Решение № 375 от 19.08.2010 г. на ВКС по н. д. № 249/2010 г.

Решение № 375 от 19.08.2010 г. на ВКС по н. д. № 249/2010 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева Производството по делото е образувано на основание чл. 349, ал. 1 от НПК по жалбата на подсъдимия И. В. М. и неговия защитник против решение № 103 от 26.03.2010 г. по внохд № 13/2010 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата се сочи, че присъдата и потвърждаващото я въззивно решение са постановени без задълбочено обсъждане на доказателствата. Подчертава се, че предходната инстанция в нарушение на процесуалните правила не е кредитирала показанията на свидетелката П. и на осъдения Г., които изключват съпричастност на жалбоподателя към инкриминираната дейност. Възприетата от съда фактическа обстановка е базирана единствено на данните от фоноскопната експертиза, поради което обвинението не е доказано по несъмнен начин. В заключение се отправя искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия. В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения, като добавя към нея твърдението, че присъдата е явно несправедлива поради несъответствие между наложеното наказание и обществената опасност на деянието и дееца. Прокурорът пледира за оставяне на жалбата без уважение поради липса на основания за отмяната й. Подсъдимият заявява, че е невинен и настоява за оправдаване или ново разглеждане на делото. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Софийският градски съд, наказателна колегия, 18 състав, с присъда № 288 от 16.09.2009 г. признал подсъдимия И. В. М. за виновен в това, че на 27.06.2000 г. в гр. София в кв. "Модерно предградие" в съучастие като съизвършители с А. Д. Г. и с неустановено по делото лице, с цел да набавят за себе си имотна облага, принудили В. Т. В. чрез заплашване с насилие за тежки последици за негов близък- сина му Т. В. В., да извърши нещо противно на волята му - плащане на откуп на стойност 8032,18 лева и с това му причинили значителни имуществени вреди, като деянието е извършено от повече от две лица, поради което и на основание чл. 214, ал. 2, т. 1 и т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4 пр. 2 и ал. 3, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода при строг режим с настаняване в затвор. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът привел в изпълнение присъдата по нохд № 3872/97 г., влязла в сила на 09.06.1998 г., с която И. В. М. е осъден на три години лишаване на свобода условно. В тежест на подсъдимия съдът възложил и сторените по делото разноски. Софийският апелативен съд, наказателно отделение, с решение № 103/26.03.2010 г. по внохд № 13/2010 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна. Редакцията на нейното съдържание налага преди всичко да се уточнят параметрите на касационната проверка. Както е добре известно, лимитативно ограничените от чл. 348, ал. 1 от НПК касационни основания не включват необосноваността и непълнотата на доказателства, на които бланкетно се позовава защитата на касатора, поради което те не подлежат на обсъждане в настоящето производство. Оплакването за съществени нарушения на процесуалните правила е допустимо, но не намира подкрепа в данните по делото. Въззивният съд не е допуснал отклонение от процесуалните стандарти при проверка и анализ на доказателствата и доказателствените средства. Решаващият извод за авторството на деянието е направен при точно спазване на процедурата и с аргументи, които не търпят укор от логическо естество. Втората инстанция не само е извършила задълбочено изследване на събрания от предходния съдебен състав доказателствен материал, но в рамките на собствено съдебно следствие е разширила обхвата му чрез изслушване на показанията на свидетелката Л. Х. П. и обясненията на подсъдимия. Тези нови доказателствени средства обаче не са дали основание за разколебаване на заключението на градския съд за участието на подсъдимия като съизвършител в осъществяването на престъплението. В атакуваното решение е отделено значително място на проверката на довода на защитата на подсъдимия / поддържан и пред настоящия съд/ за опорочаване на събирането на доказателствата от първата инстанция поради неспазване на правилата на съкратеното съдебно следствие. Въззивната инстанция / на стр. 3 от мотивите / правилно констатирала, че следваният от предходния съд процесуален ред не е засегнал правото на защита на подсъдимия. Тук се налага уточнението, че адвокатът на касатора в пледоарията пред касационната инстанция некоректно се позовава на неинформираността на неговият подзащитен / поради некачествени правни съвети / за последиците от признанието на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. И. М. не е направил подобно признание и то не е залегнало в актовете на предходните инстанции. При първоинстанционното разглеждане на делото е проведено съкратено съдебно следствие по реда на Глава двадесет седма от НПК, но във варианта на чл. 371, т. 1 от НПК. Подсъдимият и неговият защитник адвокат В. дали съгласие да не се провежда разпит на някои от свидетелите и да се ползва съдържанието на съответните протоколи за техния разпит от досъдебното производство. В съдебното заседание от 11.02.2009 г. адвокат В. изрично заявила, че е разяснила на подзащитния си реда на съкратеното съдебно следствие, но той не е готов да даде отговор. Същото изявление направил и М., като поискал време, за да прецени кои свидетели да бъдат изслушани непосредствено от съдебния състав. Два месеца по-късно с нарочна писмена молба адвокат В. поискала разпит на пет лица, а за показанията на останалите свидетели по списъка за призоваване изразила своето и на подсъдимия съгласие да бъдат прочетени. Следващото съдебно заседание било насрочено след три месеца - период, достатъчен за обмисляне на линията на защита и ползването на правна