Решение № 124 от 5.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3569/2017 г.

Решение № 124 от 5.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3569/2017 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение № 84 от 10.01.2017 г. по гр. д. № 5188/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 871 от 06.02.2015 г. на по гр. д. № 1708/2011 г. на Софийски градски съд за установяване по отношение на Н. И. Б., Е. Д. С. и С. Д. С., че Н. Н. Б. /починал в хода на процеса и заместен от наследниците си Б. Н. Б. и И. Н. Б. -В. / е собственик по давност на апартамент № 56 в [населено място], [жк], [жилищен адрес] с принадлежащите му мазе № 4, идеални части от общите части на вход "Д" и идеални части от правото на строеж върху поземления имот. Касационната жалба е подадена от ответниците Н. И. Б., Е. Д. С. и С. Д. С. чрез пълномощника адв. И.. Поддържа се, че решението е незаконосъобразно като постановено при неправилно приложение на процесуалните норми, както и е необосновано. Ответниците Б. Н. Б. и И. Н. Б. -В. чрез пълномощника си адв. Б. оспорват жалбата. С определение № 192 от 16.04.2018 г. е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС по въпроса за задължението на въззивния съд, независимо от препращането по чл. 272 ГПК, да отговори на наведените във възивната жалба доводи и възражения. Касационно обжалване е допуснато и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за да се изяснят белезите и критериите, по които се преценява дали владението е скрито или явно, с оглед на особеностите на настоящия случай, при който имотът се обитава от няколко лица в роднинска връзка, които се конкурират спрямо собственика като владелци, позоваващи се на придобивна давност. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Производството е по установителен иск за собственост. Ищецът Н. Б. твърди, че на 06.06.1996 г. е сключил с [фирма] договор за изграждане и продажба на жилище; като правата по договора придобил въз основа на декларация от същата дата, подписана от първоначалния купувач Б. Н. Б. - негов син и дружеството - продавач. След извършени довършителни работи по жилището ищецът се настанил през януари 1997 г. и оттогава до момента живее в имота, като табелка с името му стои на вратата и на пощенската кутия, а в издадените му документи за самоличност това е неговият постоянен адрес. С оглед на това с изтичане на десетгодишен срок е придобил правото на собственост по давност. През април 2010 г. разбрал за насрочен въвод във владение по изпълнително дело, заведено от ответниците, поради което предявил настоящия иск. Ответниците поддържат, че техният наследодател Д. С. Г. е бил член-кооператор в Ж. "Български художник" и процесният апартамент му е разпределен с окончателния разделителен протокол. През 2006 г. Д. Г. е предявил иск по чл. 38а ЗЖСК против Б. Н. Б. /син на ищеца Н. Б. / и съпругата му Г. И. М. -Б., които афиширали фактическа власт върху имота. С влязло в сила решение от 21.10.2009 г. по гр. д. № 1748/2009 г. на СГС, ІV-б отд., искът е уважен и ответниците Б. са осъдени да предадат на ищеца Г. апартамента. В мотивите на решението е обсъдено наведеното от Б. и Г. Б. възражение за придобиване на собствеността по давност и същото е намерено за неоснователно поради недостатъчен срок на владението. Въз основа на това решение е образувано изпълнително дело за въвод, сочено от ищеца като повод за завеждане на иска му. Като обезпечение на настоящия иск е постановено спиране на изпълнението по изпълнителното дело. Въззивният съд е намерил, че силата на пресъдено нещо на решението по иска по чл. 38а ЗЖСК не съставлява процесуална пречка за водене на настоящия иск, тъй като не съвпадат нито страните, нито предмета на спора - първоначалният ищец Н. Б. не е участвал в производството по чл. 38а ЗЖСК, а и искът по чл. 38а ЗЖСК е специфичен владелчески иск, а не такъв за установяване на собствеността. На следващо място, въз основа на приета графологична експертиза съдът е установил, че договорът от 06.06.1996 г., на който се позовава първоначалният ищец Н. Б., не е подписан от него, но е приел, че е налице извършено от него потвърждаване на договора по чл. 42, ал. 2 ЗЗД посредством представената в хода на делото молба от 16.06.2014 г. При преценка на събраните гласни и писмени доказателства досежно упражняваната от ищеца фактическа власт, съдът е взел предвид, че на 21.01.1997 г. с протокол ищецът е получил ключове от апартамента /в действителност протоколът е на името на сина му Б. /, че е бил избран за касиер на входа от този момент до 2014 г., плащал е електрическа енергия, получавал е на адреса разпореждания от НОИ за пенсията си, името му е била изписано на пощенската кутия и на вратата. Въз основа на тези данни и на показанията на свидетелите, съдът е намерил, че е осъществявана от първоначалния ищец Н. Б. фактическа власт върху вещта като своя лична, т. е. той е упражнявал владение върху жилището. По отношение на субективната страна на владението, съдът е счел, че презумпцията по чл. 69 ЗС не е оборена. В крайна сметка е приел, че давностно владение е упражнявано след края на 1998 г. когато е преустановено недопускането на членове на Ж. в обекта; че владението на първоначалния ищец е било постоянно, непрекъснато, несъмнено и явно, при което към момента на завеждане на иска през 2011 г. давностният срок е изтекъл. По основанието за допускане на касационно обжалване. По първия въпрос. Трайно установена е практиката на Върховния касационен съд, че независимо от препращането към мотивите на първата инстанция по чл. 272 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, включително да отговори на доводите и възраженията, развити в жалбата, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /чл. 269 ГПК/. В този смисъл са Решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ІV г. о., Решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., Решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о. и др. Тази практика напълно се споделя от настоящия състав. По втория въпрос. Владението е явно когато се упражнява по начин, разкриващ ясно намеренията на владелеца да държи вещта като своя и позволяващ на всеки заинтересуван да научи за упражняваната фактическа власт. Обратно, владението е скрито когато се упражнява по таен начин, който не разкрива упражняваната фактическа власт и намерението на владелеца да държи вещта като своя. В този смисъл е както съдебната практика, така и правната теория /В. Т., Владение, 1991 г., стр. 15/. Фактическата власт може да се упражнява от няколко лица едновременно - тогава е налице съвладение. В този случай и двата признака на владението трябва да са налице спрямо всеки от владелците. Същевременно, за всеки от тях владението произвежда самостоятелно действие /цитираното съчинение, стр. 19/. Затова, когато един имот се обитава от няколко лица в роднинска връзка, които се позовават на придобивна давност спрямо собственика, е необходимо да се извърши преценка въз основа на конкретните фактически обстоятелства дали всеки от тях осъществява владение, така че да е налице съвладение, или някои са държатели и държат имота за владелеца. По основателността на касационната жалба. На първо място, в разрез със задълженията си като въззивна инстанция, Софийски апелативен съд не е изложил никакви съображения по наведените във въззивната жалба оплаквания в няколко насоки: 1 че първата инстанция изобщо не е споменала, а още по-малко анализирала част от представените с отговора писмени доказателства, касаещи защитната позиция на Б. и Г. Б. в производството по чл. 38а ЗЖСК, заявеното от тях възражение за придобивна давност и доказателствата, на които са се позовали за него; 2 че обсъдените от първата инстанция доказателства са анализирани неправилно, без преценката им в съвкупност; че потвърдителната декларация от 16.06.2014 г. няма правното значение, което съдът й придава и др.; 3 че съдът не е отговорил и аргументите, че владението на Н. Б. е било скрито, понеже като владелци са се афиширали сина му и снаха му. Всички тези обстоятелства имат определящо значение за изхода на спора, тъй като изясняват съотношението между упражняваната от тримата фактическа власт - дали е съвладение или самостоятелно владение на съпрузите, което изключва владението на бащата. В резултат на това нарушение на съдопроизводствените правила на практика е налице отказ и на двете съдебни инстанции да обсъдят релевантни за спора доказателства и да отговорят на наведени от защитата доводи и възражения. При обсъждане доказателствата, доводите и възраженията на касаторите, необсъдени до момента, се налагат следните изводи: Първоначалният ищец Н. Б. сочи в исковата молба, че владението му произтича от договор от 06.06.1996 г. за изграждане и продажба на готов строителен продукт с [фирма]. Истинността на този договор в частта относно подписа на купувача Н. Б. е опровергана с приетата почеркова експертиза, установяваща, че подписът не е негов. С молба от 16.06.2014 г., на л. 312 от делото ищецът заявява, че потвърждава волеизявленията си в договора с дата 06.06.1996 г., сочи че договорът е сключен с негово знание, съгласие и одобрение; поради това и на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД го потвърждава. Основателни са доводите на касаторите, че съдът е придал на декларацията значение, каквото тя не притежава. Хипотезата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД дава възможност да бъде потвърден договор, сключен от представител, без представителна власт. В случая договорът не е сключен от представител, за да може да бъде потвърден. Установена е неистинност на подписа на лицето, посочено като страна по договора, което означава, че липсва волеизявление и договорът е нищожен. Такъв договор не може да бъде потвърден. Същевременно, в предходния спор по чл. 38а ЗЖСК Б. Б., син на Н. Б., и съпругата му Г. Б., сочат, че се намират в имота и го владеят на основание договор от същата дата със същия продавач, за същия апартамент, сключен с купувач Б. Н. Б. /протокол от с. з. на 27.06.2007 г. по гр. д. № 10862/2006 г. на Софийски районен съд - л. 106-108 от първоинстанционното дело/. Този договор е приложен по делото. Представена е и декларация към договор от 06.06.1996 г., подписана на същата дата от Б. Н. Б. и [фирма], според която Б. Б. прехвърля всички свои права и задължения по сключения договор и желае да бъде заместен изцяло като страна по договора от Н. Н. Б.. Декларацията е оспорена от ответниците поради липса на достоверна дата. В подадена на 14.12.2009 г. жалба от Н. Б. до Софийски градски съд с цел спиране на въвода във владение по образуваното от касаторите изпълнително дело /л. 134 от първоинстанционното дело/ той сочи, че владее имота преди предявяване на иска, като представя копие от личната си карта, издадена през 2000 г. с посочване адреса на жилището и се позовава на договор за предоставяне право на ползване сключен на 10.12.2009 г., непосредствено преди подаване на жалбата, който не е налице по делото. Следователно, към този момент, около година преди завеждане на настоящето дело, Н. Б. не се позовава на свои права като владелец по договор с [фирма]. С протокол от 21.01.1997 г. ключове от жилището са предадени от [фирма] на Б. Б. - л. 292 от делото на СГС. Погрешно в мотивите и на двете инстанции е прието, че ключовете са получени от ищеца Н. Б. и от това са последвали изводи за фактическа власт с намерение за своене. При съвкупния анализ на тези доказателства се налага извод, че от страна на първоначалния ищец Н. Б. не е установено да е упражнявал владение самостоятелно или в съвладение със сина си и съпругата му. Безспорно е, че той е упражнявал фактическа власт върху имота - живял е в жилището заедно със семейството на сина си; посочил е адресът му като свой адрес в личната си карта; получавал е официална кореспонденция на този адрес; заплащал е сметки и разноски за имота; изпълнявал е функция на домоуправител на входа. Безспорно е също така, че фактическа власт в същия правнорелевантен период е осъществявана и от настоящия ответник Н. Б. и съпругата му, което е установено както от свидетелските показания, така и от влязлото в сила решение по чл. 38а ЗЖСК. Ето защо, от решаващо значение е разграничаването дали упражняваната от Н. Б. фактическа власт е с намерение за своене или е държане за владелеца Б. Б. - негов син. Анализът на доказателствата налага втория отговор. Първо, както бе посочено, договорът на Н. Б. от 06.06.1996 г., служещ като основание за установяване на фактическата власт с намерение за своене, не е подписан от него и не поражда правно действие. Декларацията от същата дата, с която синът му предоставя правата си по своя договор от същата дата, не е подписана от Н. Б. и не може да има значение на основание за започване на владение. Освен това, Б. Б. очевидно продължава да се ползва от правата по договора на свое име. Второ, ищецът Н. Б., при предприетата защита срещу принудителното изпълнение на решението по чл. 38а ЗЖСК, не се позовава на правата си по договор от 06.06.1996 г., които действително биха били конкуриращи спрямо касаторите, а сочи някакъв договор за право на ползване от декември 2009 г. Всичко това навежда съмнение, че договорът на името на Н. Б., както и декларацията, са създадени допълнително за нуждите на процеса, за да му бъде "придадено" качество на владелец. Трето, ключовете за апартамента са предадени от продавача на Б. Б. - лицето, което според него е страна по договора, а не на Н. Б., както погрешно приемат съдилищата. Всички тези обстоятелства опровергават тезата на ищеца, че е установил самостоятелно владение върху жилището на основание договор с [фирма] през 1997 г. и към момента на предявяване на иска е придобил собствеността по давност. Той е живял в жилището като член на семейството на сина си Б. и е упражнявал държане за него. Поради това давност в него полза не би могла да тече. При горните изводи предявеният иск е неоснователен. Обжалваното решение, с което искът е уважен, следва да бъде отменено и да бъде постановено ново за отхвърляне претенцията за собственост по давност. Съобразно този изход ответниците имат право на сторените разноски за водене на делото в трите инстанции. Според приложения в съдебно заседание списък разноските са 15 087 лв. за трите инстанции. Д. на насрещната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е 7000 лв. за настоящата инстанция, е несъстоятелен. Минималното адвокатско възнаграждение с оглед цената на иска надхвърля 5000 лв., а делото се отличава с фактическа и правна сложност. Наред с това, при сравнение е видно, че за своята адвокатска защита двамата ответници по жалбата са заплатили 10 000 лв., а заплатеното от тримата касатори е 7 000 лв. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.