Решение № 42 от 12.05.2015 г. на ВКС по н. д. № 1591/2014 г.

Решение № 42 от 12.05.2015 г. на ВКС по н. д. № 1591/2014 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Прокурор от апелативната прокуратура във Варна е оспорил с касационен протест потвърждаването от апелативния съд на оправдателна присъда на Шуменския окръжен съд. Оправдателната присъда - 5/5.III. 2014 г. по нохд 382/2013 г., е по обвинението срещу М. А. Х. по чл. 249, ал. 1 НК: за това, че в периода 29.II. -8.V. 2012 г. чрез 7 деяния при условията на продължавано престъпление е използвал платежен инструмент (банкова дебитна карта) и данни от него без съгласието на неговия титуляр. Потвърждаващото присъдата въззивно решение е № 120/7.VIII. 2014 г. по внохд 89/2014 г., издадено след подаден, както и сега, съответен протест. В касационния протест има позоваване на основанието за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК (нарушение на материалния закон), макар че доводите, които са изложени, се изчерпват с анализ на доказателства, който според прокурора съдът е бил длъжен, но не е направил; поискана е отмяна на решението и ново разглеждане на делото в апелативния съд. В съдебното заседание на ВКС е взел участие единствено прокурорът и той не поддържа протеста. ВКС намери, че трябва да остави в сила протестираното решение. Същинската претенция към съдебния акт е доказателствена, т. е. поначало от процесуално естество, а не по приложението на материалния закон, както е квалифицирана в протеста, вероятно поради неправилното разбиране, че само този вид нарушение позволява оспорването на оправдателна присъда (ВКС е посочвал неправилността на това разбиране при действието още на предишния НПК - р. 394/02-I, Бюл. 9/02). Неправилната правна квалификация на касационното основание би била обаче лесно преодолим недостатък на протеста, ако в него се предлагаше такъв доказателствен анализ, който наистина да поставя поне под съмнение изводите за оправдаването на подсъдимия. Според ВКС резултатът от съпоставката не е такъв, а е категорично в полза на съдебните актове (доколкото в тях има общо приети изводи). Нещо повече - съмнение за дълбочината на познаване на фактите пораждат някои твърдения в протеста, като тези например, че подсъдимият е сочил в своя защита бременност на св. З. М., с която били във фактически брак, или пък че в негово отсъствие тя не е могла да намери инкриминираната банкова карта. Озадачава най-много, разбира се, предложеният в протеста извод за престъпно авторство в лицето на подсъдимия като единствено възможното - този извод би могъл по-скоро да се смята за категорично опроверган по делото. Заслужават отделно отбелязване и някои разбирания в протеста в явно противоречие с доказателственото право, като това, че "съдебното минало на подсъдимия е още един аргумент в подкрепа на неговата в и - н о в н о с т" (подч. ВКС). Ръководен от всичко изложено и с оглед още на чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС-I наказателно отделение