помощ. При провеждането му на 18.05.2009 г. съдът двукратно разяснил на подсъдимия правата му - при даване ход на делото и преди пристъпване към прочитане на протоколите за разпит на свидетелите, с което изпълнил задълженията си по чл. 372, ал. 1 от НПК. Подсъдимият лично и независимо от адвоката си изразил отново съгласие да не се изслушат част от свидетелите. При тези данни становището на защитата за опорочаване на първоинстанционното съдебно следствие е лишено от доказателствена подкрепа. Към аргументите, с които то е отхвърлено от предходната инстанция, следва да се прибави, че подсъдимият и защитникът му са направили селекция на свидетелите и са преценили според разбирането си кои от тях да бъдат разпитани от съда. Следователно те са били наясно, че останалите показания ще бъдат приобщени във вида им от досъдебното производство. В тази връзка може също така да се припомни, че подсъдимият отложил становището си за съкратеното съдебно следствие именно за да се запознае отново с материалите от досъдебното производство. Следователно, няма нито едно обстоятелство, което да подкрепи твърдението за неинформираност или зле водена защита във вреда на подсъдимия. Акцентът в жалбата на касатора е поставен върху твърдението, че единствено фоноскопната експертиза, изградена върху получени със специални разузнавателни средства данни, свързва личността му с изнудването на свидетеля В. Подробният анализ на доказателствената съвкупност, извършен от предходната инстанция, напълно опровергава този довод. Експертизата на звукозаписа от разговорите между пострадалия и лицето, които поискало откуп за сина му, категорично идентифицира подсъдимия М. Тази информация се подкрепя косвено от показанията на свидетелите В. и / В., Т. и Н. / относно обстоятелствата на отвличането и поведението по похитителите. Убедително свидетелстват в контекста на обвинението полицейските служители, осъществили задържането на А. Г. в момента, когато прибирал парите за откупа на детето Т. Пред тях свидетелят посочил като съучастник не някой друг, а подсъдимия И. М. Не е вярно изявлението на защитника на касатора, че съизвършителите изобщо не са се познавали. В показанията си пред първата инстанция А. Г., вече осъден за същото престъпление на четири години лишаване от свобода по реда на споразумението, заявил, че знае кой е подсъдимият, защото са от един квартал. Вярно е, че този свидетел отрича участието на М. в престъплението, за което той лично е осъден, като се позовава на "побои, електрошокове, давене в язовир". Въззивната инстанция много задълбочено и обективно обсъдила показанията на това лице. Тя ги отхвърлила с мотиви, които настоящият състав споделя. А. Г. има процесуалната роля на свидетел в делото срещу М. Показанията му се ценят с оглед цялата доказателствена съвкупност и съобразно установената логичност, последователност и непротиворечивост. От тези позиции предходната инстанция не е имала основание да приеме за вярна версията за внушено набеждаване на подсъдимия М. Ситуацията по залавяне на похитителите се развила много динамично, в рамките на часове. Няма никакви доказателства, че те са били използвани от полицията за малтретиране на свидетеля и за насочването му към лъжесвидетелстване във вреда на И. М.. Апелативният съд е обърнал внимание и върху важния детайл, че свидетелят лично завел полицаите в дома на М. - действие, което е алогично, ако те предварително се бяха насочили към личността му. Ето защо съдът не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като е счел тази част от показанията на Г. за ненадеждни. Същото се отнася и до невъзприетия от съда опит на подсъдимия и защитата му да създадат алиби чрез показанията на свидетелката Л. П. Свидетелката се появила в процеса десет години след деянието, макар да знаела за воденото срещу М. дело и редовно да се информирала за хода му. Тя заявила, че си спомня датата на инкриминираната дейност в резултат на проведен наскоро между нея и подсъдимия разговор. Отделно от тези данни за заинтересованост и тенденциозност съдът обърнал внимание на липсата на конкретност, последователност и категоричност в показанията на свидетелката и на плахостта и колебанието, с което тя описала събития отпреди десет години. В обжалваното решение правилно е изтъкнато, че показанията на П. са изолирани от останалия доказателствен материал, подкрепящ обвинението, и нямат логически и фактически потенциал да му се противопоставят. Изложеното показва, че проверката за достоверност и на този гласен доказателствен източник е извършена задълбочено и в съответствие с процесуалните правила на чл. 13, ал. 2, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. На следващо място адвокатът на касатора поддържа твърдение за явна несправедливост на наложеното наказание. Трафаретната защита на искането за ревизия на санкцията ограничава настоящият състав до констатацията, че не е налице очевидно несъответствие между наказанието, наложено на подсъдимия, от една страна и обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, от друга. Извършена е индивидуализация на наказанието след внимателна преценка на относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне на обема на наказателната принуда. Дългият и неразумен срок на наказателното производство е отчетен като изключително смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство, поради което е наложено наказание при условията на чл. 55, ал. 1 и ал. 3 от НК доста под легалния минимум от пет години лишаване от свобода и без кумулативните санкции глоба и конфискация. Така конкретизирания от съда размер на наложеното наказание съответства на целите на чл. 36 от НК както на плоскостта на личната, така и на плоскостта на генералната превенция и настоящият състав не вижда основания за неговата промяна. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение