Решение № 1290 от 13.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4918/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на главния архитект на Столична община, чрез ст. юрк. П. Йотов като процесуален представител, против решение 8089 от 21.12.2023 г. , постановено по адм. дело 186/2022 г. по описа на Административен съд - София град. Излагат се доводи за неговата неправилност поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Касационният жалбоподател прави искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се потвърди законосъобразността на оспорената заповед. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответниците С. А. А., Л. А. А., Ц. А. А., Х. А. Т., М. А. М., С. Х. Т., М. Х. А., Г. И. К., К. И. И., И. И. А., Ю. Т. А., Й. Т. А., В. И. Д., Л. И. А., А. И. А., С. И. К., Д. И. А., В. А. А., Д. Г. Н., Г. Д. Н., С. Т. Т., Н. К. А., С. Л. Т., В. Л. А., С. Г. А., Ц. Б. А., Х. Г. А., Ф. Г. Н., М. Г. А., К. И. А., В. А. Г., Г. К. И. и С. К. И., не изразяват становище по касационната жалба. Ответниците В. И. Т., Д. И. И., К. И. И., И. И. М., Т. Х. А. и Е. Т. Х., чрез адв. С. Григорова като особен представител, в писмен отговор и устно в съдебно заседание, поддържат становище за неоснователност на касационната жалба. Ответниците - А. И. Д., М. И. П., Т. С. К. и К. К. И., чрез адв. К. Иванова като особен представител, изразяват становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. С оспореното решение, по жалба на Х. А. Т., е отменена заповед РА-30-886/11.11.2021 г. на главния архитект на Столична община, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, е наредено на ответниците в настоящото производство като собственици на строежа и на имота, в който същият е разположен, да премахнат незаконен строеж: "Полумасивна едноетажна сграда", находящ се в дъното на поземлен имот с идентификатор 68134.503.633 по КККР, УПИ ІІ-632,633, кв. 24 по плана на гр. София, местност [заличен текст] , район Сердика . За да постанови този резултат, съдът приема, че заповедта е постановена от компетентен орган, в предвидената форма съгласно чл. 59, ал. 2 ЗУТ, при спазване на регламентираната в чл. 225а, ал. 2 ЗУТ процедура, но в противоречие с материалния закон и неговата цел. Изложени са съображения, че процесният строеж е от допълващото застрояване, пета категория по см. на чл.137,ал.1, т.5, б. в ЗУТ, който е изграден без строителни книжа, поради което е незаконен, но същият е търпим в хипотезата на § 16, ал.1 ПРЗУТ. Сочи се, че сградата е построена през 1960 г. и позовавайки се на заключението на съдебно-техническата експертиза, е допустима по действащите към този период устройствени планове, както и по правилата и нормативите за строителство. Извън горното, съдът приема за нарушен принципа по чл.6 АПК поради това, че сградата е единствено жилище на жалбоподателката Х. А. Т.. По тези съображения формира крайния си извод за основателност на подадената срещу заповедта жалба. Оспореното решение е валидно и допустимо, но неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели и до неправилно приложение на материалния закон. Настоящият състав споделя изводите на съда за наличие на компетентност на издателя на процесната заповед, за спазване на изискванията за форма по чл. 59, ал. 2 АПК, както и на административнопроизводствените правила. Видно от съдържанието на административния акт, в него се съдържат фактическите основания, съответстващи на тези, описани в съставения по реда на чл. 225а, ал. 2 ЗУТ констативен акт, а волята на административния орган е конкретизирана в достатъчна степен. Строежът е определен като незаконен поради липса на строителни книжа съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, което е и правното основание, посочено в заповедта, прието от съда за правилно. В нарушение на принципа на служебното начало в съдебноадминистративния процес и на чл. 171, ал. 5 АПК, съдът не е установил надлежно релевантните за спора факти. В случая, обектът в заповедта е квалифициран от органа като едноетажна полумасивна сграда без данни за предназначението й, а вещото лице по делото счита, че същата е сграда от допълващото застрояване, но не я конкретизира съобразно разпоредбата на чл.41, ал.1 вр. с чл.20, ал.3 ЗУТ. Горното не е пречка за идентифициране на строежа, но е от значение относно преценката дали законосъобразно е разпоредено премахването му в контекста на установените в закона режими за търпимост. По делото не са представени доказателства за наличие на издадени строителни книжа за процесната сграда, поради което същата се явява незаконен строеж. Това е основание за административния орган да издаде заповед по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ за премахването му. Тази последица може да бъде преодоляна, ако спрямо незаконния строеж са налице условията за търпимост в някоя от хипотезите по § 16, ал. 1 - ал. 3 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, като доводите на съда в изложения смисъл са принципно правилни. В оспорената заповед е прието, че процесната сграда е изпълнена през 1960 г. и че предвид данните в становище РСР21-ВК66-210 на главния архитект на Район Сердика на СО, липсват предпоставките за определянето й като търпим строеж по §16, ал.1 ПРЗУТ. В цитирания документ, към мотивите на който органът препраща, се сочи, че строежът е на страничната регулационна линия, като не са изпълнени изискванията на пар. 62 от Правилата и нормите към чл.52 от ЗПИНМ, действали към този период, както и на чл.42 от ЗУТ. Горните констатации в издадената заповед са оспорени от жалбоподателката пред първата инстанция Т., която в жалбата до съда твърди, че е извършила укрепително възстановителни работи, а не ново строителство, с цел заздравяване на постройката след възникналия пожар, т. е. по същество не оспорва обстоятелството, че няма издадени строителни книжа, но отрича необходимостта от такива. Последните твърдения са отхвърлени като неоснователни от съда, който въз основа на заключение на вещо лице, приема, че е налице строеж по см. на §5, т.38 ДРЗУТ, за който не са издадени строителни книжа. Но в мотивите на обжалваното решение се съдържа само констатация, че строежът е допустим по ПУП и по правилата и нормативите за строителство, действали по време на извършването му. В нарушение на съдопроизводствените правила обаче, не са събрани доказателства, необходими за преценката за допустимостта на строежа според изискванията на §16, ал.1 ПРЗУТ, с оглед на което формираните изводи в оспореното решение в тази част са необосновани. Съдът е приел, че сградата предмет на заповедта е такава от допълващото застрояване като се е позовал на заключението на вещото лице, без да констатира, че същото е непълно, тъй като не са посочени фактите, въз основа на които строежът е квалифициран като такъв от допълващото застрояване. Видно е, че липсват данни относно предвижданията на плана за застрояването на имота /основно и допълващо по см. на чл.20, ал.1 ЗУТ/, в който е изпълнена, като не е конкретизирано и дали същата е спомагателна, обслужваща или второстепенна постройка към сграда на основното застрояване съгласно чл.41, ал.1 ЗУТ. В тази връзка съдът е следвало да установи, включително чрез повторна или допълнителна експертиза, кои са предходните и действащия ПУП - ПРЗ за територията и какви са предвижданията им за имота, в който е изпълнена процесната постройка, както и за съседния имот, доколкото сградата е разположена на страничната регулационна линия. Надлежното установяване на посочените обстоятелства е от значение и за преценката дали строежът е допустим съобразно устройствените планове и дали са спазени изискванията на приложимите строителни правила и норми за изграждането му, включително на чл.62 от Строителните правила и норми за изграждане на населените места, издадени на основание чл.52, ал.2 ЗПИНМ, които органът е обсъждал в мотивите на процесната заповед във връзка с предпоставките по §16, ал.1 ПРЗУТ. Предвид изложеното, пропускът на съда да събери доказателствата, необходими за установяване търпимостта на строежа съставлява нарушение на съдопроизводствените правила, вследствие на което изводът за незаконосъобразност на издадената заповед за премахването му, съотв. за отмяната й с оспореното решение, противоречи на материалния закон. Идентични са констатациите и по отношение на втория решаващ довод на съда за отмяна на обжалваната заповед, а именно поради нарушение на принципа по чл.6 АПК, съответен на чл. 8, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Премахването на сградата е прието за непропорционално и несъразмерно поради това, че същата е единствено жилище на жалбоподателката Т.. Горното обстоятелство обаче не е установено по делото. Твърдения и доказателства за същото няма от страна на оспорващата, а и съдът не е събрал служебно доказателства за това. Преценка на визирания принцип, би могла да бъде извършена при наличие на достатъчно доказателства относно обстоятелствата: дали се касае за единствено жилище на жалбоподателката и колко лица, вкл. малолетни и непълнолетни, го обитават, вкл. каква е родствената им връзка с нея; каква е продължителността на ползване на жилището и съществува ли друго жилище за задоволяване на жилищните нужди, респ. има ли достатъчна материална обезпеченост за осигуряване на друго жилище. С оглед на изложеното, касационната инстанция счита, че обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. На основание чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК същото следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд за събиране на доказателства, относими към преценката за търпимост на строежа и за съответствие на заповедта с чл.6 АПК вр. с чл. 8, § 1 КЗПЧОС, въз основа на които да се формират изводи за законосъобразността на оспорения административен акт. По претендираните разноски за водене на делото във Върховния административен съд, дължи произнасяне първоинстанционният съд на основание чл. 226, ал. 3 АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, второ отделение