Решение № 6 от 5.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2630/2014 г.

Решение № 6 от 5.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2630/2014 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Борис Стефанов Кабзималски, гр. Благоевград, ул. "Иван Михайлов" № 42 срещу решение № 250 от 11.12.2013 г. на Административен съд, гр. Кюстендил, постановено по административно дело № 319/2013 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Кабзималски срещу заповед № 462/2012 от 25.05.2012 г. на началника на Районно управление "Полиция", гр. Рила, с която на основание чл. 171, т. 1, б. "б" от Закона за движение по пътищата му е наложена принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство".

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът подробно мотивирал решението си, но не приложил един от основните институти в правото - давността, посочена в чл. 82 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), както кратката - по ал. 1, б. "б", така и абсолютната - по ал. 3. Потвърждавайки оспорената заповед съдът незаконосъобразно подтиква административнонаказващия орган към несвоевременно изпълнение на вменените му със закон правомощия. Моли съда да отмени обжалваното решение.

Ответникът по касационната жалба - началникът на Районно управление "Полиция", гр. Рила, не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно приел, че са налице основанията по чл. 171, т. 1, б. "б" от Закона за движение по пътищата (ЗДвП). Неоснователни са възраженията за приложимост на чл. 82 ЗАНН. Прилагането на принудителните административни мерки става по реда на съответния специален закон, а не по реда на Закона за административните нарушения и наказания. Специалният закон - Законът за движение по пътищата, не предвижда погасителна давност за наложена принудителна административна мярка. Целта на мярката по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП е да предотврати възможността за по-нататъшно извършване на нарушение от водач, който е осуетил проверка за употреба на алкохол при управление на моторно превозно средство. За пълнота сочи, че наказателно постановление № 462/2012 г. е оставено в сила с влязло в сила решение на съда.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 25.05.2012 г. на Кабзималски бил съставен акт за установяване на административно нарушение по Закона за движение по пътищата за това, че при извършена проверка не представил свидетелство за управление на моторно превозно средство и отказал проверка с техническо средство за алкохол.

1. На 25.05.2012 г. началникът на Районно управление "Полиция", гр. Рила, издал заповед № 462/2012, с която на основание чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП наложил на Кабзималски принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от шест месеца.

1. На 18.06.2012 г. началникът на Районно управление "Полиция", гр. Рила издал наказателно постановление № 462/2012, с което наложил на Кабзималски, на основание чл. 183, ал. 1, предложение ЗДвП, наказание глоба в размер на 10, 00 лв., на основание чл. 174, ал. 3, предложение 1 ЗДвП - глоба в размер на 500, 00 лв. и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от 12 месеца.

1. На 11.02.2013 г. заповед № 462/2012 била връчена на Кабзималски. Тогава било иззето и свидетелството му за управление на моторно превозно средство, което било върнато на 26.02.2013 г.

1. С решение № 502 от 2013 г. по наказателно-административно дело № 267/2012 г. Районен съд, гр. Дупница, потвърдил наказателно постановление № 462/2012. Решението на районния съд е оставено в сила с решение № 414 от 12.11.2013 г. на Административен съд, гр. Кюстендил.

При така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед № 462/2012 г. е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Приел, че заповедта е и материално законосъобразна - издадена е въз основа на акт, който установява визираното в чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП нарушение. С оглед на това направил извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърлил жалбата.

Изводът на съда е правилен.

Касаторът не оспорва изводите на съда досежно компетентността на органа, формата на акта, спазването на административнопроизводствените правила и съответствието на акта с разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП. Единственият довод, който касаторът поддържа в подкрепа на твърдението си за противоречие на съдебното решение с материалния закон е неприлагането от съда на разпоредбата на чл. 82 ЗАНН.

Член 82 ЗАНН регламентира института на давността по отношение на налаганите административни наказания. Безспорно е, както сочи и касаторът, че законодателят е определи срок, в рамките, на който държавата може да пристъпи към изпълнение на наложено административно наказание за установено по надлежния ред административно нарушение. Въпросът е, че със заповед № 462/2012 г. на началника на Районно управление "Полиция", гр. Рила, на касатора не е наложено административно наказание, а принудителна административна мярка.

И принудителната административна мярка, и административното наказание безспорно са държавна принуда - налагане чрез властта на държавата на конкретно поведение с неблагоприятни последици на съответния правен субект, независимо от неговата воля. И в двата случая става въпрос за административна принуда, тъй като се налага от административен орган във връзка с осъществяваната от него административна дейност. Но двете форми на административна принуда са подчинени на различен правен режим - различна е целта им, различни са предпоставките, при които възникват, различни са правните последици и компетентността на налагащия ги орган във връзка с тяхното изпълнение.

Административното наказание се налага за установено административно нарушение. То, съгласно чл. 12 ЗАНН, цели да предупреди и превъзпита нарушителя към спазване на установения правен ред и да въздейства възпитателно и предупредително върху останалите граждани. Принудителната административна мярка, съгласно чл. 22 ЗАНН, се налага с цел да се предотврати или преустанови административно нарушение, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях. Различни са видовете административни наказания и видовете принудителни административни мерки. Налагането на административно наказание е приложение на санкцията на правната норма. Налагането на принудителната административна мярка е прилагане на нейната диспозиция, т. е. на правомерното и желано от правото правило за поведение на правните субекти. Различни са правомощията на органа по отношение на издадения акт. Административно-наказващият орган не може сам да отмени акта, с който е наложил административното наказание, докато административният орган, който е наложил принудителна административна мярка, не само може, но е и длъжен да отмени мярката тогава, когато предпоставките за нейното налагане са отпаднали.

Тези съществени разлики в двете форми на административната принуда намират отражение и във възможността по отношение на тях да се прилага института на давността. Член 82, ал. 1 и 3 ЗАНН сочи, че не се изпълнява административно наказание, а не че не се изпълнява наложена принудителна административна мярка. Прилагане по аналогия на разпоредбата на чл. 82 ЗАНН не може да има, тъй като не е налице подобие в случаите.

С оглед на изложеното доводът на касатора за противоречие на обжалваното решение с материалния закон поради неприлагане на разпоредбата на чл. 82, ал. 1, б. "б" и ал. 3 ЗАНН е неоснователен. Съдът правилно установил релевантните за предмета на спора факти и ги съотнесъл към вярната правна норма, която тълкувал и приложил правилно. С оглед на това обжалваното решение е в съответствие с материалния закон. При извършената, на основание чл. 218, ал. 2 АПК, служебно проверка за валидността и допустимостта на съдебното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд