Решение № 12776 от 25.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3038/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник кмета по Строителство, инвестиции и регионално развитие при община Бургас, чрез юрк. К. Ганева като процесуален представител, срещу решение 1539 от 22.12.2022г., постановено по адм. дело 2874/2021 г. по описа на Административен съд Бургас. Релевирано е касационното основание по чл. 209, т.3 от АПК неправилност на съдебното решение, поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се изводът на съда за незаконосъобразност на заповедта, с твърдения за доказани предпоставки за приложимост на разпоредбата на чл.178, ал.6 вр. с ал.1 ЗУТ, а именно ползване на строеж с променено предназначение и без да е въведен в експлоатация. Сочи се, че надлежни адресати на заповедта са собствениците на строежа, както в конкретния случай. Прави се искане за отмяна на оспореното съдебно решение и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отхвърли предявената жалба. Претендират се деловодни разноски за двете съдебни инстанции, вкл. за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът Д. Т. Г., чрез пълномощника си адв. Г. Костадинов, в писмен отговор излага доводи за обоснованост и законосъобразност на решението и моли за оставянето му в сила. Претендира присъждане на разноски. Ответникът С. И. 57 ЕООД, чрез пълномощника си адв. М. Овагемова, в писмен отговор и с допълнителна молба от 30.05.2024 г., изразява становище за основателност на касационната жалба като счита оспореното решение за неправилно. Прави искане за присъждане на разноските пред административния съд съгласно приложен списък. Ответникът Кенсол Трейдинг ООД не изразява становище по жалбата. Ответникът Д. К. Н., чрез назначения особен представител адв. Т. Мечкова, счита оспореното решение за правилно. Ответниците М. З. Г., П. З. Р., З. К. С., К. Д. П., М. Ж. П., Е. П. П., Г. П. А., Г. Д. И., Х. Д. И., Т. В. К., В. Т. К., С. И. С. и Р. И. С., не изразяват становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество - за основателна, като съображенията за това са следните: Производството пред Административен съд Бургас е образувано по жалба на Д. Т. Г. срещу заповед 3180/29.10.2021г. на заместник кмета по Строителство, инвестиции и регионално развитие при община Бургас, с която на основание чл. 178, ал.6 вр. с ал.1 от ЗУТ във връзка с чл.223, ал.1, т.6 и т.7 от ЗУТ, забранява ползването и достъпа на невъведения в експлоатация по законоустановения ред строеж: преустройство и промяна на предназначението на обект Бар Берьозка в магазин за дрехи , находящ се на ниво партер на сграда с идентификатор 07079.612.246.1 по КК на гр. Бургас, УПИ І, кв.82 по плана ЦГЧ на гр. Бургас с административен адрес гр. Бургас, [улица], като е наредено прекъсване на електроснабдяването и водоснабдяването на обекта. Адресати на заповедта са собствениците на строежа, както и ползвателя /наемател/ на преустроения в магазин обект - Кенсол Трейдинг ООД - всички са страни в съдебното производство. С обжалваното решение съдът е отменил заповедта като материалноправно незаконосъобразна. Прието е, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалния закон. Сочи се, че органът не е доказал предпоставките по чл.178, ал.6 вр. с ал.1 ЗУТ, тъй като не е установил въз основа на какви документи, в какъв период и от кого е извършено преустройство и промяна на предназначението на обекта, доколкото са налице строителни книжа и планове за сградата, в която се намира процесния обект, одобрени през 1959г., но липсват такива във връзка с преустройствата на сградата в следващи периоди, вкл. когато е актувана като държавна, съотв. като общинска собственост и предоставяна за ползване на физически и юридически лица, поради което счита, че неправилно забраната за достъп и ползване е адресирана до собствениците на сградата, които са въведени във владение през 2007г. след реституирането й по реда на ЗОСОИ. Намира за недоказано предходното предназначение на обекта, поради което не приема, че е настъпило преустройство, невъведено в експлоатация. По горните мотиви е преценено, че заповедта е издадена без да са налице доказателства за действителното положение и статут на процесния обект, поради което изводът за ползването му в нарушение на чл.178, ал. 6 ЗУТ е приет за незаконосъобразен. Решението е валидно и допустимо, но неправилно по следните съображения: Законосъобразен е изводът на съда, че оспорения административен акт е издаден от компетентен орган съобразно правилото на чл. 178, ал. 6 ЗУТ и предоставените от кмета правомощия, както и предвид факта, че строежът е четвърта категория. Правилно съдът приема, че заповедта е постановена в предписаната от закона писмена форма, съдържа фактически и правни основания и при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Необоснован от събраните доказателства и в противоречие с материалния закон, е решаващият извод на първоинстанционния съд за незаконосъобразно прилагане от административния орган на забраната по чл. 178, ал. 6 вр. с ал.1 вр. с чл. 223, ал. 1, т. 6 и т.7 ЗУТ. Видно е, че фактическите основания, изложени в заповедта сочат на хипотезата по чл. 178, ал. 1 и ал.4 ЗУТ и противно на приетото в оспореното решение, настоящият касационен състав счита, че елементите от фактическия състав на разпоредбите са осъществени. Относимият факт за приложимостта на посочените норми е ползването на обекта с променено предназначение и без да е въведен в експлоатация по нормативно установения ред, което в случая е налице. Видно е, а и не се спори между страните, че процесният обект, заснет като самостоятелен обект с идентификатор 07079.612.246.1.34 по КК на гр. Бургас, се намира на ниво партер на сградата на [улица] гр. Бургас; че достъпът до обекта е от улицата чрез врата в стъклена витрина; че обекта е обособен чрез зазиждане на отвор към фоайето на етажа и отваряне на друг към съществуващ зид; че обекта се ползва за магазин за дрехи. От друга страна, от събраните писмени и гласни доказателства, вкл. от неоспореното заключение на съдебно-техническата експертиза, се установява, че според проектната документация за сградата на посочения адрес, съгласувана през 1959 г. и приложена по делото, същата се състои от няколко секции, като бар Берьозка и сладкарница Черно море са представлявали един обект сладкарница, разположена на два етажа на първия /партерен/ етаж се е намирал главния вход, приемно фоайе, санитарни възли, зала и склад, а през вътрешна стълба се е достигало на второто ниво. При огледа на място, вещото лице е констатирало, че на партерното ниво има преградни зидове и различна конфигурация на санитарните възли спрямо проектираното, като едното санитарно помещение в общите части на сградата не съществува и е отворена врата към улицата. От събраните по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност, по несъмнен начин се установява, че е налице преустройство с промяна на предназначението чрез обособяване на търговски обект с приобщаване на общи части и санитарен възел от партерния етаж на сградата, без за обекта да е извършено въвеждане в експлоатация по реда на чл. 177, ал. 3 ЗУТ. От изложеното следва, че констатациите, залегнали в изготвения Констативен акт П-2/11.05.2021 г. и пресъздадени в процесната заповед, не са оборени в съдебното производство. Напротив всички събрани доказателства сочат на осъществени предпоставки по чл.178, ал.6 вр. с ал.1 ЗУТ, а формираните доводи в обратен смисъл в оспореното решение са неправилни. Съгласно чл. 178, ал. 1 ЗУТ не се разрешава да се ползват строежи или части от тях, преди да са въведени в експлоатация по установения ред. Както се посочи по-горе, за да е налице нарушение от този вид е достатъчно строежът да се ползва преди да е издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация, както е в настоящия случай. При горните факти, наложената забрана за достъп и ползване на строежа е в съответствие с правилото на чл. 178, ал. 6 ЗУТ, а оспорената заповед е материалноправно законосъобразна. В настоящата хипотеза са без значение обстоятелствата дали за преустройството на обекта са издадени строителни книжа, респ. първоинстанционният съд не е дължал такава преценка, тъй като основанието в административния акт е по чл. 178, ал. 6 във вр. с чл. 223, ал. 1, т. 6 ЗУТ, а не по чл. 224а ЗУТ. Без правно значение са и наведените от жалбоподателката пред административния съд доводи, че преустройството не е извършено от настоящите собственици на сградата, тъй като се касае за наложена от органа временна забрана по чл.178, ал.6 ЗУТ, а не се разпорежда премахване на незаконен строеж. Несъответни на предмета и основанието на проведеното производство са изводите в оспореното решение за незаконосъобразност на издадената заповед поради липса на доказателства за това, от кого е извършено преустройство и промяна на предназначението на обекта. Забраната по чл.178 ЗУТ се прилага спрямо строеж, който се ползва не по предназначение и без да е въведен в експлоатация, като няма значение към кой момент и от кого е извършено преустройството на същия. Неоснователно с жалбата пред административния съд се отрича приложимостта на чл.177 ЗУТ с аргументи от §6 ПЗР на Наредба 2/2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти, с твърдения, че преустройството е извършено през 1996-2000г. Последното обстоятелство не е категорично установено по делото, но дори и да се приеме, че строежът е извършен в посочения период, то същият е следвало да бъде приет и да се издаде разрешение за ползването му по реда на Наредба 6/1993 г. за държавно приемане и разрешаване ползването на строежите. Следователно като прави извод за незаконосъобразност на оспорената заповед първоинстанционният съд постановява решение в нарушение на материалния закон, което следва да се отмени, като се постанови друго решение по съществото на спора, с което жалбата на Д. Т. Г. против заповед 3180/29.10.2021 г. на зам. кмета на Община Бургас, следва да се отхвърли. Предвид изхода по делото, в полза на община Бургас съдът присъжда деловодни разноски общо в размер на 895,00 лв., от които 70,00лв. - платена държавна такса за касационно оспорване, 625,00лв. възнаграждение за назначения особен представител и 200,00лв. - юрисконсултско възнаграждение /по 100 лева за всяка от двете съдебни инстанция/, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, платими от Д. Т. Г.. Последната няма право на разноски. Предвид изхода по делото, направеното своевременно искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК, съдът осъжда Д. Т. Г. да заплати разноски и на ответника С. И. 57 ЕООД, които са в размер на 1294,00лв. според приложения списък и са надлежно доказани. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,