Решение № 163 от 18.3.2025 г. на ВКС по г.д. № 20248002102156/2024 г.

Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. О., Ф. Б. М. и А. В. К., чрез адв. Г. И., срещу решение № 41/14.03.2024г. по гр.д.№ 76/2024г. по описа на Окръжен съд Силистра, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на молбата им по чл. 551 ГПК за обявяване смъртта на М. Ш. К. с ЕГН [ЕГН] и за съставяне на акт за смъртта му от община Дулово. Касаторите искат отмяна на въззивното решение, като твърдят, че са налице предпоставките на чл. 548 ГПК за издаване акт за смърт на М. К., настъпила в Р Турция през 1988г. Насрещната страна по касационната жалба – Община Дулово, не взема становище. Прокуратурата на Р България, чрез пр. Д. при ВКП, счита жалбата основателна, а въззивното решение за недопустимо. С определение № 5541/29.11.2024г. въззивното решение е допуснато до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка на неговата допустимост. При същата съставът на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение, приема следното: В сезиращата съда молба се твърди, че молителите са наследници по закон на М. Ш. К., починал „някъде около 1990г.“ на територията на Р Турция, но нямат „официални писмени документи“ за неговата смърт, за да се снабдят с акт за смърт от община Дулово и удостоверение за наследници. При така заявеното, позовавайки се на разпоредбата на чл. 14 ЗЛС с твърдението, че са минали повече от 30 години откакто техният наследодател е видян жив в [населено място], [община] (преди да се изсели в Р Турция), са поискали от съда да обяви смъртта му. Първоинстанционният съд е квалифицирал искането по чл. 549-552 ГПК вр. с чл.14 ЗЛС и за да го отхвърли, е приел, че ищците не са доказали факта на смъртта на М. Ш. К. в чужбина, и не са представили изискуемите по чл. 548 ГПК доказателства. Въззивният съд, изхождайки от заявените „основания и петитум“ на молбата, е възприел дадената от първата инстанция правна квалификация на искането – по чл. 14 ЗЛС вр. с чл. 549 и сл. ГПК. Същевременно, с „оглед събраните по делото доказателства“, вкл. представените пред него, според които „смъртта на наследодателя е настъпила в Р Турция, където лицето е живяло непосредствено преди твърдяното си изчезване и вероятният момент на смъртта през 1990г.“, въззивният съд е квалифицирал искането като такова по чл. 548 ГПК – искане за издаване на документ за гражданско състояние. Намерил го е за неоснователно, доколкото представените доказателства е счел за несъотносими с предпоставките на чл. 548 ГПК. Молбата, по която е образувано делото, е нередовна, защото обстоятелствената й част не съответства на отправеното до съда искане. Тази нередовност не е била отстранена в хода на съдебното производство, вкл. от въззивния съд. Съображенията: Искането по чл. 542, ал.1 ГПК, респ. по чл. 548 ГПК, е за установяване на правно значими факти, за които законодателят постановява, че следва задължително да бъдат удостоверени с документ, но документът не е съставен или не може да бъде съставен, или е бил унищожен или загубен, без да има възможност да бъде възстановен. Молбата се разглежда по реда на гл. 51 ГПК и предмет на установяване в производството е фактът, че документът не е съставен или не може да бъде съставен, или е бил унищожен или загубен, без да има възможност да бъде възстановен. Това е условието да бъде разпоредено съставянето му. Когато се спори по съществуването на факта, който следва да бъде удостоверен с документа и този факт е нечия смърт, приложим ще е правният институт на обявяване на смърт, регламентиран от разпоредбите на чл. 549-552 ГПК и чл.14 ЗЛС. С обявяване смъртта на едно физическо лице по съдебен ред, въз основа на решението по чл. 551 ГПК, общинските власти се задължават да съставят акт за смърт на лицето. Предвид така направеното пояснение е явно, че отправеното до съда искане е неясно, доколкото молителите твърдят, че не разполагат с документи от Р Турция, удостоверяващи смъртта на наследодателя им и затова искат община Дулово да издаде акт за смърт на М. Ш. К. (обстоятелства, относими към производство по чл. 542 и сл. ГПК, но без да изчерпват предпоставките на чл. 548 ГПК), а искат да бъде обявена смъртта на М. Ш. К., която за тях е несъмнен факт. Така констатираната от касационната инстанция нередовност на сезиращата молба не е установена от въззивната инстанция. Съгласно съответно приложимите разрешения на ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК и ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовности на исковата молба в хипотезите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК, за да изпълни задължението си да постанови допустим съдебен акт по същество на спора. Когато неизпълнението на това задължение доведе до разглеждане на нередовна искова молба, чиито дефекти са неотстраними от касационната инстанция, решението на въззивния съд следва да се обезсили, а делото - да му се върне за отстраняване нередовността. По силата на изричното препращане от чл. 540 ГПК, в приложение цитираните постановки на задължителната практика на ВКС атакуваното въззивно решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено на основание чл. 293, ал. 4, вр. чл. 270, ал. 3 от ГПК, а делото – върнато на въззивния съд за произнасяне по молбата след изясняване на отправеното искане за съдействие и по приложимия за същото процесуален ред. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р България