Решение № 11318 от 12.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7167/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба подадена от М. А. М., чрез процесуален представител, срещу решение 4015/22.04.2025г., постановено по адм. дело 668/2025г. на Административен съд Хасково, с което е отхвърлена жалбата му срещу решение 2174/05.03.2025г., на Председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет за отказан на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗУБ статут на бежанец и хуманитарен статут. В касационната жалба се излагат по същество оплаквания за неправилност на съдебния акт поради наличието на касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Обоснован е извод, че първоинстанционният съд и административният орган неправилно тълкуват и прилагат нормите на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. Намира, че са налице условията за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. По подробно изложени доводи се моли за отмяна на обжалваното решение и да постанови нов съдебен акт по същество на спора, с което да се отмени административният акт. Ответникът - Председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, чрез процесуален представител, в съдебно заседание оспорва касационната жалба, счита същата за неоснователна. Моли обжалваното решение, като правилно, да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура представя писмено и в съдебно заседание заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че постановеното съдебно решение е правилно и законосъобразно. Върховният административен съд, Осмо отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение АС Хасково е отхвърлил жалбата на М. М., гражданин на Сирия, срещу решение 2174/05.03.2025г., на Председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет, с което на лицето е отказано статут на бежанец и хуманитарен статут. За да достигне до този правен резултат, административния съд е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и съдържание. Съдът не е установил допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Приел е, че административният акт не противоречи и на материалноправни разпоредби на закона и е постановен в съответствие с неговата цел. Административният съд след като е съобразил бежанската история на чужденеца и разпоредбата на чл. 8 от ЗУБ е приел, че чужденецът не е заявил конкретни причини за напускане на страната си по произход, релевантни за производството по предоставяне на закрила по чл. 8 от ЗУБ, тъй като същият е напуснал Сирия по собствена воля и не по причини изрично посочени в текста на закона. Чужденецът не е заявил спрямо него да е било осъществено преследване от държава, партии или организации и недържавни субекти в страната си на произход. Не е бил заплашван и върху него не е било оказвано насилие, не е бил осъждан или преследван по етнически или религиозни причини. Съдържащите се в справките на ДАБ данни не дават основание да се приеме, че както към датата на издаване на административния акт, така и към момента на постановяване на решението да съществуват фактически основания, релевантни за предоставяне на закрила по реда на чл. 8 от ЗУБ. На следващо място, съдът е приел за правилна преценката на административния орган, че липсват предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. В случая не се твърди от чужденеца, а и не се установява в държавата му по произход да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание, или нечовешко, или унизително отнасяне, или наказание, каквито са предвиждат в т. 1 и т. 2 от чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Съдът е установил, че не са налице и предпоставките предвидени в чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, разгледани в светлината на решение на СЕС по дело С-465/07, тъй като съобразно заявеното в бежанската история, както и останалите данни и доказателства, не водят до извода, че към настоящ момент на цялата територия на Сирия е налице ситуация, пораждаща сериозни и потвърдени основания да се смята, че търсещият закрила, върнат в Сирия, поради самия факт на присъствието си се излага на реална опасност да претърпи тежки заплахи срещу живота или личността си. Така мотивиран съдът е приел, че оспореният административен акт е законосъобразен и е отхвърлил подадената жалба. Решение е правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения, които да съставляват касационни отменителни основания. Обжалваното съдебно решение е постановено при точно приложение и тълкуване на материалноправните норми, не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, актът е обоснован с релевантните за спора доказателства, а фактическите установявания са правилно подведени под относимите разпоредби на закона. Настоящата инстанция намира, че решението е постановено при изяснена фактическа обстановка, въз основа на съвкупен анализ на приобщените по делото доказателства и при съобразяване на бежанската история на чужденеца, за когото правилно е прието, че не попада в приложното поле на ЗУБ. Направените изводи са подкрепени от събраните по делото доказателства и са в съответствие с материалния закон. Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ под понятието "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. Правилно АС Хасково, съобразявайки събраните по делото писмени доказателства, подробно анализирани от него, е приел, че не са налице фактическите основания, изчерпателно изброени в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, за предоставяне статут на бежанец на М. М.. Няма данни и липсват твърдения, от които да може да се направи извод за опасение от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежността им към определена социална група. Заявителя не е направил релевантни твърдения, които да представляват преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ, нито сочи конкретни действия, попадащи в предметния обхват на чл. 8, ал. 5 от ЗУБ. Видно от проведеното в хода на административното производство интервю на 29.01.30.12.2024г. М. М. е заявил пред интервюиращ орган, че адресът му е в област Халеб, където е живял до 2012г. и се установил в бежански лагер Алрахма, същата област. Напуснал Сирия нелегално за Турция на 22.08.2024г. На 29.08.2024г. е преминал в България нелегално. В бежанската си история твърди, че не е бил арестуван и осъждан в държавата си на произход, не е имал проблеми относно религията и с това, че е кюрд, не е имал проблеми с официалните власт в Сирия, не е членувал в политическа партия, организация или общност, секта. Не са отправяни лично към него заплахи и не му е оказвано насилие от официалните власти. Причините поради които е напуснал Сирия, са водените сражения между турската армия и кюрдите. Твърди, че не би се завърнал в Сирия, защото се живее трудно, няма работа, а и разбрал от чичо си, че е бил търсен за мобилизация. Предвид установеното касационната инстанция намира, че в твърденията на кандидата пред интервюиращия орган не се съдържа конкретна информация за опасения от преследване. В тази връзка настоящият съдебен състав, приема за правилен извода на първоинстанционния съд, че липсват материалноправни предпоставки в процесната хипотеза за прилагане на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ за предоставяне на бежански статут. Съмненията от преследване и наказание поради дезертиране от военна служба сами по себе си не представляват основателни опасения от преследване, като в този смисъл е и Наръчника по процедури и критерии за статут на бежанец на службата на Върховния комисар на ООН за бежанците. Настоящата инстанция споделя становището на първоинстанционния съд, че проблемите, за които споделя търсещият закрила, във връзка с убийството на братовчед му и раняването на баща му, са такива от криминален характер и са неотносими към производството по предоставяне на международна закрила. От съдържащите се по делото справки относно актуалното положение в Сирия следва да се приеме, че не е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. От тях се установява, че не е налице въоръжен конфликт, съпроводен със степен на безогледно насилие, който би довел до реална опасност от тежки и лични заплахи за чужденеца. В случая общата обстановка по сигурността е сравнително стабилна, като е налице надежда за възстановяване на политическите институции и внедряването на нова политическа култура. Тези обстоятелства се потвърждават и от приетите в касационното производство справки относно актуалното положение в страната. Видно от справката за обстановката в Сирия към 30.09.2025г., по данни на ВКБООН към 25.09.2025г., считано от 08 декември 2024г. около 1 027 887 сирийци са преминали обратно в Сирия от съседни страни, а по последни данни към 26.09.2025г. 1 863 863 вътрешно разселените лица са се завърнали по домовете си от края на ноември 2024г., включително 980 899 души, напуснали местата за вътрешно разселени лица в северната част на страната. Отбелязано, е че основните причини за завръщане на сирийците остават непроменени с течение на времето, като най-често посочваните са политическите развития, подобрената сигурност и събирането на семействата. В този смисъл не са налице обстоятелства, които да обосноват необходимост от предоставяне на кандидата на хуманитарен статут. Разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗУБ транспонира съдържанието на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011г. С изключение на позоваването на държавата на произход на молителя, чл. 15, бук. б от Директивата съответства по същество на чл. 3 от ЕКПЧ, който е част от общите принципи на правото на Съюза и се съдържа като самостоятелен принцип в член 19, § 2 от Хартата на ЕС. Съгласно установената съдебна практика на Съда на ЕС, съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно тълкуването на ЕКПЧ следва да се взема предвид при тълкуването на обхвата на член 15, буква б) в общностния правен ред. Съдебната практика дава насоки относно тълкуването на термините "изтезания" и "нечовешко или унизително отношение или наказание". Въпреки това, следва да се има предвид, че докато чл. 3 от ЕКПЧ не придава значение на това от кого или какво би могло да произтече съответното нечовешко или унизително отношение или наказание или изтезание, Директивата изисква те да са резултат от действия на субекти на тежки посегателства по смисъла на чл. 6 от нея. Когато се преценява необходимостта от предоставяне на субсидиарна закрила, следва да се изхожда от това налице ли са субекти на тежки посегателства, които биха могли да причинят съответното отношение, наказание или изтезание в страната на произход по отношение на конкретния кандидат за закрила. Текстът на чл. 3 от ЕКП се взема предвид при преценката на принципа за забрана за връщане. В конкретния случай, както се посочи по-горе, чужденецът не посочва данни, въз основа на които да се направи извод за реална опасност за него от смъртно наказание или екзекуция или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание в страната на произход. Значението на понятието "въоръжен вътрешен конфликт" е пояснено от Съда на ЕС в решението по делото С-285/12. В точка 35 Съдът потвърждава, че, член 15, буква в) от Директивата се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като "въоръжен конфликт, който няма международен характер" по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждането на чл. 15, бук. в от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие единствено ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства. Поради това в точка 30 от решението по посоченото по-горе дело на СЕС, съдът отбелязва, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт може да доведе до предоставяне на субсидиарна закрила само когато сблъсъците между редовните въоръжени сили на дадена държава и една или повече въоръжени групи или между две или повече въоръжени групи бъдат приети, по изключение, за пораждащи тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила, по смисъла на чл. 15, б. в) от Директивата, тъй като степента на безогледно насилие, която ги характеризира, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение характеристики; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В случая тези критерии не са изпълнени. Търсещият закрила не сочи данни, които да се интерпретират като състояние на реална опасност, насочена пряко към личността му от страна на субекти по чл. 9, ал. 2 от ЗУБ. Не се установява и ниво на безогледно насилие в Сирия към настоящия момент. Обосновано съдът е приел, че не може да се направи извод, че е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут, засегнато в специалната хипотеза на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. По делото не са налице основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, § 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците /чл. 4, ал. 3/, съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Не се сочат обстоятелства, които да налагат извод, че ако чужденецът бъде върнат обратно в Сирия, има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. При това следва да се отчете обстоятелството, че тежката политическа и икономическа обстановка в страната на произход в неговия конкретен случай не обосновава сама по себе си опасност от изтезания, нечовешко или унизително отношение. Въз основа на изложеното, като е приел решението на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет за законосъобразно, административният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания. Водим от горното, и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,