Решение № 6317 от 22.5.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4760/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Автономна работническа конфедерация , гр. София, Ж. К. Р. от гр. Перник и М. П. П. от гр. София, чрез процесуалния представител адв. М. П. против Решение 192 от 11.01.2023 г., постановено по адм. дело 10524/2021 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което е отхвърлено оспорването против Заповед РД-01-856/19.10.2021 г., издадена от министъра на здравеопазването. Наведените доводи за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че заповедта е довела до дискриминация съгласно чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр./, разпоредби от Закона за хората с увреждания /ЗХУ/ и Закона за здравето /ЗЗ/. Релевирани са оплаквания, че поради необсъждане на конкретни доказателства, приложени по делото, съдът е постановил решението си при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на съдебния акт. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се обяви за нищожна или да се отмени като незаконосъобразна Заповед РД-01- 856/19.10.2021 г., допълнена със Заповед РД-01-861/ 21.10.2021 г. на министъра на здравеопазването. Ответникът министърът на здравеопазването, чрез главен юрисконсулт Б. Иванов, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за валидно, допустимо и правилно, поради което иска оставянето му в сила. Ответниците В. Р. М., Т. И. И., Я. Д. П. и К. Г. Б. не изразяват становище в законоустановения срок. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение, за допустимост и основателност на касационното оспорване. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, настоящият състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство e Заповед РД-01-856/19.10.2021 г. на министъра на здравеопазването, с която са въведени временни противоепидемични мерки на територията на Република България, считано от 21.10.2021 г. Предметът на спора е очертан, след влизане в сила на Определение 9179/22.11.2021 г., Определение 4795/15.06.2022 г. по адм. дело 10524/2021г. по описа на АССГ и след присъединяване за общо разглеждане на АД 10583/2021 г. и АД 12165/2021 г. по описа на АССГ. От фактическа страна първоинстанционният съд приема за установено, че с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., по предложение на Министерския съвет и на основание чл. 84, т. 12 от Конституцията на Република България, във връзка с разрастващата се пандемия от COVID-19 е обявено извънредно положение върху цялата територия на страната, считано от 13.03.2020 г. до 13 април 2020 г. (ДВ, бр. 22/2020 г.). С последващи решения на Министерския съвет, сред които и Решение 629/26.08.2021 г. извънредното положение е удължавано, предвид епидемичното разпространение на COVID-19 и съществувалата непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите. На министъра на здравеопазването е възложено да въведе, по предложение на Главния държавен здравен инспектор временни противоепидемични мерки на територията на страната, с цел защита и опазване живота и здравето на гражданите, свързани със: а) забрана за влизане на територията на страната и предприемане на мерки (карантина или предоставяне на отрицателен лабораторен резултат от проведено PCR изследване преди влизане на територията на страната) към държави с установена повишена заболeваемост от COVID-19 и значително епидемично разпространение; б) спазване на изисквания за физическа дистанция, хигиена на ръцете, дезинфекция и носене на защитни маски за лице на закрити обществени места; в) временно спиране или ограничаване на експлоатацията или режима на работа на обекти с обществено предназначение и/или други обекти или услуги, предоставяни на гражданите. С процесната Заповед РД-01-856/19.10.2021 г. министърът на здравеопазването е въвел противоепидемични мерки, считано от 21.10.2021 г., свързани (обобщено) с преустановяване на: посещенията в центровете за подкрепа на личностно развитие, детски центрове, клубове и други, предоставящи организирани групови услуги за деца; провеждането на конгресно-конферентни мероприятия, изпити и други мероприятия с такъв характер; провеждането на тиймбилдинг и други организирани групови мероприятия в трудови колективи; провеждането на всички масови мероприятия, като музикални и други фестивали; груповите посещения в центрове, школи и други обекти за танцово и музикално изкуство; присъственият учебен процес във висшите училища; присъствените учебни занятия в училищата, във всички общини с достигната 14-дневна заболеваемост над 750 на 100 000 население; присъствените учебни занятия на 50% от паралелките в училищата, в общините с достигната 14-дневна заболеваемост между 500 и 750 на 100 000 население; присъствените учебни занятия на 50% от паралелките в училищата, в общините с достигната 14-дневна заболеваемост между 250 и 500 на 100 000 население, при отсъствие на над 20% от учениците в съответното училище и/или поставяне под карантина на над 30% от паралелките; присъствени групови занятия за възрастни в езикови центрове, образователни центрове и други обучителни центрове и школи; посещенията на музеи, галерии, кина, театри, циркови представления, концерти и други сценични прояви на закрито; провеждането на колективни спортове на закрито, с изключение на тренировки и състезания за картотекирани състезатели към лицензирани спортни федерации; посещенията на фитнес центрове, спортни зали и клубове, плувни басейни и комплекси, балнеолечебни (медикъл СПА) центрове, СПА центрове, уелнес центрове и таласотерапевтични центрове; посещенията в заведенията за хранене и развлечения, по смисъла на чл. 124 от Закона за туризма, включително и тези към местата за настаняване; посещенията в търговските центрове тип МОЛ, магазините с нетна търговска площ над 300 кв м, базарите и изложенията на закрито; провеждането на организирани екскурзии и групови посещения на туристически обекти в страната; свижданията в лечебни заведения, с изключение на свижданията на пациенти в терминален стадий, както и свижданията в специализираните институции за предоставяне на социални услуги и в тези за социални услуги от резидентен тип за деца и възрастни. Въведени са и изключения, с цел ограничаване неблагоприятното засягане на определени сфери на дейност, както и задължения за органите по назначаване държавните служители във всички администрации и за работодателите в лечебните заведения. С оспорената т. 29, комплексните онкологични центрове, диализните центрове, хосписите и домовете за възрастни хора са задължени да организират работния процес, като допускат до работа само служители с валидни документи за ваксинация, преболедуване или изследване, по смисъла на Заповед РД-01-733 от 27.08.2021 г. на министъра на здравеопазването. Според т. 31, въведените противоепидемични мерки по т. 2, 4, 5, 6, 15, 17, 19, 20, 21, 25 и 26 може да не се прилагат при следните условия: а) 100% от персонала в съответния обект/лицата, заети с мероприятието са ваксинирани или преболедували Ковид-19 или разполагат с отрицателен резултат от проведено преди влизане в обекта/мероприятието изследване, удостоверено с документи за ваксинация, преболедуване или изследване, по смисъла на Заповед 733 от 27.08.2021 г. на министъра на здравеопазването и б) ръководителят на обекта/организаторът на мероприятието е взел решение и е създал необходимата организация за допускане в обекта, съответно на мероприятието само на лица, които: аа) са ваксинирани или преболедували СОVID-19, удостоверено с валидни документи за ваксинация или за преболедуване по смисъла на Заповед РД-01-733 от 27.08.2021 г. на министъра на здравеопазването или бб) представят отрицателен резултат от проведено до 72 часа преди влизане в обекта/мероприятието изследване по метода на полимеразно верижна реакция за СОVID-19 или бърз антигенен тест (до 48 часа преди влизане в обекта/мероприятието), удостоверено чрез валиден документ съгласно Заповед РД-01-733 от 27.08.2021 г. на министъра на здравеопазването; в) условията по букви "аа" и "бб" не се прилагат по отношение на лица до 18 годишна възраст". Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд намира, че към момента на издаването на оспорената заповед са били налице предпоставките на чл. 73 АПК. Посочено е, че държавата, търсейки баланс между интересите на отделни групи граждани, от една страна въвежда противоепидемични мерки, а от друга предвижда изключения от тях. Въвеждането на т.нар. зелен сертификат е за да диференцира ваксинираните и преболедувалите, с цел да не бъдат ограничавани отделни права (провеждането на конгресно-конферентни мероприятия, изпити и други мероприятия с такъв характер; провеждането на тиймбилдинг и др.) на неограничен кръг от лица. Тези изключения първоинстанционният съдебен състав приема като пропорционални. При постановяване на решението си, съдът се е позовал на Решение 7 от 1996 г. на Конституционния съд на Република България по к. д. 1/1996 г., Решение 12/1997 г. по к. д. 6/1997 г., Решение 14/2014 г. по к. д. 12/2014 г. и Решение 8 от 2019 г. по к. д. 4/2019 г. Съобразена е и практиката на Съда на Европейския съюз, който многократно е застъпвал тезата, че правата не са абсолютни, а трябва да се разглеждат във връзка с тяхната обществена функция; следователно, върху упражняването на тези права могат да бъдат налагани ограничения, при условие че тези ограничения действително отговарят на преследваните от Съюза цели в общ интерес и че не представляват, от гледна точка на преследваната цел, непропорционална и нетърпима намеса, която би могла да накърни самата същност на така гарантираните права (арг. от Решение на Общия съд, от 17.03.2016 г., по дело Т-817/14; решение на Съда от 22.10.2014 г., по съединени дела С-344/13 и С-367/13). В контекста на изложеното, с постановеното решение Административен съд София-град отхвърля жалбата като неоснователна, като приема, че оспореният акт е издаден от компетентен орган - министърът на здравеопазването, при спазване на изискванията за форма и съдържание, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила и спазване на материалния закон. Върховният административен съд шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Трансграничният характер на кризата, причинена от заболяването COVID-19, налага търсенето на решения за общи действия и прилагането на по-структурирана и всеобхватна политика в рамките на Общността, основана на засилена координация и приемането на решения с консенсус на ниво Европейски съюз. Институциите на Общността одобряват документи с пакет от мерки, които обхващат все по-голям брой сфери на здравеопазването и други политики на обществения живот, с цел координиране на действията на държавите членки и подпомагането им при мониторинга и ограничаването на последствията от пандемията. На 30 януари 2020 г. генералният директор на Световната здравна организация (СЗО) обявява спешност за общественото здраве от международно значение във връзка с глобалното разпространение на тежкия остър респираторен синдром коронавирус-2 (SARS-CoV-2), който причинява заболяването COVID-19. На 11 март 2020 г. СЗО извършва оценка, в която определя положението с COVID-19 като пандемия. За да се ограничи разпространението на SARS-CoV-2 държавите членки приемат някои мерки, които оказват въздействие върху упражняването от гражданите на Съюза на правото им да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, например ограничения за влизане или изисквания към трансграничните пътници да бъдат поставени под карантина, да се самоизолират или да се подложат на изследване за инфекция със SARS-CoV-2. На 13 октомври 2020 г. Съветът приема Препоръка (ЕС) 2020/1475 относно координиран подход за ограничаване на свободното движение в отговор на пандемията от COVID-19 (ОВ L 337, 14.10.2020 г., стр. 3). В Препоръка (ЕС) 2020/1475 се подчертава, че всички ограничения на свободното движение на хора в рамките на Съюза, въведени с цел ограничаване на разпространението на SARS-CoV-2, следва да се основават на конкретни и ограничени основания от обществен интерес, а именно опазването на общественото здраве. Изведена е необходимостта тези ограничения да се прилагат в съответствие с общите принципи на правото на Съюза, и по-специално принципите за пропорционалност и недискриминация. Бързото разпространение на коронавируса и свързания с него риск за живота, както и тежкото бреме за здравните системи поради броя на хората, засегнати от заболяването COVID-19, което той причинява, довеждат до налагането на ограничения в нормалния живот от страна на правителствата на държавите членки на Европейския съюз. Тези ограничения по необходимост засягат упражняването на правата и свободите, гарантирани от Европейската конвенция за правата на човека ( ЕКПЧ , Конвенцията ). Предизвикателството, което COVID-19 поставя пред живота и физическото здраве, поражда позитивни задължения за държавите членки на Европейския съюз, по отношение на правото на живот по чл. 2 и на правото на зачитане на личния живот по чл. 8 ЕКПЧ. Европейският съд за защита правата на човека е приемал за оправдани значителни ограничения на събрания на обществени места както по отношение на броя на участниците, така и с оглед на местата за събиране, когато целта им е била защита на обществената сигурност или опазване на обществения ред (виж например Chappell v. United Kingdom (dec.), 12587/86, 14 юли 1987 г. и Rai, Allmond and Negotiate Now v. United Kingdom (dec.), 25522/94, 6 април 1995 г.). Въпросите, които са предмет на контрол при проверка за законосъобразност в конкретната хипотеза се отнасят до целта на ограничителните мерки и преценката относно съразмерността на засягането на права и свободи, респ. дали те не са в повече от необходимото за целта. Към момента на издаването на обжалваната заповед, на територията на Република България е била обявена извънредна епидемична обстановка в съответствие с чл. 63, ал. 1 - 3 от ЗЗ /Решение 629 на Министерския съвет от 26 август 2021 г. за удължаване срока на обявената с Решение 325 на Министерския съвет от 14 май 2020 г. извънредна епидемична обстановка, удължена с Решение 378 на Министерския съвет от 12 юни 2020 г., Решение 418 на Министерския съвет от 25 юни 2020 г., Решение 482 на Министерския съвет от 15 юли 2020 г., Решение 525 на Министерския съвет от 30 юли 2020 г., Решение 609 на Министерския съвет от 28 август 2020 г., Решение 673 на Министерския съвет от 25 септември 2020 г., Решение 855 на Министерския съвет от 25 ноември 2020 г., Решение 72 на Министерския съвет от 26 януари 2021 г., Решение 395 на Министерския съвет от 28 април 2021 г., Решение 426 на Министерския съвет от 26 май 2021 г. и Решение 547 на Министерския съвет от 28 юли 2021 г./. Понятието извънредна епидемична обстановка има легално определение в §1, т.45 от ЗЗ и е дефинирано като бедствие, предизвикано от заразна болест, което води до епидемично разпространение с непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите, предотвратяването и преодоляването на което изисква извършване на повече от обичайните дейности по защита и опазване на здравето на гражданите. Граматическото тълкуване на понятието при изясняването на неговия пряк езиков смисъл сочи, че се касае за нещо изключително, различно от нормалното, т.е. това е такова състояние в здравните параметри, в които функционира българското общество, което е обусловено от изключителни и вън от нормалните обстоятелства. За да са налице материалноправните основания за обявяване на извънредна епидемична обстановка е необходимо да се констатира непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите от заразна болест, посочена в чл. 63, ал.1 ЗЗ след установяването на някой от алтернативно посочените в чл. 63, ал.3 от същия закон критерии. Неоснователен е доводът на касационния жалбоподател относно противоречието с целта на закона на въведените със заповедта противоепидемични мерки. Твърдението, че общият административен акт не е издаден съгласно нормативни разпоредби от Закона за здравето не се споделя от настоящия състав. Текстът на чл. 63 ЗЗ предвижда реда за обявяване на извънредна епидемична обстановка, който изисква извършена оценка на епидемичния риск от главния държавен здравен инспектор по предложение от министъра на здравеопазването и решение на Министерския съвет. В решение 10 от 23.07.2020 г. по конституционно дело 7/2020 г. Конституционният съд при диференциране на извънредната епидемична обстановка от извънредното положение /чл. 57, ал.3 от Конституцията/ подчертава отсъствието на преразпределяне и разместване на функции на държавните органи. Допустимите ограничения при извънредната епидемична обстановка, продиктувани от обективна, форсмажорна ситуация на бедствие, предизвикано от заразна болест, което води до епидемично разпространение с непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите се реализират чрез присъщите конституционни функции на съответните органи като неотложен приоритет. Необоснована е поддържаната от касаторите теза досежно дискриминационния характер на обжалваната заповед, изведена въз основа на становища, че ваксинацията против COVID-19 няма стерилизиращ характер, респ. ваксинираният може да бъде носител на вируса и да заразява други хора. Недоказано е твърдението, че разделението на хората на три неравноправни групи е лишено от медицински смисъл. Със заповедта са установени разпоредби, целящи да ограничат негативното въздействие на ограничителните мерки върху засегнатите с акта обществени отношения. С тази цел са въведени изключенията от въведените мерки за определени групи ваксинирани или преболедували COVID-19 или разполагащи с отрицателен резултат от проведено изследване (т.31 от заповедта). Въвеждането на посочените изключения е в съответствие и с Регламент (ЕС) 2021/953 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2021 година относно рамка за издаването, проверката и приемането на оперативно съвместими сертификати за ваксинация срещу, направено изследване за и преболедуване на COVID-19 (Цифров COVID сертификат на ЕС) с цел улесняване на свободното движение по време на пандемията от COVID-19 и Регламент (ЕС) 2021/954 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2021 година относно рамка за издаването, проверката и приемането на оперативно съвместими сертификати за ваксинация срещу, направено изследване за и преболедуване на COVID-19 (Цифров COVID сертификат на ЕС) за граждани на трети държави, които са в законен престой или пребивават законно на територията на държавите членки, по време на пандемията от COVID-19. В съображение 13 от преамбюла на Регламент (ЕС) 2021/953 Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2021 година е посочено, че макар същият да не засяга компетентността на държавите членки да налагат ограничения на свободното движение, в съответствие с правото на Съюза, за ограничаване на разпространението на SARS-CoV-2, той следва да допринесе за улесняване на координираното постепенно премахване, когато е възможно, на тези ограничения в съответствие с Препоръка (ЕС) 2020/1475. Тези ограничения могат да бъдат отменени по-специално по отношение на ваксинираните лица, в съответствие с принципа на предпазните мерки, доколкото научните доказателства относно ефектите от ваксинацията срещу COVID-19 стават все по-достъпни и подкрепят във все по-голяма степен заключението, че се постига прекъсване на механизма на предаване. Въведените с процесната заповед временни противоепидемични мерки са в съответствие с дадените от Европейския център за превенция и контрол на заболяванията Временни насоки за ползите от пълната ваксинация срещу COVID-19 за предаването на инфекцията и отражението за нефармацевтичните мерки от 21 април 2021 г., публикувани от Европейския център за превенция и контрол на заболяванията. След появата на ваксини против COVID-19 и след като вече е установено, че след преболедуване се придобива имунитет срещу вируса, държавата, търсейки баланс между интересите на отделни групи граждани, от една страна въвежда противоепидемични мерки, а от друга предвижда изключения от тях. Поради това и въвежда т.нар. зелен паспорт . Наличието на такъв паспорт предполага или ваксиниране, или преболедуване от COVID-19, както и наличие на направен съответно до 72 часа PSR или до 48 бърз антигенен тест. Посочените изключения са пропорционално засягане на правата на гражданите, с цел търсене на баланс между отделните групи интереси, поради невъзможност да се даде приоритет на никой конкретен интерес. Изложени доводи във връзка с нарушаване на права и законни интереси, предвид трите изисквания чрез които въведените противоепидемични мерки по т. 2, 4, 5, 6, 15, 17, 19, 20, 21, 25 и 26 не се прилагат, не следва да бъдат споделени. Тези интереси не могат да бъдат противопоставени на надделяващия обществен интерес, защитен от нормите на чл. 63 ЗЗ и на чиято защита следва да бъде даден приоритет. Обосновано първоинстанционният съд приема, че въведените с оспорената заповед мерки и съответно изключенията по т. 31 са законосъобразни като не се доказва да са прекомерни спрямо обществената ситуация към момента на въвеждането им. Неоснователни се явяват доводите, че т. 29 и т. 31 от заповедта водят до дискриминация съгласно чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр/. Гаранцията за защита от дискриминация и равенство е залегнала в чл. 14 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и Протокол 12 към нея. В чл. 14 от Конвенцията е въведена забрана на дискриминацията, като е установено, че упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак. Съгласно константната практика на Европейския съд по правата на човека във връзка с тълкуването на чл. 14 от Конвенция на правата на човека и основните свободи не всяко различие в третирането е забранено. Принципът за равенство в третирането е нарушен, ако различието няма обективно и разумно оправдание. Налице е произнасяне с решение на Конституционния съд на Република България, който в мотивите на Решение 10 от 23.07.2020 г. /обн., ДВ, бр. 70 от 07.08.2020 г. /, с което е отхвърлено искане за установяване на противоконституционност на чл. 63, ал. 2-7 от Закона за здравето /обн., ДВ, бр. 70/10.08.2004 г.; посл. изм. и доп., бр. 44/13.05.2020 г. / е посочил, че при заразни болести от групата на т. нар. особено опасни инфекции (високо контагиозни и тревожно смъртоносни заразни заболявания) или непозната зараза, при която разпространението е под формата на взрив (внезапно заболяване на голяма група от хора на ограничена територия), обосновано с оглед степента на риска от заразяване на голям брой хора ще е вземането на строги и спешни мерки против тяхното разпространение. В горното решение Конституционният съд приема, че чл. 4, ал. 2 от Основния закон на Република България гарантира живота, а според чл. 52, ал. 3 от него, държавата е длъжна да закриля здравето на гражданите. Това изисква изпълнение на позитивни задължения за защита на хората срещу смъртоносни заболявания и произтичащите от тях страдания, както и осигуряването на адекватно ниво на медицинска помощ. То е закрепено и в чл. 11 от Европейската социална харта /ревизирана/, според който държавите трябва да демонстрират способността си да се справят с инфекциозните заболявания чрез механизми за докладване и уведомяване за болести и като вземат всички необходими извънредни мерки в случаи на епидемии. Целите за закрила на живота и здравето, посочени в чл. 63, ал. 1 ЗЗ, даващи основание за обявяване на извънредна епидемична обстановка, предполагат предприемане на действия от изпълнителната власт на високо равнище на закрила. Предвид специфичният обект на тази закрила животът и здравето на гражданите, конкретните мерки за нейното осигуряване следва да се основават на научни факти и всяко ново тяхно последващо развитие - пропорционалността / забраната за прекомерност - е изискване на принципа на правовата държава. При наличие на обявена извънредна епидемична обстановка е застрашено не само конституционно гарантираното право на живот и здраве на всеки човек, но и на определена общност. Това състояние застрашава по изключително сериозен начин не само посочените права, но може да засегне и други основни права и свободи право на влизане на територията на държавата, правото на свободно придвижване в нея, правото на посещение на определени обществени места, правото на труд и др. Когато възникне такава обстановка, е безспорно, че гражданите са призовани да отдадат предимство на защитата на ценностите от най-висш порядък пред защитата на техните граждански права и свободи. Причината за това е, че рискът от погубване на човешкия живот и увреждане на човешкото здраве е заплаха за всички други човешки права и свободи, както и за демократичния ред. За да изпълни позитивните си задължения по чл. 28 и чл. 52, ал. 3 от Конституцията, държавата е в правомощието си да предприеме всяко активно действие за гарантиране на живота и здравето на гражданите. Конституцията допуска ограничаване упражняването на основни права да бъде направено със закон, който обаче трябва да въвежда стандарта за това ограничаване. Основният закон е този, който определя интересите, чието спазване или защита може да изисква налагане на ограничаването други конституционни права и ценности, които приоритетно трябва да бъдат защитени. Обобщено, допустимите ограничения най-често са за защита на публичния интерес. Националната сигурност, народното здраве, общественият ред и моралът са ценности, за защитата на които може да бъде ограничавано упражняването на редица права и свободи (Решение 10 от 2018 г. по к. д. 4/2017 г.). Видно от гореизложеното, е възможна колизия при упражняване на основните права на гражданите. За решаване на противоречието между тях Конституцията си служи с метода на балансираната преценка, а Конституционният съд е изградил стандарт за основните критерии за преценка на съответствието на ограниченията при упражняване на правата с Основния закон. Последователна е практиката на Конституционния съд (Решение 20 от 1998 г. по к. д. 16/1998 г.; Решение 15 от 2010 г. по к. д. 9/2010 г.; Решение 2 от 2011 г. по к. д. 2/2011 г.; Решение 7 от 2016 г. по к. д. 8/2015 г.; Решение 8 от 2016 г. по к. д. 9/2015 г.; Решение 3 от 2019 г. по к. д. 16/2018 г. и много други) по въпроса за възможността упражняването на основните права на гражданите да бъде ограничавано в случаите, когато е налице легитимна цел (само в случай, когато това се налага, за да бъдат съхранени висши конституционни ценности, както и при необходимост да се предотврати засягането на други общественозначими интереси), основанието е установено със закон, в рамките на предвиденото в Конституцията ограничение и е спазен принципът за пропорционалност (съразмерност) на преследваната цел. Пропорционалността (забраната за прекомерност) е изискване на принципа на правовата държава. Според това изискване ограничаването на правата е съразмерно средство за постигане на определена цел, когато не се надхвърля степента на допустимото му ограничение, съизмерено със значимостта на защитавания интерес, и когато няма необосновано спрямо защитата на други конституционни ценности разширяване на основанията за допускане на ограничения на правата на гражданите. Степента, в която е допустимо ограничаването на правото, е в зависимост от значимостта на интереса, преценен като също подлежащ на конституционна закрила дотолкова, че да позволява изключение (Решение 7 от 1996 г. по к. д. 1/1996 г.). Неоснователни са касационните възражения за наличие на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила в първоинстанционното производство. Съгласно чл. 185 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/, документ, представен на чужд език, се придружава с точен превод на български, заверен от страната. В разрез с нормативното изискване, по отношение на представените от касатора документи превод от румънски и английски на български език не е извършен. Освен това те представляват извадки от електронни документи, съдържащи електронни изявления по смисъла на чл. 2 и чл. 3 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/, като същите следва да бъдат заверени от лице, което се явява посредник при електронно изявление по смисъла на чл. 6, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. В съответствие с чл. 184, ал. 1 от ГПК, електронният документ може да бъде представен и възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от страната, но това не изключва задължението да се представят документите във вид, който отговаря на изискванията на ЗЕДЕУУ, както и в точен превод на български език. Предвид горното, представените в първоинстанционното производство извлечения от електронни документи правилно са приети от първоинстанционния съд за сведение, а не като писмени доказателства. Неоснователно се явява твърдението за нищожност на обжалваната заповед. Нищожността на административния акт е форма на недействителност. В производство, образувано по искане за прогласяване нищожността на един административен акт, съдебната проверка за законосъобразност обхваща единствено и само съществуването на правоизключващи юридически факти спрямо разпоредените с акта правни последици. Следователно предмета на доказване включва онези факти и обстоятелства, които могат да релевират наличието на съществени пороци на административния акт, обуславящи неговата невалидност. Основното разграничение на недействителните актове на администрацията на нищожни и унищожаеми е в зависимост от степента и качеството на порока, от който е засегнат актът. Според константната съдебна практика основание за обявяване /прогласяване/ на нищожност са такива съществени, основни недостатъци на административните актове, които ги дисквалифицират като правопораждащи юридически факти за разпоредените с тях правни последици. Тези пороци могат да засягат: компетентността на органа /най-често срещано основание за нищожност/, формата му /при липса на такава/, административнопроизводствените правила, при които е издаден, които в случая са императивно заложени, приложимия материален закон /в случаите, при които закона не позволява издаването на акт, с такова съдържание, или липсва каквато и да е друга правна възможност за издаване на такъв акт/, както и целта на закона - при особено съществени нарушения, когато чрез издаването му се постигат други, непозволени от закона цели. Предвид изложеното, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение приема, че административният акт не страда от порока нищожност. Решението на Административен съд София град се основава на задълбочена и обоснована преценка на събраните доказателства, издадено е в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби, като е постановено при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд в хода на проведеното съдебно производство е събрал относимите доказателства за изясняването от фактическа и правна страна и за правилното решаване на спора, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни факти и обстоятелства от значение за спорното право, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на обжалваната заповед съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 АПК по критериите в чл. 146 АПК. При спазване на съдопроизводственото правило на чл. 172а, ал. 2 АПК първоинстанционният съд е изложил мотиви, в които е посочил становищата на страните, фактите по делото и правните си изводи. Извършил е самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, а изводите относно фактите от обективната действителност не са опорочени от допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното му убеждение в ненормирани от закона насоки или в отклонение от правилата на формалната и правна логика. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата нормативна уредба е направен правилен извод за неоснователност на жалбата срещу издадената заповед. Предвид изложеното, Върховният административен съд състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и липсата на своевременно изразени претенции за присъждане на разноски от страна на ответниците, такива не следва да бъдат присъждани. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,