Решение № 4845 от 04.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3351/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на И. Х. И. от [населено място], чрез адв. Кирилов срещу решение № 354 от 13.02.2026 година на Административен съд - Добрич по адм.д. № 229/2025 година, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-2327/05.05.2025 година на началника на Областен отдел „Автомобилна администрация“ (ООАА) др. Добрич към Изпълнителна агенция „Автомобилна инспекция“ в частта й по т. 2. Релевира касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че образуваното пред Районен съд – Добрич административнонаказателно дело, в което е обжалвано издаденото на лицето наказателно постановление, е прекратено и административният орган не е доказал по никакъв начин, описаното в Акта за установяване на административно нарушение (АУАН). Според касатора решението на първоинстанционния съд е и необосновано, тъй като съдът е кредитирал единствено АУАН като достатъчно доказателство, въпреки противоречията и висящото досъдебно производство. Сочи, че без разпит на свидетелката първоинстанционният съд не може да достигне до извода, че са налице предпоставките за потвърждаване на принудителната административна мярка. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения акт. Претендира разноски по приложен списък.

Ответникът, началникът на Областен отдел „Автомобилна администрация“ (ООАА) гр. Добрич оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

При извършена служебна проверка за допустимост на касационната жалба, съдебният състав на седмо отделение на Върховния административен съд приема, че същата е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес.

Производството пред Административен съд - Добрич е образувано по жалба на И. Х. И. срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-2327/05.05.2025 година на началника на ООАА др. Добрич към Изпълнителна агенция „Автомобилна инспекция“.

С последната са приложени следните ПАМ:

1. По чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. "а" и ал. 2, т. 1, във вр. с чл. 106а, ал. 7 от Закона за автомобилните превози (ЗАвП) - временно спиране от движение на моторно превозно средство марка „Мерцедес“, с рег. № [рег. номер] собственост на М. К., [ЕГН] до отстраняване на нарушението, но за не повече от 9 (девет) месеца, чрез сваляне и отнемане на 1 (един) брой табела с рег. № [рег. номер];

2. По чл. 106а, ал. 1, т. 4, б."б" и ал. 2, т. 3 от ЗАвП - временно отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) № [номер] на И. Х. И., [ЕГН], издадено на 20.09.2017 г. от МВР – Добрич, до отстраняване на нарушението, но за не повече от 9 (девет) месеца.

Изрично в проведеното на 17.06.2025 г. заседание по делото е заявено, че заповедта се обжалва в частта й по т.2.

За да отхвърли жалбата срещу заповедта в оспорената част, съдът е приел, че актът е издаден от компетентен орган, във валидна писмена форма, при спазване на процедурата по издаването му и правилно приложение на материалния закон. Като се е позовал на понятието „обществен превоз“, дадено в пар. 1, т. 1 от ДР на ЗАвП, съдът е приел, че от събраните по делото доказателства се установява извършване на обществен превоз на пътници с моторно превозно средство срещу заплащане. Съставомерните факти се установявали от представените по делото доказателства и от обясненията на разпитаната свидетелка. Посочил е, че действително, жалбоподателят е оспорил верността на дадените от пътничката в автомобила му писмени обяснения, но свидетелката в административното производство не е установена на адреса си в страната, поради продължителното й пребиваване в чужбина. Съдът е приел, че заповедта е съобразена с материалния закон, тъй като към датата на издаването й са били налице всички материалноправни предпоставки, при наличието на които административният орган е длъжен да приложи предвидената в закона ПАМ. Обстоятелството, че се оспорвало получаването на плащане на сума за превоза, не обосновавало извод за незаконосъобразност на заповедта, тъй като от останалите доказателства се установявало безспорно уговаряне между водача и пътника на цена на превоза. Според първоинстанционния съд след като не било оспорено авторството на дадените писмени сведения, същите били годно доказателство за удостоверените в тях факти. Обосновал е, че при липса на каквито и да е обстоятелства, които да пораждат основания за съмнения във верността на дадените сведения, невъзможността свидетелката да бъде разпитана и в съдебното производство, поради обстоятелството, че работи и пребивава продължително в друга държава, не е основание за отмяна на оспорения административен акт. В заключение е приел, че е безспорно установено наличието на предпоставките по чл. 106а, ал. 1, т. 4, б."б" от ЗАвтП за прилагане на наложена ПАМ с цел преустановяване на възможността за извършване на правно регламентирана дейност без необходимите разрешителни за това.

При извършена служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК, касационният състав приема, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

Неоснователни са доводите за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила относими към задължението на съда по чл. 172а, ал. 2 АПК. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение, съдът е обсъдил относимите доказателства, както и релевираните от жалбоподателя аргументи и възражения. Доколко обосновани са изводите на съда и доколко съответстват на материалния закон е въпрос не на спазване на процесуалните правила, а на обоснованост и съответствие на решението с материалния закон.

Досежно правилното приложение на материалния закон и обосноваността на съдебния акт:

1. Страните не спорят, че на 05.05.2025 г. при извършена проверка за спазване на разпоредбите на Закона за автомобилните превози, Закона за движение по пътищата и издадените въз основа на тях подзаконови нормативни актове, главен инспектор в ОО „АА“ гр. Добрич е констатирал, че И. Х. И., в гр. Добрич по ул. „Христо Ботев“ в посока изхода на града, като водач на лек автомобил „Мерцедес“, с рег. № [рег. номер], от категория М1, собственост на М. К., извършва обществен превоз на един пътник срещу заплащане, за което моторно превозно средство няма издаден лиценз за извършване на превоз на пътници на територията на Република България, лиценз на Общността за извършване на международен превоз на пътници или удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници. Относно уговорката и плащането за превоз е дадено писмено обяснение от пътничката Г. Я. А., с установена самоличност и адрес в гр. Добрич. Фактическите констатации от проверката са отразени в издаден акт за установяване на административно нарушение (АУАН).

2. Касационната инстанция приема за правилни изводите на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, във валидна писмена форма, при спазване на процедурата по издаването му.

3. Спорът пред касационната инстанция е в това: Осъществен ли е съставът на чл. 106а, ал. 1, т. 4, б."б" и ал. 2, т. 3 от ЗАвП?

По така поставените въпроси от правна страна, касационната инстанция приема следното:

Предвидените с разпоредбата на чл. 106а ЗАвП принудителни административни мерки (в случая: чл.106а, ал.1, т.4, б."б" от ЗАвП) имат за цел да преустановят извършването на обществен превоз, който не е съобразен с нормативните предписания, като по този начин се гарантира сигурността на пътниците. Автомобилният превоз на пътници е дейност, която се характеризира с повишен риск за живота и здравето на хората. Това е наложило за упражняването й законодателят да установи императивно специални изисквания, гарантиращи определено ниво на професионална компетентност, благонадеждност и финансова стабилност. Значимостта на обществените отношения, върху които тази професионална дейност рефлектира, е обусловила подробната й регламентация на национално и на европейско ниво.

Легална дефиниция на понятието „обществен превоз" е дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗАвП – това е всеки превоз с моторно превозно средство, който се извършва срещу заплащане.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗАвП, обществен превоз може да се извършва от превозвач, който притежава лиценз за извършване на превоз на пътници или товари на територията на Република България, лиценз за извършване на международен превоз на пътници или товари - лиценз на Общността, или удостоверение за регистрация - за извършване на таксиметрови превози на пътници, и документи, които се изискват от този закон. Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" води регистър на моторните превозни средства към лицензите на Общността и лицензите за извършване на превоз на пътници или товари на територията на Република България. За нарушение на изискването за извършване на обществен превоз на пътници без издаден лиценз и удостоверение в закона е предвидено налагането на ограничителните мерки, визирани в чл. 106а ЗАвП.

Предвид гореизложеното, касационната инстанция приема за правилен изводът на административния съд за осъществена хипотеза на чл. 106а, ал. 1, т. 4, б."б" и ал. 2, т. 3 от ЗАвП - на 05.05.2025 година И. Х. И., управлявайки лек автомобил с рег. № [рег. номер], извършва обществен превоз на пътници срещу заплащане, без да има лиценз за това. Забраната за извършване на превоз на пътници срещу заплащане без удостоверение за регистрация е абсолютна.

Неоснователно е възражението на касатора за недоказаност на твърденията на органа за превоз срещу заплащане поради това, че свидетелката не е била разпитана в първоинстанционното производство. Дадените в хода на проведеното административно производство сведения от превозваното лице, Г. А., са свидетелстващ документ. Документът е подписан от нея, както и от снелия ги служител на ИААА. Видно от съдържанието на акта, пред компетентния орган е дадено писмено обяснение на пътника. А. категорично е посочила, че е имала уговорка с превозвача да заплати за извършения превоз сума от 5 лева. Съгласно чл. 39, ал. 1 АПК обясненията и сведенията представляват допустими от закона доказателствени средства. По силата на чл. 44, ал. 1 и 2 АПК административният орган може да изисква сведения от неучастващи в производството лица, когато това е нужно за изясняване на съществени факти и обстоятелства от значение за производството, и те не могат да бъдат установени по друг начин, като сведенията се дават писмено, подписват се от лицата, които са ги дали, и се приподписват от административния орган или от определен от него служител. В настоящия случай цитираните изисквания са спазени, което обосновава извод, че сведенията на превозваното лице представляват редовно събран в хода на административното производство доказателствен материал. Съгласно чл. 171, ал. 1 от АПК доказателствата, събрани редовно в производството пред административния орган, имат сила и пред съда. Същите се ползват с формална и материална доказателствена сила, която обвързва съда. В случая не е оспорено авторството, поради което и няма как да се приеме, че в хода на административното производство не са събрани доказателства за заплащане на услугата.

Не е налице и накърняване на правото на защита на жалбоподателя, тъй като същият е имал възможност да ангажира насрещни доказателства, но такива не са представени.

Релевантният факт - извършен превоз на пътник срещу заплащане, кореспондира и с отразените в АУАН фактически констатации. Съдът правилно е приел отразените в акта факти акта като фактическо основание за издаване на оспорената заповед и е ценил същия в съвкупност с представените по делото останали доказателства. Предвид съдържанието на оспорваната заповед във връзка с останалите писмени доказателства по делото, ведно с дадените обяснения и АУАН, правилно съдът е приел, че административният акт е мотивиран (ТР №16/75г. ОСГК на ВС).

Неоснователно е и възражението на касатора, че образуваното пред Районен съд – Добрич, административнонаказателно дело, в което е обжалвано издаденото на лицето наказателно постановление е прекратено и административният орган не е доказал по никакъв начин, описаното в АУАН.

Наказателното постановление е правораздавателен акт, който е издаден в отделно административнонаказателно производство. Двете производства са самостоятелни както по своя характер, така и по цели и правни последици. Административнонаказателното производство има за цел ангажиране на административнонаказателна отговорност за извършено нарушение, докато принудителните административни мерки имат превантивен и преустановителен характер. Принудителните административни мерки са инструмент на държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване на определени правоотношения. Тяхната цел е да предотвратят извършването на административно правонарушение или да предотвратят настъпването на вредните последици от вече извършено правонарушение; да преустановят вече започнало и продължаващо административно нарушение или да отстранят настъпилите вече вредни последици от него. Правният резултат, който законът цели с прилагането на конкретната приложена ПАМ е преустановяване на административни нарушения и недопускане на осъществяване на обществен превоз с моторно превозно средство без притежаване на изискваните от закона документи. Прилагането на ПАМ не е обусловено от влязъл в сила санкционен акт, нито от изхода на административнонаказателното производство. Достатъчно е да са налице фактически данни за извършване на нарушение, които да обосноват необходимостта от намеса с цел предотвратяване или преустановяване на противоправно поведение.

Предвид гореизложеното, настоящият касационен състав приема, че първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон.

Горното обосновава извод за липса на касационни основания по чл. 209, т.3 АПК, поради което и обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

Ответникът в касационното съдебно производство не претендира разноски, поради което такива не следва да му бъдат присъждани.

Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК съставът на ВАС