Решение № 835 от 26.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 5772/2014 г.

Решение № 835 от 26.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 5772/2014 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на "Геостройкомплект" ЕООД със седалище в гр. Хасково, представлявано от управителя Христо Христов, чрез пълномощника си, против решение № 17/6.03.2014 г., постановено по адм. д. № 172/2013 г. по описа на Административния съд - Сливен, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу АУЗД № РА000227/23.04.2013 г. на орган по приходите в Община Сливен, потвърден с решение № НОМ 367/25.07.2013 г. на директора на Дирекция "Местни приходи" при Община Сливен. Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът не е приложил закона в точния му смисъл при преценката за дължимостта на публичните вземания, и счита, че дружеството не следва да заплаща ДНИ и ТБО за посочените в акта недвижими имоти, тъй като по ПУП за землището на Сливен те са отредени за улици, пешеходни зони и територии за обществено обслужване. Иска отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора с отмяна на атакувания административен акт. Претендира присъждане на направените разноски пред двете съдебни инстанции. Ответникът - директорът на Дирекция "Местни приходи" при Община Сливен, не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: По делото няма спор за факти. Спорът е по приложението на закона. Пред първоинстанциониня съд е оспорен АУЗД № РА000227/23.04.2013 г. на орган по приходите в Община Сливен, с който са установени задължения за ДНИ и ТБО за 2011 г. и 2012 г., дължими за собствените на "Геостройкомплект" ЕООД недвижими имоти, находящи се в землището на гр. Сливен, декларирани от дружеството и подробно описани в акта. Съдът е обсъдил подробно приетите по делото доказателства и по същество е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на процесуалните правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Заключил е, че дружеството дължи данък недвижими имоти, тъй като, макар и по предвижданията на ПУП да са отредени за обществени мероприятия, те не са заети от улици или пътища от републиканската и общинската пътна мрежа. Обстоятелството, че се ползват като такива, не изключва дължимостта на ДНИ. По отношение на определените ТБО съдът е приел, че дружеството не е подавало декларации за освобождаване от заплащане на таксите за съответните години, тези имоти са включени в районите, в които се извършват услугите по чл. 62 ЗМДТ и, след като жалбоподателят не е оспорил извършването им, то същите са дължими. Решението е правилно. По делото е установено, че спрямо недвижимите имоти, описани в АУЗД, не е приложен ПУП за улична регулация, който е одобрен с решение № 808/21.12.2005 г. на Общински съвет - Сливен. По смисъла на § 22 ПР на ЗУТ, ПУП се счита приложен по отношение на регулацията с влизането в сила на административния акт за одобряване на подробен устройствен план по чл. 16; със сключването на окончателни договори за прехвърляне право на собственост, когато такива се предвиждат; с изплащането на обезщетенията по отчуждителните производства; . по отношение на застрояването - с полагането на фундаментите на строежите по издадени строителни книжа. Страните не спорят, че предвидените в ПУП дейности не са реализирани, като не са проведени отчуждителни за собствеността мероприятия. Данъкът е публично задължение и е проява на териториалния суверенитет на държавата, затова разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ сочи, че с данък недвижими имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти. Дължимостта на данъка не зависи от ползването или неползването на подлежащия на облагане недвижим имот. Ползването не е елемент на фактическия данъчен състав за данък недвижими имоти. И това законодателят е посочил изрично в чл. 13 ЗМДТ - данъкът се заплаща независимо дали недвижимия имот се ползва или не. С оглед на това правилно съдът е приел за неотносимо към дължимостта на данъка и следователно към законосъобразността на оспорения акт твърдението на касатора за невъзможността да ползва имота поради отреждането му за улица и други обществени мероприятия, както и поради фактическото му използване като черен път. Единствената възможност задълженото по смисъла на чл. 11 ЗМДТ лице да не дължи данък върху недвижим имот е, ако имотът попада в някоя от лимитативно изброените от законодателя хипотези на чл. 24, ал. 1 ЗМДТ. Само тогава собственикът, като задължено лице, е освободен от заплащането на данък. От доказателствата по делото е безспорно, че имотът на касатора не попада в нито една от категориите по чл. 24. С оглед на това съдът правилно е приел, че касаторът е задължено за данъка лице. Размерът на същия е определен правилно, а и страните по делото не спорят досежно факта, че облагаемата основа и данъчната ставка са определени правилно, в съответствие с чл. 21 ЗМДТ и Наредбата по чл. 1, ал. 2 във вр. с чл. 22 ЗМДТ. Поради факта, че реално мероприятието по предвиждането на ПУП не е реализирано, т. е. имотите не са "заети" по смисъла на чл. 10, ал. 2 ЗМДТ, те са в патримониума на дружеството и за тях се дължи ДНИ и ТБО. Ирелевантно за спора е обстоятелството как фактически се ползват имотите - за черен път или по друг начин. Задължението възниква за притежателя на правото на собственост върху недвижимите имоти по силата на закона, при отсъствие на предвидените от законодателя изключения. В тази връзка са изложени съображения и в решение № 11/26.11.2013 г. по к. д. № 20/2013 г. на КС на РБ. По отношение дължимостта на ТБО страните не спорят, че имотите попадат в районите, в които се извършват услугите по чл. 62 ЗМДТ, че услугите са предоставяни от общината, както и не се спори по техния размер. С оглед на изложеното, доводите на касатора за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон са неоснователни. Съдът правилно е тълкувал и приложил относимите материалноправни разпоредби. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебно проверка на валидността и допустимостта на съдебното решение съдът не констатира пороци на съдебния акт, поради което следва да се остави в сила. Предвид изхода на правния спор, разноски в полза на касатора не се дължат. Касационният ответник е подал писмен отговор, в който е изложил съображения за неоснователност на касационната жалба, като претендира и присъждане на направени по делото разноски за защита от юрисконсулт. Становището е подадено и подписано от пълномощник - юрк. Милена Динева, по приложено пълномощно. Съгласно това пълномощно - № МД-204/19.11.2012 г., директорът на Дирекция "МД" при Община Сливен е упълномощил юрк. Динева да представлява дирекцията. Няма изрично упълномощаване юрисконсулт Динева да представлява директора на дирекцията - административният орган, който участва в съдебното производство като надлежна страна. Поради това и съдът не обсъжда становището по същество, както и искането за разноски. Воден от горното, Върховният административен съд