Решение № 12953 от 2.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5191/2019 г.

Решение № 12953 от 2.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5191/2019 г., VIII о., докладчик председателят Теодора Николова Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 вр. чл. 144, ал. 1 ДОПК. Образувано по касационна жалба на директора на Териториална дирекция/ТД/ на НАП Бургас, чрез юрк. Стоилова, против Решение № 396 от 6.03.2019 г. на Административен съд Бургас по адм. д. № 3373 по описа за 2018 г. в частта му, с която по жалба на "Атан" ООД, ул. "Янко Комитов" 16, представлявано от управителя В. Желев, е прогласена нищожността на протокол № ПО-02000218071823-073-001/8.08.2018 г. на орган по приходите при ТД на НАП-Бургас, потвърден с решение № 95/14.12.2018 г. на директора на ТД на НАП-Бургас, с който на дружеството са установено задължение за лихви за забава в размер на 21 297, 26 лв. В касационната жалба се твърди, че първоинстанционното решение в обжалваната част е недопустимо, защото оспореният пред АС протокол на орган по приходите не представлява подлежащ на оспорване индивидуален административен акт, доколкото е издаден в резултат на проверка и с него само се констатират факти и обстоятелства от значение за задълженията за данъци, но не са създадени или изчислени такива задължения, а въз основа на него не могат и да бъдат събирани такива задължения. Събирането на процесната сума за лихви върху късно внесен данък върху дивиденти е станало не въз основа на оспорения протокол, а въз основа на подадените от жалбоподателя декларации по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ и чл. 201, ал. 1 ЗКПО, съответно от 25 и 26.06.2018 г. за периоди 2013-2017 г. като безспорно главницата на декларирания данък в общ размер на 75 502, 90 лв. е платена от дружеството на 19.07.2018 г. Спорът се свеждал до това дали дружеството дължи лихви върху тази главница, а не за размера им. Първоинстанционният съд, по същество, признал задължението на дружеството за лихви, но неправилно приел, че е следвало това задължение да бъде установено в специално производство, което да приключва с ревизионен акт или с акт по чл. 107, ал. 3, изр. 2 от ДОПК. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и в частта за разноските. Претендират се разноски. Ответникът по касационната жалба "Атан" ООД, чрез адв. И. Антонов, оспорва жалбата по съображения в писмен отговор. Подчертава добросъвестността на дружеството, както и обстоятелството, че то е само платец на данъка върху дивиденти, а задължени лица са съдружниците, в чиято полза са разпределени те, а те са превели данъка в срок за всяка една от годините в периода 2013-2018 г., поради което установеното с оспорения акт задължение представлява санкция в нарушение на принципа на пропорционалност. Иска оставяне в сила на решението в обжалваната му част и присъждане на разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба и недопустимост на съдебния акт в обжалваната му част. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК и съобрази становищата на страните, намира жалбата процесуално допустима, а по същество - неоснователна, поради следното: Пред първоинстанционния съд е оспорен протокол № ПО-02000218071823-073-001/8.08.2018 г. на орган по приходите при ТД на НАП-Бургас, потвърден с решение № 95/14.12.2018 г. на директора на ТД на НАП-Бургас, съставен в отговор на заявление вх. № ИТ-00-710/17.07.2018 г., с което "Атан" ООД поискало от органите по приходите да бъде извършено балансиране на данъчно-осигурителната сметка на дружеството, с който на дружеството са потвърдени като правилно изчислени начислените в данъчно-осигурителната сметка лихви за забава в общ размер на 21 297, 26 лв. върху данък върху разпределени в периода 2013-2017 г. дивиденти на съдружниците. С жалбата до съда е поискано и възстановяване на събраните вече суми за лихви като недължимо платени. Първоинстанционният съд е счел жалбата, в частта й за възстановяване на посочената сума процесуално недопустима, оставил я е без разглеждане, прекратил производството по делото в тази част и изпратил искането в тази част за разглеждане от ТД на НАП. Решението, в тази част, със смисъл на определение, не е обжалвано и е влязло в сила. За да приеме за допустима и основателна жалбата на дружеството в останалата й част, съдът приел, че оспореният протокол недопустимо установява публични задължения за лихви, без да е издаден след изпълнение на възможните процедури по ДОПК за такова установяване, поради което актът на органите по приходите е издаден при некомпетентност на издателя и пълна липса на изпълнение на процесуалните правила за издаването му, което обуславя извод за неговата нищожност. Решението е правилно. По смисъла на чл. 3, т. 2 от ЗДДФЛ данъчно задължени по този закон са местните и чуждестранните лица, задължени да удържат и внасят данъци по този закон. Доходите от дивиденти и ликвидационни дялове от участие в местни юридически лица са от източник в България по смисъла на чл. 8, ал. 3 от ЗДДФЛ. На основание чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗДДФЛ облагаемите доходи от дивиденти в полза на местни или чуждестранни физически лица от източник в България се облагат с окончателен данък. Окончателният данък се определя върху брутната сума, определена с решението за разпределяне на дивидент (чл. 38, ал. 2 от ЗДДФЛ). Данъчната ставка за определяне на окончателния данък върху доходите от дивиденти е в размер на 5 на сто (чл. 46, ал. 3 от ЗДДФЛ). Съгласно чл. 65, ал. 2 от ЗДДФЛ, този данък се удържа и внася от предприятието - платец на дохода, в срок до края на месеца, следващ месеца, през който е взето решението за разпределяне на дивидент. Предвид цитираните разпоредби данъчно задължено лице за данъка по чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗДДФЛ е дружеството, разпределящо дивиденти като платец на дохода. В случая, от фактическа страна, не е било спорно, че по грешка за разпределените на съдружниците на "Атан" ООД дивиденти в периода 2013-2017 г. окончателният данък върху дивидентите е платен не от дружеството като платец на дохода, а от задължените местни физически лица – съдружници, в срок за всяка една година. Установено е също, че с актове за прихващане и възстановяване от м. 07.2018 г. на съдружниците са възстановени недължимо платените от тях суми за главницата на данъка /без лихвите/, а дружеството е подало коригиращи декларации по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ и чл. 201, ал. 1 ЗКПО за 2013-2017 г. и на 19.07.2018 г. внесло дължимия данък в общ размер на 75 502. 90 лв. главници, съгласно декларациите. От данъчно-осигурителната му сметка били взети и спорните 21 297, 26 лв. - общ размер на лихвите върху посочената главница, считано от момента на изискуемост на задълженията до момента на превеждането на главниците. Със заявлението от 17.07.2018 г. дружеството е оспорило именно установеното с обжалвания протокол задължение за лихви. Настоящият състав на касационната инстанция напълно споделя решаващите мотиви на първоинстанционния съд, че оспореният протокол представлява акт на органите по приходите по смисъла на чл. 144, ал. 1 ДОПК, с който се установяват публични задължения за лихви върху данък върху дивиденти, независимо че е издаден като протокол по чл. 50 ДОПК. Съгласно легалното изброяване на публичните вземания в чл. 162, ал. 1, т. 1 и т. 9 ДОПК, лихвите върху неплатени задължения за данъци са отделен вид публично държавно вземане. Те не са предмет на подадените от дружеството декларации по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ и чл. 201, ал. 1 ЗКПО, които са изпълнителни основания за принудително събиране само за декларираните главници на данъчните задължения. Затова неоснователно в касационната жалба се твърди, че събирането на лихвите от данъчно-осигурителната сметка на дружеството е станало въз основа на тези декларации. Както се посочва в касационната жалба, спорът е само за дължимостта на въпросните лихви, които съобразно мотивите на оспорения пред АС протокол са дължими. Затова обоснован е правният извод на съда, че с този протокол недопустимо и при пълно неизпълнение на процесуалните правила на дружеството са установени публични задължения за лихви. При това, законосъобразен е и решаващият му извод, за нищожност на оспорения акт на органа по приходите като издаден при некомпетентност и пълно игнориране на процесуалните правила. Решението в обжалваната му част следва да остане в сила като на ответника по касационната жалба се присъдят доказаните разноски за касационната инстанция в размер на 1 500 лв. адвокатски хонорар. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение