Решение № 10663 от 12.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 456/2016 г.

Решение № 10663 от 12.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 456/2016 г., II о., докладчик съдията Емилия Кабурова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. С., А. С. Ч. и С. Б. Ч., тримата от гр. С., чрез пълномощника им - адв. И., против решение № 6221/20.10.2015 г. по адм. д. № 5814/2015 г. на Админстративен съд С.-град, с искане за отмяната му като неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Ответникът: началника на ДНСК-С., чрез пълномощника му - юрисконсулт А., оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за отхвърлянето й. Ответникът: началника на РДНСК-ЮЗР, редовно призован, не се явява и не се представлява. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. При разглеждането й по същество настоящият състав установи: Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от касаторите на основание чл. 292 АПК, за признаване за установено, че правото на принудително изпълнение на издадената от началника на Столична РДНСК заповед № ДК-02-СО-142/12.08.2008 г. за премахване на незаконен строеж: "Гараж", находящ се в УПИ X-13, кв. 76 по плана на гр. С., м. "ЦГЧ-Зона В-16" е погасено по давност и не съществува, С обжалваното решение съдът е отхвърлил исковата молба, като неоснователна. За да постанови този резултат, решаващият съд е развил мотиви, че новото обстоятелство на което се позовават ищците, а именно търпимост на строежа по издадено Удостоверение за търпимост от 26.06.2014 г. на директора на Д "ОбСК", СО, не е такова и не води до погасяване на задължението за премахване на незаконния строеж. Според съда това удостоверение е новосъздаден документ, след влизане в сила на изпълнителното основание, което не удостоверява настъпването на ново обстоятелство, тъй като същото е съществувало по време на висящност на административното производство по издаване на заповедта и е преклудирано от влязлата в сила заповед. Самото удостоверение пък не е годно доказателствено средство, а се ползува като такова само в нотариалното производство по прехвърляне на строежа. Съдът е отчел, че позоваването на търпимост на строежа, на основание § 127, ал. 1 от ПЗР ЗУТ е недопустимо, поради неприложимост на разпоредбата по отношение на строежи, за които има издадени заповеди за премахване преди влизането й в сила -26.11.2012 г., какъвто е процесния случай. По отношение на другото наведено основание за уважаване на иска, а именно изтекла погасителна давност за изпълнение на заповедта, съдът е приел, че такава давност по отношение задължението за изпълнение от М. С. не е изтекла, което е достатъчно за да се приеме, че давността не е изтекла и по отношение на другите двама ищци, предвид общата им съсобственост върху гаража. Решението е частично правилно. То е правилно по отношение изводите на съда за липсата на новонастъпили факти - наличие на търпим строеж по Удостоверение за търпимост от 26.06.2014 г. Съгласно чл. 292 от АПК задължението, предмет на изпълнение, може да се оспори чрез иск само въз основа на факти, настъпили след издаване на изпълнителното основание. Фактът на новоиздаденото Удостоверение за търпимост на процесния строеж правилно е прието от съда, че не е такъв факт. Разпоредбата касае факти, които не са могли да бъдат приобщени и ценени в производството по издаване или оспорване на задължението. В случаите като настоящия, когато е установено оспорване на заповедта, но съдът не се е произнесъл по същество на жалбата, решаващият орган е длъжен да изследва условията за издаване на заповедта по чл. 225, ал. 1 от ЗУТ, вкл. и наличие на обстоятелства за търпимост на строежа, които са съществували към този момент. В случая се предполага, че това е направено, след като органа е приел, че са налице законовите предпоставки за издаване на заповедта. Поради това не може да се приеме, че Удостоверението за търпимост от 26.06.2014 г. /след издаване на заповедта/, обективира новонастъпил факт по смисъла на чл. 292 от АПК, защото преценката за търпимост е направена към момента на издаване на тази заповед и то спрямо приложимата за момента материалноправна норма на § 16, ал. 3 от ПР на ЗУТ, а не спрямо същата по характер норма на § 127, ал. 1 от ПЗР ЗУТ /в сила от 26.11.2012 г./, която към този момент не е съществувала в правния мир. Предвид изложеното и това, че издаденото удостоверение за търпимост няма правопогасяващо по отношение на изпълнението действие, иска по чл. 292 от АПК правилно е отхвърлен