Решение № 491 от 28.02.2011 г. на ВКС по н. д. № 499/2010 г.

Решение № 491 от 28.02.2011 г. на ВКС по н. д. № 499/2010 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Върховният касационен съд е трета инстанция по делото пред него по протест от съответния прокурор и жалба от името на гражданския ищец срещу потвърждаването от Софийския апелативен съд на оправдателната присъда на Градския съд спрямо И. Д. М. и П. Б. В.. Първоинстанционната присъда е от 2 ноември 2009 г. по нохд № 3096/2007 г. и е по обвиненията спрямо двамата подсъдими, съответно за безстопанственост по чл. 219, ал. 1 и за длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 2, т. 1 НК. Безстопанствеността на подсъдимата М. се е изразила според обвинението в неположените достатъчно грижи по контрола при продажбата на продукти на [фирма], от което последвала значителна щета за дружеството в размер на 7 012 лева (по две фактури в полза на двама купувачи-еднолични търговци в периода 17/18 септември 2002 г.). Длъжностното присвояване според обвинението е също продължавано по смисъла на чл. 26 НК, но в по-широкия период 13 август-14 октомври с. г. и се отнася към още няколко продажби и на още купувачи в общ размер 15 728 лева (пари, получени от подсъдимия В. от едноличните търговци, но невнесени в банката, обслужваща "С. М. "). С присъдата са отхвърлени не само обвинението, но и гражданският иск от търговското дружество срещу двамата подсъдими, солидарно за 15 728 лева имуществени щети. Второинстанционното (въззивно) решение - 226 от 29 юни 2010 г. по внохд № 257/2010 г., е постановено също по протест и жалба, и от същите страни, оспорващи сега и него по касационен ред. Протестът и жалбата пред ВКС са поддържани и в съдебното заседание пред него, а прокурорът в тази инстанция се солидаризира с тях, макар и по други съображения. ВКС намери протеста за неоснователен. Това е така преди всичко поради функционалната връзка между двете обвинения: безстопанствеността на подсъдимата М. се е проявила в дадената възможност за присвояване от подсъдимия В. и доколкото такова е извършено от него (друг е въпросът доколко такава безстопанственост е правилно квалифицирана по ал. 1 вместо по ал. 2 на чл. 219 НК, която специално предвижда недостатъчния контрол като форма на изпълнителното деяние). Подсъдимият обаче е оправдан изцяло, включително по двете фактури, във връзка с които е била ограничена отговорността на подсъдимата. При това положение не е било възможно да бъде оспорвано само оправдаването на М., а по отношение оправдаването на В. да е изразено на практика съгласие, както е станало досега по делото: и въззивният, и касационният протести са насочени единствено срещу подсъдимата. За разлика от прокурора гражданският ищец до сега винаги е изразявал недоволството си от оправдаването и на двамата подсъдими (доколкото отхвърлянето на иска е било последица от него), но тази процесуална позиция също не е достатъчна за уважаването на жалбите от негово име. Не става дума, разбира се, за отношение на ВКС към спорния въпрос възможно ли е гражданският ищец да обжалва оправдателната присъда (за него вж. повече в р. 201/07-I, Б.. 10/07, с. 6), по който въпрос тук се приема, че жалбата в случая е процесуално допустима, тъй като оправдаването на М. В. не е несъвместимо с потърсената от тях гражданска отговорност. Уважаването обаче на гражданския иск е изисквало доказване поне на обстоятелствата, че подсъдимият е получил суми от купувачите на продукти от "С. М. " и че не ги отчел в дружеството. Едва тогава, независимо например дали са присвоени (от гледна точка на чл. 202 НК), би могло да се обсъжда и дали с инкриминираното поведение не е бил осъществен някакъв граждански (отчетнически) деликт, за който да се носи отговорност по силата на общото основание по чл. 45 ЗЗД (за подобни хипотези вж. и П. 9/1961-Пл., раздел I от мотивите). Както обаче са приели и съдилищата в предходните инстанции, такава доказателствена задача не е могла да бъде изпълнена нито от обвинението, нито от гражданския ищец. Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС-I н. о.