Решение № 13273 от 26.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 779/2020 г.

Решение № 13273 от 26.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 779/2020 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Пловдив чрез гл. юриск. И. Петкова срещу решение № 1649 от 25.07.2019 г., постановено по адм. д. № 685/2019 г. по описа на Административен съд - Пловдив. Касационният жалбоподател твърди неправилност и необоснованост на съдебното решение – касационни основания по чл. 208, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено и ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Алтернативно моли присъденото обезщетение да бъде намалено до справедлив размер. Прави възражение за прекомерност. За съвместно разглеждане в касационното производство е присъединена и втора касационна жалба от същия касационен жалбоподател против допълнително Решение № 2222 от 05.11.2019 г., постановено по същото дело в производство по чл. 250 от ГПК. С втората касационна жалба се твърди неправилност на допълнителното съдебно решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост- касационни основания по чл. 208, т. 3 от АПК. Редовно призован за съдебно заседание, касаторът ОД на МВР – Пловдив, не изпраща представител и не депозира писмени бележки по съществото на спора. Ответникът, П. А. от [населено място], редовно призован, не се явява и не се представлява. От същия чрез адв. М. Кръстева по делото са депозирани писмени отговори на двете касационни жалби с подробно изразени в тях становища за неоснователност на жалбите, съответно – за правилност на атакуваните с тях съдебни решения. Ответникът претендира разноски пред касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост на касационните жалби и за частична основателност на първата касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становищата на страните, извърши проверка на обжалваните решения на наведените в касационните жалби основания и извърши вменената му от разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК служебна проверка за валидност, допустимост и правилност на двете съдебни решения с оглед съответствието им на материалния закон, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежна страна, за която обжалваните решения са неблагоприятни и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледани по същество, първата касационна жалба е неоснователна, а втората – частично основателна по следните съображения: С обжалваното основно решение АС-Пловдив е уважил иска на П. А. срещу ОД на МВР – Пловдив за присъждане на обезщетение за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като е осъдил ОД на МВР – Пловдив да му заплати на ищеца сумата от 500 лв., представляващо обезщетение за причинените му имуществени вреди –сторени разноски за адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на Наказателно постановление № 18-6207-000827/24.10.2018 г. на Началник РУ – Труд при ОД на МВР, гр. Пловдив, както и разноски по делото в размер на 310 лв. За да стигне до този правен резултат, Административен съд – Пловдив е установил, че с НП № 18-6207-000827/24.10.2018 г., издадено от Началник РУ – Труд при ОД на МВР- гр. Пловдив на ищеца е наложено административно наказание "глоба" в размер на 200 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца за нарушение на чл. 140 ЗДвП. НП е било обжалвано по съдебен ред, като с решение № 2 от 02.01.2019 г., постановено по АНД № 7632/2018 г. по описа на Районен съд-Пловдив същото е отменено като незаконосъобразно. Съдебният акт на РС- Пловдив е обжалван на касация пред АС-Пловдив и с решение № 409 от 22.02.2019 г., постановено по КАД № 244/2019 г. по описа на Административен съд- Пловдив, същият е оставен в сила. Съдът е установил, че в производството по оспорване на НП А. е представляван от адв. Кръстева, видно от пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 07.12.2018 г., в който е уговорено и заплатено в брой възнаграждение в размер на 500 лв. Базирайки се на горната фактическа обстановка, административният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ e допустим като предявен срещу юридическото лице, от състава на което е органът, от чийто незаконосъобразен акт се претендират вредите. Същият се явява и основателен, доколкото се доказва наличието на всички, кумулативно изискуеми по закон материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Решение № 1649 от 25.07.2019 г. по адм. д. № 685/2019 г. /АС-Пловдив е валидно, допустимо и правилно. С Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 2 по описа на този съд за 2016 г. е прието, че при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица от отмененото НП по смисъла на чл. 4 от този закон. Предявеният иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Фактическият състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ включва отменен по надлежния ред акт, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Въпреки установеното от първоинстанционния съд наличие на отменено с влязло в сила съдебно решение наказателно постановление, неправилен се явява решаващия извод на АС-Варна за липса на първата от кумулативно изискуемите по закон за ангажиране отговорността на държавата за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ материалноправна предпоставка. Видно от приобщеното АНД № 7632/2018 г. по описа на Районен съд –Пловдив, ищецът е представляван от адв. Кръстева, видно от Договор за правна защита и съдействие и пълномощно от 07.12.2018 г., в който е уговорена сума за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. с отбелязване, че договореното адвокатско възнаграждение е заплатено в брой при сключване на договора. Претендираната сума от 500 лв. е реално заплатена на адв. Кръстева - обстоятелство, отчетено и от първоинстанционния съд, което прави исковата претенция по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ доказана по основание и размер в тази част. С първоначалната искова молба П. А. е претендирал вреди на същото основание не само в размер на платеното в първоинстанционното производство по обжалване на НП адвокатско възнаграждение от 500 лв, но и за платеното адвокатско възнаграждение в касационното административно-наказателно производство в размер на 400 лв. Наред с тази своя главна претенция, ищецът с исковата си молба е претендирал и законната лихва върху главницата – общо в размер на 900 лв, считано от влизане в сила на съдебното решение за отмяна на незаконосъобразното НП до окончателното й заплащане. Доколкото с първоначалното съдебно решение по делото съдът е пропуснал да се произнесе по исковата претенция в размер на 400 лв и за претендираната законна лихва върху главницата в посочения в исковата молба период, в производство по чл. 176 от АПК във вр. с чл. 250 от ГПК е постановено допълнително решение № 2222 от 05.11.2019 г., с което ОД на МВР- Пловдив е осъдена да заплати на П. А. сумата от 400 лв имуществени вреди –платено адвокатско възнаграждение по КАНД № 244/2019 г. по описа на АС- Пловдив, ведно със законната лихва върху сумата от 900 лв. от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което се отменя НП до окончателното й изплащане. За да постанови този резултат съдът е приел, че искането за допълване на решение № 1649 от 25.07.2019 г. постановено адм. дело № 685/2019 г. по описа на АС –Пловдив е основателно, тъй като в него не е налице произнасяне по отношение на исковата претенция на А. в размер на 400 лв. по договора за правна помощ и съдействие от 06.02.2019 г., както и по отношение заплащането на законна лихва върху общата сума, предмет на исковата молба, считано от датата на влизане в сила на решението, с което се отменя обжалваното НП като незаконосъобразно. Съдът е установил, че видно от приобщеното КАНД № 244/2019 г. по описа на АС –Пловдив, в рамките на КАНД е приложен Договор за правна защита и съдействие от 06.02.2019 г. с отбелязване в договора за уговорена и реално заплатена в брой сума за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. Допълнителното съдебното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно. Основателен е доводът на касатора за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар в касационното производството пред АС Пловдив по КАД № 244/2019 г., поради което и решението в тази му част следва да бъде частично отменено. С ТР № 1 от 15 март 2017 г. по т. д. № 2/2016 г. на ОСС на ВАС е прието, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платения адвокатски хонорар при несъответствие с действителната фактическа и правна сложност на делото и възможността на съда да го намали до минималния такъв, определен от наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, е действително една от възможностите на страната, в случая държавата, да защити правата си и да не позволи на ответната страна да бъде присъден хонорар, несъответстващ на критериите на този член от закона - "справедлив и обоснован". Основателни в тази връзка са развитите в касационната жалба доводи за прекомерност на заплатено адвокатско възнаграждение. Съдебното производство по обжалването на НП не се отличава с правна и фактическа сложност и в случая е приключило след провеждане на едно единствено открито съдебно заседание. Делата за обезщетения по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото материята не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички относими доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви доводи в тяхна защита, да правят възражения и да се защитават с всички допустими от закона средства. Институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не следва да се превръща в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди единствено и само такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е "обоснован и справедлив", т. е. да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото и от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. Предвид изложеното, настоящата инстанция счита, че допълнителното съдебно решение на АС-Пловдив следва да бъде отменено като неправилно, а вместо него и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, ВАС следва да постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли исковата молба на П. А. против Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив за сумата в размер над 200 лв. до присъдения размер от 400 лв., съставляваща причинени имуществени вреди от незаконосъобразен и отменен с влязъл в сила съдебен акт НП № НП № 18-6207-000827/24.10.2018 г., издадено от началник на РУ – Труд при ОД на МВР – гр. Пловдив за заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, ведно със законната лихва върху сумата, от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което НП е отменено до окончателното й изплащане. При този изход на спора пред касационната инстанция, разноски за юрисконсултско възнаграждение в полза на ОД на МВР- Пловдив не се следват с оглед действието на специалната разпоредба на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ / в редакцията й към предявяване на исковата молба/. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение