Решение № 6817 от 7.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3760/2021 г.

Решение № 6817 от 7.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3760/2021 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 528 от 02.02.2021 г., постановено по административно дело № 2027/2020 г., Административен съд - София-град (АССГ) е: 1) отменил решение № 1040-21-52/27.01.2020 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт (ТП на НОИ) – София-град; 2) върнал административната преписка на директора на ТП на НОИ – София-град за ново произнасяне съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона; 2) осъдил ТП на НОИ – София-град да заплати на В. М. сумата от 600 лева, представляваща направените по делото разноски. Съдебното решение е оспорено от директора на ТП на НОИ – София-град, действащ чрез пълномощника главен юрисконсулт Б. По съображения за неправилност на съдебния акт, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и касационната инстанция да постанови окончателен акт, с който да потвърди решение № 1040-21-52/27.01.2020 г. на директора на ТП на НОИ – София-град като законосъобразно. Претендира и присъждане на деловодни разноски за съдебното производство, включващи 200 лв. платена държавна такса за касационното обжалване и юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във връзка с чл. 144 от АПК за двете инстанции. При условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника М.. Ответникът по касация В. М. от гр. София, действащ чрез пълномощника адвокат З., в писмен отговор и в съдебно заседание аргументира теза за неоснователност на касационната жалба и правилност на атакуваното с нея решение. Моли решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила и да му се присъдят направените за производството пред настоящата инстанция разноски в размер на 600 лв., съгласно приложен списък по чл. 80 от ГПК. Другият касационен ответник – Главна дирекция "Национална полиция" (ГДНП), в съдебно заседание се представлява от пълномощника главен юрисконсулт П., който оспорва касационната жалба, но в пледоарията си изразява становище за правилност на първоинстанционното решение и моли то да бъде оставено в сила. В допълнително представени по делото писмени бележки същият процесуален представител изразява противоположното становище за основателност на касационната жалба и иска отмяна на проверяваното съдебно решение, което счита за неправилно. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба и неправилност на съдебното решение, като предлага то да бъде отменено и вместо него да се постанови друго по същество, с което да се отхвърли жалбата срещу оспорения пред първоинстанционния съд административен акт. Върховният административен съд (ВАС), шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна. Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка. На 22.04.2019 г. в гр. София В. М., осигурено лице за социалния риск "трудова злополука" по смисъла на чл. 4 от КСО, се е придвижвал от работното си място, находящо се на бул. "Ал. Малинов" № 1, към адреса, на който е живеел. При влизане в подземните гаражи на входа на блока, в който е настоящия адрес на лицето - гр. София, [жк], [адрес], за да остави велосипеда си, с който се придвижвал, жалбоподателят видял две непознати лица, които не живеели в блока. При опит да хване едно от лицата, бил нападнат от другото лице, което му нанесло удари с ръка в областта на главата и започнало да го рита с краката. При опит да се предпази от ударите М. отстъпил назад и почувствал силна болка в областта на дясното коляно, като паднал на земята. След няколко минути била повикана "Спешна медицинска помощ" и М. бил откаран в болница. Вследствие на инцидента жалбоподателят е получил травматични увреждания в областта на лявата скула и дясното коляно, като впоследствие е проведено и оперативно лечение на дясна колянна става. По случая е образувано досъдебно производство, част от материалите по което са изискани, представени и приложени по делото. На 30.05.2019 г. е съставен протокол № 5 за разследване на злополуката от осигурителя, в който е обективирано заключително становище на комисията, съгласно което не е налице някоя от хипотезите на чл. 55 от КСО, респ. травмата не следва да бъде приета за трудова злополука. На 20.08.2019 г. на основание чл. 57, ал. 2 от КСО в ТП на НОИ – София-град е подадена декларация от пострадалия за станалата злополука. На 29.10.2019 г. е издадено процесното разпореждане № 23678 от длъжностно лице по чл. 60, ал. 1 от КСО, с което злополуката не е приета за трудова. Разпореждането е обжалвано по административен ред от страна на пострадалия, но жалбата не е уважена, а актът на длъжностното лице е потвърден с оспореното пред първоинстанционния съд решение № 1040-21-52 от 27.01.2020 г. на директора на ТП на НОИ – София-град. За да уважи сезиралата го жалба от пострадалия В. М. срещу това решение първоинстанционният съд е приел, че оспореният пред него административен акт, както и потвърденото със същия разпореждане, са издадени от компетентни органи в рамките на правомощията им при спазване на изискванията за форма и на административнопроцесуалните правила. Съдът е формирал решаващ извод, че процесната злополука е трудова, и като не са приели същото, административните органи са постановили материално незаконосъобразни актове. Първата инстанция по делото е приела, че са изпълнени всички предпоставки за определянето на настъпилата злополука като трудова в хипотезата на чл. 55, ал. 2, т. 1 във връзка с ал. 1 от КСО - по време на обичайния път при връщане от работното място до основното място на живеене на осигуреното лице е настъпило внезапно увреждане на здравето му, което е причинило временна неработоспособност на лицето. Подложеното на касация съдебно решение, с което е уважена жалбата на В. М. и е отменено процесното решение на директора на ТП на НОИ - София-град, е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Съдът се е произнесъл в пределите на сезирането, по процесуално допустима жалба, отговаряща на изискванията за форма и съдържание. Атакуваният съдебен акт обаче е неправилен, защото страда от пороци, обуславящи наличието на отменителните основания по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. Крайната преценка на съда за незаконосъобразност на обжалвания пред него административен акт не се споделя от настоящата инстанция. Злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, което може да бъде травматично (причинено от външно, обикновено физическо въздействие върху тялото и организма) или нетравматично (болест). Съществените белези на злополуката са, че тя представлява внезапно (непредвидено и спонтанно) увреждане на здравето, което е резултат (последица) на вътрешно или външно (болестно) въздействие върху човешкото тяло или организъм. Трудовата злополука е злополука (внезапно увреждане на здравето), станала при извършване на възложената от работодателя (за работници и служители по трудово правоотношение) или от органа по назначаването (за държавните служители) работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието (чл. 55, ал. 1 от КСО). Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 2, т. 1 от КСО, в чиято хипотеза според първоинстанционния съд попада и процесният случай, трудова е и злополуката, станала с осигурен по чл. 4, ал. 1 и чл. 4а по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер. По силата на тази правна фикция придвижването на работника/служителя от работното място до основното място на живеене (или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер) е приравнено на трудова злополука с оглед обслужващата явяването на работа функция, която същото изпълнява. Необоснован и несъответен на приложимия материален закон е изводът на АССГ, че процесната злополука е трудова по смисъла на чл. 55, ал. 2, т. 1 от КСО. По делото е безспорно установено, че на 22.04.2019 г. при връщане от работното място до основното място на живеене на В. М. е причинено травматично увреждане от непосредствено упражнено върху него физическо насилие от непознато лице. Това обаче се е случило, след като пострадалият, към момента на инцидента заемащ длъжността "полицейски инспектор ІІ степен" в сектор "Контрол на пътното движение и правоприлагане" на отдел "Пътна полиция" в Главна дирекция "Национална полиция", по негови думи, е хванал за якето неживеещ в блока младеж и се е опитал да го задържи за проверка, след което спътникът на лицето го нападнал. Видно от данните по делото, правомощията на увредения служител на МВР не включват дейност по проверка и задържане на лица, като даже в длъжностната му характеристика има изричен запис "... да не извършва несвойствена работа без разрешение на прекия ръководител, която може да доведе до злополука". Излизането извън вменените по служба задължения от една страна обуславя липса на функционална връзка между увреждането и работата (вкл. в интерес на предприятието), а от друга изключва наличието на кумулативно изискуемия елемент "внезапност" на увреждането на здравето (няма внезапност, когато при прибиране от работа се случи инцидент вследствие на конфликт и саморазправа с други лица). Изложеното категорично сочи, че процесното увреждане не е трудова злополука по чл. 55, ал. 2, т. 1 от КСО, нито може да се квалифицира като такава в някоя от другите хипотези по чл. 55, ал. 1 и ал. 2 от КСО. Изложеното по-горе налага извод, че като е отменил оспореното пред него решение на директора на ТП на НОИ – София-град, първоинстанционният съд е постановил необосновано и противоречащо на материалния закон решение. Налице са отменителните основания по чл. 209, т. 3, предл. първо и трето от АПК, поради което неправилният съдебен акт трябва да се отмени, и доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго, с което се отхвърли като неоснователна жалбата на В. М. срещу решение № 1040-21-52/27.01.2020 г. на директора на ТП на НОИ – София-град. При този изход на спора няма основание да се уважи искането на повереника на ответника по касация В. М. да се присъдят на доверителя му сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение, а основателна се явява своевременно заявената претенция от касатора за присъждане на направените съдебно-деловодни разноски, в общ размер от 400 лева, от които 200 лева платена държавна такса за касационно обжалване и по 100 лева юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред всяка от двете съдебни инстанция, съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, определено съобразно критериите по чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ в минималния размер по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. С оглед нееднозначната позиция в хода на производството пред ВАС на процесуалния представител на другия касационен ответник - Главна дирекция "Национална полиция", по отношение основателността на касационната жалба, респ. правилността на проверяваното съдебно решение, на същия не следва да бъдат присъждани претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение