсултско възнаграждение в размер на разлика от 100, 00 (сто) лева. РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Мотиви
Решение № 5361 от 24.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4396/2017 г., IV о., докладчик съдията Марио Димитров Производство по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от И. Г. А. от с. Л., обл. П., подадена чрез пълномощник адв. И. М., против решение № 37 от 23.02.2017 г. по адм. дело № 556/2016 г. на Административен съд - П., с което е отхвърлена жалбата му против Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по мярка 211"Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" от програмата за развитие на селските райони (ПРСР) 2007-2013 г. с изх. № 02-140-6500/1178 от 31.10.2016 г. на заместник изпълнителния директор на ДФ"Земеделие" - Разплащателна агенция. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на решението поради необоснованост, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с приложимия материален закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага, че съдът неправилно е приел, че са допуснати нарушения на Наредба № 11 от 3.04.2008 г. Сочи, че никъде в Наредба № 11/2008 г. и в Регламенти (ЕО) № 1698/2005 г. и № 65/2011 г. не е предвидено прекратяване на ангажимента за неподаване на заявление за подпомагане всяка година. Моли решението да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което съдът да отмени оспорения административен акт. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - заместник изпълнителен директор на Д. фонд "Земеделие", чрез процесуалния си представител юриск. Т. Н. с писмено становище оспорва жалбата и излага доводи за правилност на обжалваното решение, с искане то да бъде потвърдено. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Излага, че съдът е е обсъдил доказателствата по делото, произнесъл се е по възраженията на страните и правилно е приложил материалния закон. Сочи, че съгласно чл. 14 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. земеделски стопанин, който не подаде заявление за подпомагане по време на поетия петгодишен ангажимент се изключва от подпомагане по тази наредба и се задължава да възстанови получените до момента компенсаторни плащания за необлагодетелстваните райони или част от тях в зависимост от годината, в която е прекратил участието си. Излага, че в случая земеделският стопанин не е подал заявление за подпомагане, не е заявил участие по мярка 211 за кампания 2013 г. и съответно административният орган правилно е прекратил поетия ангажимент. Предлага решението да бъде оставено в сила. Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решение № 37 от 23.02.2017 г. по адм. дело № 556/2016 г. на Административен съд - П. е отхвърлена жалбата И. Г. А. против Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по Мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" от програма за развитие на селскостопанските райони (ПРСР) 2007 - 2013 г. изх. № 02-140-6500/1178 от 31.10.2016 г. на заместник изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" и е осъден жалбоподателя да заплати на ДФ"Земеделие" разноски по делото в размер на 200 лв.. С решението съдът е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, мотивиран с посочване на фактически и правни основания по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалноправните разпоредби. Съдът е установил, че актът е постановен в изискуемата писмена форма с изложени съображения по приложението на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11/03.04.2008 г. за констатирани неспазени изисквания по чл. 4, т. 2 и 3 от Наредба № 11/2008 г., като при извършени на основание чл. 37 от ЗПЗП административни проверки е констатирано, че за кампания 2013, която се явява втора година от ангажимента, И. А. не е подал заявление за подпомагане, с което не е спазил изискванията на Наредбата. Съдът е посочил, че жалбоподателят е бил уведомен по реда на чл. 26 АПК за започналото административно производство по издаване на оспорения акт, като е констатирал, че земеделският стопанин е подал възражение вх. № 02-140-6500/1178 от 07.10.2016 г., което е било обсъдено от административния орган, но не е било уважено. Установено е, че в случая няма данни жалбоподателят да е направила възражение по фактическите констатации, поради което и предвид развитите в жалбата съображения, за забава в работата на администрацията, която била причинила пропуска на А., съдът е преценил, че не се оспорва факта, че за кампания 2013 г. не е подал заявление. В мотивите на обжалваното решение е отразено, че по делото има доказателства за плащане за кампания 2012 г., което по смисъла на Наредбата е и първото компенсаторно плащане от 29.08.2013 г. и 30.08.2013 г., поради което многогодишният ангажимент се счита за поет, а земеделският стопанин не е изпълнил задължението си за уведомяване за кампания 2013 г. Административният съд е приел, че оспореният административен акт е законосъобразен, поради и което е отхвърлил жалбата като неоснователна. Обжалваното решение е правилно. Първоинстанционният съд обективно е установил фактите и обстоятелствата имащи отношение към оспорения акт и към компетентността на органа издател на акта. Производството пред административния съд е образувано по жалба на И. Г. А. против Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по Мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" от програма за развитие на селскостопанските райони (ПРСР) 2007 - 2013 г. изх. № 02-140-6500/1178 от 31.10.2016 г. на заместник изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие", а жалбоподателят в качеството си на земеделски стопанин по смисъла на § 1, т. 23 от ДР ЗПЗП е подал Общо заявление за плащания на площ за кампания 2012 г. с УИН 14/190612/33251. и са заявени следните схеми и мерки за подпомагане: Схема за единно плащане на площ /СЕПП/; Плащания за природни ограничения за земеделски стопани в планински райони /НР1/ и схема за отглеждане на овце майки и кози майки в необлагодетелствани райони /НДЖ5/ В касационната жалба се развива тезата, че в ЗПЗП и в приложимите Регламент (ЕО) № 1698/2005 г. и Регламент (ЕО) № 65/2011 г. не е предвидено прекратяване на ангажимента за неподаване на заявление за подпомагане всяка година, от което е изведено заключение за противоречие между приложимата наредба и горепосочените актове. Съдът не възприема това становище, защото в Регламент (ЕО) № 1698/2005 на Съвета от 20 септември 2005 г. относно подпомагане на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (ЕЗФРСР) в чл. 7 изрично е предвидено, че държавите-членки са отговорни за изпълнение на програмите за развитие на селските райони на подходящо териториално ниво, съгласно своите собствени институционални разпоредби, в съответствие с този регламент. Първоинстанционният съд правилно е преценил, че съобразно чл. 15 от горепосочения регламент ЕФРСР осъществява заложените в чл. 4 цели чрез Програми за развитие на селските райони на държавите - членки за периода 2007 - 2013 г., които се изготвят от държавите - членки и включват пакет от мерки, за които се търси помощ от ЕФРСР. Съгласно чл. 18, т. 4 от същия регламент изготвените програми подлежат на одобрение от Е. К.. Именно на това основание Министерският съвет е приел Програма за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г., като част от нея са предвидените мерки за подпомагане на селските райони, сред които е и мярка 211 "Плащания за земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" (НР1). Горепосочената програма се прилага след като министърът на земеделието издаде наредба, с която да бъдат определени реда и условията за това, съгласно делегираните му правомощия по § 35, ал. 3 от ПЗР ЗИД на ЗПЗП (ДВ, бр. 18/2006 г., изм., бр. 96/2006 г., в сила от 01.01.2007 г., бр. 16/2008 г.). В този смисъл са и разпоредбите на посочения от касаторката Регламент (ЕС) № 65/2011 на Комисията от 27 януари 2011 г. за определяне на подробни правила за прилагане на Регламент (ЕО) № 1698/2005 на Съвета по отношение на прилагането на процедури за контрол, както и кръстосано спазване по отношение на мерките за подпомагане на развитието на селските райони, в чл. 4, т. 1 от който е регламентирано, че държавите-членки въвеждат система за контрол, която да гарантира, че се извършват всички необходими проверки за ефективно удостоверяване на спазването на условията, при които се предоставя подпомагането, а в т. 2 е предвидено, че държавите-членки гарантират, че всички критерии за допустимост, установени съгласно законодателството на Съюза или националното законодателство или на програмите за развитие на селските райони, могат да се контролират съгласно набор от проверими показатели, които се определят от държавите-членки. Точно в изпълнение на тези правомощия е издадена приложимата Наредба № 11 от 03.04.2008 г. на министъра на земеделието и продоволствието, с която конкретно са уредени условията и реда за прилагане на Мярка 211 и Мярка 212 по схемата за необлагодетелствани райони - чл. 1, ал. 1. В настоящия случай касационната жалбоподателка е заявила участие по мярка 211 - "Плащания за природни ограничения на земеделски стопани в планински райони" (НР1), от което следва обоснованият извод, че визираната наредба е в изпълнение на горепосочените регламенти и не им противоречи. По отношение възраженията на касатора против приложението на чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Наредбата, настоящият съдебен състав намира, че са неоснователни. По силата на горепосочените норми кандидатите за подпомагане са длъжни да извършват земеделска дейност в съответния необлагодетелствани район за период от най-малко пет последователни години от първото компенсаторно плащане, както и да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. Посочените норми са формулирани кумулативно от издателя на визирания нормативен акт и определят от кога възникват посочените задължения - това е момента след първото компенсаторно плащане, като след него се приема, че е поет петгодишният ангажимент. Съобразно определението, дадено в § 1, т. 1 от ДР от Наредбата "първо компенсаторно плащане" е плащането, определено за първото подадено заявление за подпомагане по мерките по чл. 1, ал. 1 от Наредбата. Първоинстанционният съд правилно е посочил, че първото компенсаторно плащане по заявлението на жалбоподателя за кампания 2012 г. е определено и реално извършено на 29.08.2013 г. и 30.08.2013 г., поради което многогодишният ангажимент се счита за поет. За касатора е възникнало задължението за подаване на заявление за всяка една година от целия петгодишен период, доколкото е налице поет многогодишен ангажимент по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с § 1, т. 1 от ДР на Наредбата. По делото не е спорно обстоятелството, че от страна на земеделския стопанин е подадено такова заявление за 2012 г., с оглед което твърдението му, че поради забава в работата на администрацията е пропуснал задължението си да подаде заявление за подпомагане за 2013 г. е неоснователно. По силата на чл. 142, ал. 1 от АПК съответствието на административиня акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. В случая датата на издаване на обжалвания акт е 31.10.2016 г., към който момент вече е действала нормата на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11/03.04.2008 г. (ДВ, бр. 71 от 13.08.2013 г.). От значение е и обстоятелството, че разпоредбата на чл. 4, т. 3 от приложимата наредба, изискваща подаване на заявление за подпомагане всяка година, е в сила от 01.03.2011 г., тоест през 2013 г., когато земеделският производител не е изпълнил посоченото задължение, приложимата императивна норма е била действаща. Следователно издателят на атакувания административен акт и първоинстанционният съд правилно са тълкували и приложили материалния закон и в конкретната хипотеза не е налице твърдяното от касатора неправилно приложение на материалния закон, а неговото приложение в пълно съответствие с изменените нормативни изисквания. Възражението на касатора, направено в писмените бележки от 21.03.2018 г., за несъобразяване от страна на съда с отмяната на разпоредбата, предвиждаща прекратяване на ангажимента е неоснователно. С решение № 4401 от 13.04.2016 г. по адм. дело № 4639/2015 г. на ВАС, пето отделение, оставено в сила с окончателно решение № 959 от 24.01.2017 г. по адм. дело № 6752/2016 г. на ВАС, петчленен състав на Втора колегия, е отменена Наредба за изменение и допълнение на Наредба № 11 от 3.04.2008 г., по протест на Върховната административна прокуратура. Решението е обнародвано в ДВ, бр. 13 от 07.02.2017 г. и съгласно чл. 194 АПК съдебното решение, с което е отменен подзаконовият нормативен акт се обнародва по начина, по който е бил обнародван актът, и влиза в сила от деня на обнародването му. Актът за прекратяване на поетия многогодишен ангажимент е издаден на 31.10.2016 г., т. е. преди влизане в сила на измененията на чл. 14 от Наредба № 11/2008 г. Предвид на изложеното следва да се приеме, че не са налице отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК и обжалваното решение като правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса и в съответствие с чл. 143, ал. 4 от АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК и предвид направеното искане от процесуалния представител на ответника, следва в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, предвид изразеното становище (отговор) по жалбата, да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, като бъде осъден касатора да заплати на ДФЗ юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение