Решение № 640 от 21.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4250/2025 г.

Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Национален фонд (НФ) „К.“, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Г. Д. срещу решение № 260240/20.06.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 7413/2020 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 74095/17.03.2020 г. по гр. дело № 59710/2019 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „Р. с. 19“ ЕООД (с предишна фирма и правноорганизационна форма „П.“ ООД), осъдителни искове, както следва: иск с дадена от въззивния съд правна квалификация по чл. 33, ал. 4 от ЗЗРК (в първоначалната редакция на закона) за заплащане на сумата 24 453 лв., претендирана като (според диспозитива на потвърденото първоинстанционно решение) неустойка по чл. 14 от договор № 115-18/04.12.2017 г. за неизпълнение на задължението за отчитане на разходи съобразно уговореното в договора; и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 2 889 лв., претендирана като мораторна лихва върху дължимата неустойка за периода 19.12.2017 г. – 20.12.2018 г. В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание от страна на касатора, чрез новите му процесуални пълномощници – адв. Д. П. и адв. Н. З., както и в писмена защита, изготвена от адв. П.. Насрещната страна – ответникът „Р. с. 19“ ЕООД не заявява становище по касационната жалба. С постановеното по делото определение № 2693/21.05.2026 г., касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: длъжен ли е въззивният съд да изложи и обоснове своите правни изводи по съществото на спора, и в частност – когато промени правната квалификация на предявения иск. Разрешение на въпроса е дадено в трайно установената практика на ВКС (решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV-то гр. отд., решение № 208/12.03.2021 г. по гр. д. № 983/2020 г. на IV-то гр. отд., решение № 212/01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/2010 г. на II-ро търг. отд., решение № 157/08.11.2011 г. по търг. д. № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 207/17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ІV-то гр. отд., решение № 182/18.03.2026 г. по гр. д. № 1276/2025 г. на IV-то гр. отд. и др.), съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Характеристиката и регламентацията в ГПК от 2007 г. на въззивното производство като т. нар. „непълен въззив“, респ. – ограничението за произнасяне по въпросите по съществото на спора от изложеното във въззивната жалба (чл. 269, изреч. 2 от ГПК), както и възможността за препращане към мотивите на първоинстанционното решение (чл. 272 от ГПК), не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои собствени мотиви по същество, дори когато въззивната жалба е бланкетна. Спазването на това задължение произтича от дейността на въззивната инстанция като решаваща такава. Фактическите констатации и правните изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му (чл. 236, ал. 2 от ГПК), защото обект на въззивната дейност не са пороците и законосъобразността на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване; дължи преценка на относимите доказателства и изграждане на последователни фактически изводи, въз основа на които – и извеждане на правни съображения – логически следствия от дадени условия, при спазване правилата на формалната и правната логика. В мотивировъчната част на решението тези логически и правни изводи трябва да бъдат ясно и пълно отразени. Съдът дължи изясняване на всички релевантни факти, имащи отношение към елементите от фактическия състав на приложимите правни норми; въз основа на фактическите си констатации дължи последователно изграждане на правни изводи, на базата на които следва да направи крайното си заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция. Необходимостта от спазването на тези изисквания за излагане на собствени мотиви е още по-голяма в случаите, когато въззивният съд промени дадената от първата инстанция правна квалификация на иска. Новата квалификация предполага различен фактически състав, при което съдът трябва да изследва неговите елементи, установени с хипотезиса на действително приложимата материалноправна норма, като подведе под тях установените по делото правно релевантни обстоятелства и направи своите правни заключения и изводи дали те осъществяват или не този фактически състав. Във всички случаи правните изводи на съда (включително тези относно преюдициалните за спора въпроси), съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение и крайния си извод, без да се съобрази с правилата на формалната и правната логика, опита и научното знание, е необосновано. Изчерпателното и логически издържаното мотивиране на въззивното решение е и гаранция за справедлив съдебен процес и за правилността на съдебния акт. Настоящият съдебен състав изцяло възприема това разрешение на въпроса, тъй като то е основано и съобразено със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. По настоящото дело въззивният съд в съответствие с така възприетия отговор на въпроса, респ. – правилно е приел за установена въз основа на доказателствата следната фактическа обстановка: Със заповед № НФК-42/04.12.2017 г., на основание Правилата за устройството и дейността на НФ „К.“ и решение от заседанието от 04.12.2017 г. на управителния съвет на фонда, изпълнителният директор на НФ „К.“ е наредил да се сключат договори и да се изплатят суми на спечелилите кандидати от конкурса „Културна програма за българското председателство на Съвета на ЕС 2018 г.“, като за ответното дружество (тогава с наименование „П.“ ООД) е определена сумата 40 000 лв. за проект: „Вместо Р.: Българското Възраждане в изкуството – от иконата до светския портрет“. По силата на процесния договор № .../04.12.2017 г. ищецът НФ „Култура“ се е задължил да предостави на ответното дружество сумата 40 000 лв., представляваща целево финансово подпомагане по посочената програма и за реализацията на посочения проект, като в чл. 3, ал. 2 от договора страните са уговорили преводът на сумата да се извърши на части в определени срокове. В чл. 10 страните са договорили, че дружеството-ответник е длъжно да предостави на ищеца пълни данни за реализацията на проекта в срок до 30.09.2018 г. Съгласно чл. 14 от договора, при непредставяне на документи, че получените по договора средства са разходвани по предназначение, те се възстановяват в пълен размер заедно с лихва, равна на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с 10 пункта. Съгласно т. 5.4.1., т. 3 от условията на програмата, разходите се считат за възникнали при фактуриране, изплащане и реално изпълнение на доставките или услугите. Ответното дружество е издало фактура № [ЕГН]/04.05.2018 г. за сумата 29 468.40 лв. с получател „М. п.“ ЕООД, с посочена услуга – каталог по проект „Вместо Р.“. Извършени са потвърждения за плащане на сумата 15 000 лв. от 27.09.2018 г. и на сумата 14 468.40 лв. от 28.09.2018 г., с наредител ответното дружество и получател „М. п.“ ЕООД. Съдът е установил и че в съдържателния и финансов отчет на ответника по проекта „Вместо Р.: Българското Възраждане в изкуството – от иконата до светския портрет“ фигурира и фактурата № [ЕГН]/04.05.2018 г., с посочена отпусната от ищеца сума 24 453 лв. и разходвани суми 24 557 лв. и 5 144 лв. В обобщение СГС е приел, че от събраните доказателства се установява, че ищецът е предоставил на ответното дружество сумата 40 000 лв., представляваща целево финансово подпомагане по програма „Културна програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г.“, за реализация на проект: „Вместо Р.: Българското Възраждане в изкуството – от иконата до светския портрет“. Приел е за установено също, че работата е приета, но по процесната фактура ответникът е извършил плащания след срока по чл. 5.4.1., т. 2а, във вр. с чл. 5.4.1., т. 3 от условията на програмата, а именно – след 30.06.2018 г. При така установените обстоятелства по делото и предвид изложеното в исковата молба, въззивният съд правилно е приел, че първата инстанция е дала неправилна правна квалификация по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД на предявения иск за главницата, тъй като ищецът претендира възстановяване на предоставената по договора целева субсидия, а не обезщетение за неизпълнение (неустойка). Правилен е и изводът на СГС, че не са налице основания за обезсилване на първоинстанционното решение, тъй като СРС се е произнесъл по изложените в исковата молба обстоятелства. Макар и посочена единствено в диспозитива на въззивното решение, правилна е и дадената от СГС правна квалификация на иска за процесната главница в размер 24 453 лв., а именно – чл. 33, ал. 4 от ЗЗРК (в първоначалната редакция на закона). В противоречие с възприетия по-горе отговор на поставения по делото процесуалноправен въпрос, обаче въззивният съд е приел, че п ри подадена бланкетна въззивна жалба, въззивната инстанция следвало да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми. Неправилно СГС е приел и че подадената от ищеца въззивна жалба била бланкетна и в нея не били изложени никакви конкретни оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Тази констатация на въззивния съд не отговаря на съдържанието на въззивната жалба, в която е изтъкнато, че съгласно условията на процесния договор и програмата – неразделна част от него, до 30.06.2018 г. е следвало да е налице кумулативно изпълнение на всички изисквания за възникване на допустим разход – фактуриране, изплащане и реално изпълнение на доставката, с оглед което жалбоподателят-ищец е навел и оплакване, че в решението си СРС неправилно е приел като единствено необходимо условие представянето и приемането на отчета за съдържателно изпълнение на проекта. Също в противоречие с възприетото по-горе разрешение на въпроса и в нарушение на процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изр. 2 от ГПК, въззивният съд не е отговорил по никакъв начин на тези доводи и оплакване във въззивната жалба, като не е изложил в мотивите си никакви правни изводи по съществото на материалноправния спор по делото. Вместо това СГС се е задоволил да посочи бланкетни съображения за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, както и декларативен и напълно необоснован извод, че при постановяването му не било допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, последван от констатация за съвпадане на крайните изводи на двете инстанции и извод за потвърждаване на решението на СРС. Така допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в пълната липса на правни изводи по съществото на спора, както и необосноваността на решението му, са довели и до нарушение на императивната материалноправна норма на чл. 33, ал. 4 от ЗЗРК (в първоначалната редакция на закона), текстът на която е възпроизведен и в чл. 14 (озаглавен „Неустойки“) от процесния договор № .../04.12.2017 г. Това е така, защото при установените по делото обстоятелства, че ответникът е получил по договора пълния размер на целевото финансово подпомагане от 40 000 лв. и че е фактурирал като разход част от него – в размер на процесната главница от 24 453 лв. – с фактура № [ЕГН]/04.05.2018 г., но е извършил плащанията по фактурата едва на 27 и 28.09.2018 г. – след изтичането на 30.06.2018 г. на срока по чл. 5.4.1., т. 2а, във вр. с чл. 5.4.1., т. 3 от условията на програмата – неразделна част от договора, то следват изводите, че този разход е недопустим по смисъла на договореното в чл. 5.4.1., т. 2а, във вр. с чл. 5.4.1., т. 3 от условията на програмата, респ. – че тази част в размер 24 453 лв. от средствата от целевата субсидия, са разходвани не по предназначение по смисъла на чл. 33, ал. 4 от ЗЗРК (в посочената редакция) и съгласно същата императивна норма, подлежат на възстановяване от ответното дружество на ищеца. Като е потвърдил изцяло отхвърлителното първоинстанционно решение, въззивният съд е постановил неправилно решение не само по отношение на главния иск за сумата 24 453 лв., а неправилно е отхвърлил и акцесорния иск за сумата 2 889 лв., претендирана от ищеца като изтекла лихва за периода 19.12.2017 г. – 20.12.2018 г. – при неправилно дадена от СРС правна квалификация и на тази искова претенция – по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, която по никакъв начин не е обсъдена в мотивите към въззивното решение. Това допуснато от СГС процесуално нарушение също е довело до нарушение и на материалния закон, тъй като разпоредбата на чл. 33, ал. 4 – in fine от ЗЗРК (в първоначалната редакция на закона) изрично постановява, че получените от фонда и разходвани не по предназначение средства се възстановяват заедно с лихва, равна на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с 10 пункта. Тази разпоредба е специална по отношение на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, поради което акцесорният иск намира своето правно основание също в нормата на чл. 33, ал. 4 от ЗЗРК (в посочената редакция) и също е основателен. В заключение, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивното решение, като неправилно, следва да бъде изцяло отменено и вместо него настоящата касационна инстанция следва да постанови решение по същество, с което да уважи предявените по делото осъдителни искове с правно основание чл. 33, ал. 4 от ЗЗРК (в първоначалната редакция на закона) за сумата 24 453 лв. и за сумата 2 889 лв. Предвид подмяната на националната валута считано от 01.01.2026 г., тези присъждани с настоящото решение парични суми следва да се превалутират и закръглят съгласно чл.чл. 11-13 от ЗВЕРБ. Предвид промяната на крайния резултат по спора, съгласно чл. 81 от ГПК разноските по делото следва да бъдат присъдени на основание 78, ал. 1 от ГПК, а именно – ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца всички претендирани и направени от него разноски за производството пред трите съдебни инстанции – в общ размер 2 722.70 евро. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение