Решение № 239 от 12.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2404/2019 г.

Решение № 239 от 12.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2404/2019 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производството е по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Образувано е по молба на Н. М. В. за отмяна на влязло в сила решение № 204/05.10.2018 г. по гр. д № 3342/2017 г. по описа на ВКС, IV г. о., с което е отменено изцяло въззивно решение № 2876/26.04.2017 г. по гр. д. № 10951/2016 г. по описа на Софийски градски съд и е отхвърлен предявения от молителя против В. М. С. иск за сумата 22 293, 10 лв., представляваща половината от изтеглените от нея без основание от банковите сметки на М. Н. В. пари, със законната лихва върху тази сума от 02.12.2013 г. и разноски по делото. Молителят навежда доводи, че въпросът за приложимостта на завещанието, е разрешен по противоречив начин с влязло в сила решение № 11/27.02.2017 г., постановено по гр. д № 2543/2016 г. по описа на ВКС, ІІ г. о. между същите страни. Поддържа, че разглежданият фактически състав е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Ответната страна по молбата за отмяна – М. С. С. /наследник на починалата В. М. С. / оспорва подадената молба за отмяна, тъй като не е налице обективен идентитет между двете дела и моли тя да се остави без уважение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение след като прецени инвокираните доводи и данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 307 ГПК намира следното: Молбата за отмяна е подадена от заинтересувана страна в рамките на преклузивния срок по чл. 305, т. 4 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението, чиято отмяна се иска, е отхвърлен предявения от молителя против В. М. С. иск за сумата 22 293, 10 лв., представляваща половината от изтеглените от нея без основание от банковите сметки на общия наследодетел на страните /М. Н. В./ пари. Въпросът за приложимостта на завещанието не е обсъждан, защото молителят В. не го е въвел в предмета на делото. С решението по гражданско дело № 2543/2016 г. по описа на ВКС, ІІ г. о., е допусната делба на апартамент № 54, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес]вх. "Г", ет. 6, с площ от 75, 31 кв. м., заедно със зимнично помещение от 1, 153/100 ид. ч. от общите части на сградата, при равни квоти между съделителите Н. М. В. и Д. М. М. - В.. Въпросът за приложимостта на завещанието е повдигнат едва във въззивната инстанция и по него съдът не се е произнасял, тъй като е преклудиран. Отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е допустима, когато между едни и същи страни, за същото искане и на същото основание са постановени две противоречащи си едно на друго решения с едно и също действие. За да има противоречие е необходимо да има пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата. Противоречие между две съдебни решения има тогава, когато те се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, като различието е в диспозитивите относно съществуването или несъществуването на субективното гражданско право. В този случай е налице тъждество в предмета на двете дела, който чрез решенията става и техен предмет. Законът изисква противоречие между решенията, т. е. между диспозитивите на съдебните актове, а не между мотивите на двете решения. С т. 5 на ТД № 7/2014 г на ОСГТК на ВКС е прието, че идентичност в предмета на влезлите в сила решения, като основание за отмяна на неправилно решение по смисъла на текста, е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делото, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. В случая не се касае за хипотезата, разгледана в т. 5 на ТД № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. за съотношение между обусловен и обуславящ иск, при което разрешаването на спора по обусловения иск да е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него /преди решението, чиято отмяна се иска/ влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи. От изложеното следва, че сравняваните съдебни актове са постановени по различни правни спорове, изведени от претенции, касаещи различни искове, с различен предмет. След като диспозитивите на решенията са формирали сила на пресъдено нещо по различен предмет, в чийто предметен обхват не се съдържа и противоречиво произнасяне по едни и същи факти, то не се обосновава извод за наличие на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, т. е. не е налице обективен идентитет на споровете по сочените като противоречиви актове, а и не се установява с тях да са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. При изложените съображения молбата за отмяна на предявеното основание се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. С оглед изхода от спора на ответника следва да се присъдят действително направените разноски за настоящето производство в размер на 600 /шестстотин/лв. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.