на това основание. Решението е правилно и в частта, с която е прието, че погасителната давност за изпълнение на заповедта по отношение касатора М. С. не е изтекла, поради което и иска й на това основание правилно е отхвърлен. Правилни са изводите на съда, че заповедта спрямо М. С. е влязла в законна сила на 25.10.2009 г. - датата на която е влязло в сила прекратителното определение по адм. дело № 4809/2009 г. на АССГ, образувано по жалба на същата срещу тази заповед. Неоснователни са оплакванията, че след като няма решение по същество на жалбата, заповедта е влязла в сила на по-ранна дата, когато й е съобщена. Меродавен е момента на влизане в сила на заповедта, като годно изпълнително основание, което в случая е станало с влизане в сила на цитираното определение на съда, без оглед, че не е по същество. До влизането му в сила е налице висящо съдебно производство, което възпрепятства влизането в сила на заповедта по отношение на С.. Съобразно това 5 г. давностен срок за изпълнение изтича на 25.10.2014 г., а на 26.05.2014 г. ответника е отправил покана за доброволно изпълнение, която прекъсва течението на давността, след което започва да тече нов давностен срок за изпълнение. Следват и други действия по изпълнение, които също прекъсват давността, така, че към датата на предявяване на иска давността не е изтекла. Решението е неправилно обаче, в частта му, с която е отхвърлен иска на касаторите - А. Ч. и С. Ч., поради изтекла погасителна давност, преклудираща правото на принудително изпълнение, респ. погасяваща задължението за изпълнение, по чл. 285 от АПК. Съгласно чл. 285, ал. 1 АПК ако специален закон не разпорежда друго, изпълнителното основание не се привежда в изпълнение, ако са изминали 5 години от влизането му в сила, като давността не се прилага служебно. Погасителната давност като юридически факт е период от време, с изтичането на който настъпват определени правни последици - погасяване на вземане и преклудиране възможността за изпълнението. В случая петгодишният давностен срок по отношение на касаторите А. и С. Ч. е изтекъл към датата на подаване на исковата молба, поради следното: Съдът е установил, че заповедта по отношение на С. Ч. е влязла в сила на 11.09.2008 г., а спрямо А. Ч. - на 27.09.2008 г., който факт не се оспорва от страните. С влизането й в сила същата представлява годно изпълнително основание за принудително изпълнение срещу двамата ищци като длъжници по изпълнението. От тези дати за всеки един от двамата ищци започва да тече 5 г. давностен срок за изпълнение, който по отношение на С. Ч. е изтекъл на 11.09.2013 г., а спрямо А. Ч. е изтекъл на 27.09.2013 г. За този 5 г. период от време ответникът не е предприел действия по прекъсване или спиране течението на давността. За първи път е отправена покана за доброволно изпълнение до двамата ищци на 19.05.2014 г. /стр. 137 и 140/, получена от С. на 29.05.2014 г. и от А. - на 23.01.2015 г., т. е след изтичане на 5 г. давностен срок за изпълнение по чл. 285, ал. 1 от АПК. Данните за предприето принудително изпълнение от взискактеля са от 2015 г., също след изтичане на този давностен срок по отношение на двамата. Изпълнението на заповедта е обективирано в протокол на комисия от 16.06.2015 г. /стр. 112/, т. е след завеждане на исковата молба в съда от 5.06.2015 г., при висящност на изпълнителното производство. Погасителната давност е институт на материалото право, поради което всеки длъжник на собствено основание, чрез възражение или по исков ред, може да оспори съществуване на задължението в случая за изпълнение, поради което съдът е бил длъжен да установи поотделно за всеки касатор съществуване на задължението, поради неизтекла давност, без оглед на съсобствеността върху веща, което не е направено. Това прави обжалваното решение по отношение на С. Ч. и А. Ч. неправилно. За тях е налице изтекла погасителна давност, което преклудира правото на принудително изпълнение към датата на предявяване на иска. Като неправилно в тази част обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, по същество, с което иска им по чл. 292 от АПК бъде уважен, като бъде признато по отношение на ответника, че правото на принудително изпълнение на заповедта спрямо тези ищци е погасено по давност и не съществува. При този изход по спора, искането за разноски на касаторите С. Ч. и А. Ч. като недоказано по размер, следва да се остави без уважение. Разноски на третия касатор М. С. не се дължат, с оглед резултата по жалбата й. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение