Решение № 108 от 31.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 527/2012 г.

Решение № 108 от 31.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 527/2012 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния представител на [община] срещу решение № 65/27.02.2012 г. на Пловдивски апелативен съд/ П./по в. гр. д. № 1315/2011 г., с което е потвърдено решение № 40 от 21.04.2011 г. по т. д. № 114/2011 г. на Хасковския окръжен съд, с което е отхвърлен искът на касатора срещу [фирма] - гр. Х. за сумата от 37 478,44 лева- обезщетение до размера на стойността на повреден при извършване на СМР участък от път. Излагат се доводи и оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество в насока уважаване на иска. Ответната страна по касационната жалба изразява писмено становище за неоснователността на същата. С определение от 6.11.2012 г. постановено по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, поради констатация, че изложените в обстоятелствената част на исковата молба като правопораждащи факти навеждат на съмнения за разминаване по основание на иска, с който съдът е бил сезиран, с този, по който се е произнесъл, което води до недопустимост на обжалваното решение, за което касационният съд следи служебно/ТР 1/19.02.2010 по тълк. дело 1/2009 на ОСГТК на ВКС/. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: Настоящият състав на ВКС приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за заплащане на обезщетение за вреди вследствие на лошо изпълнение по договор за извършени строително-ремонтни работи по прекарване на външен канал за хотел на ответника през недвижим имот-публична общинска собственост, за което е учредено съответното сервитутно право от страна на Общината и е издадено строително разрешение 0400/10.11.2005 г. в полза на ответното дружество. След извършването на последните и въвеждането в експлоатация на обекта по надлежен ред се установява, че част от пътната настилка над подземното съоръжение/канал/ е пропаднала. Претенцията е за заплащане на стойността на необходимия ремонт включително полагане на нова асфалтова настилка. Съдът е счел иска за неоснователен, доколкото двугодишният гаранционен срок по чл. 20, ал. 4, т. 8 от Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минимални гаранционни срокове за изпълнени СМР, съоръжения и строителни обекти изд. от МРРБ е изтекъл. По допустимостта на така постановеното съдебно решение: Касационната жалба е основателна. Съгласно т. 1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., се приема, че преди да разреши спора по същество, съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото. Съгласно чл. 6 ГПК предметът на делото се определя от страните по него. В случая в самата искова молба ищцовата страна [община] изобщо не се позовава на договорни отношения между нея и ответното дружество [фирма]. Претенцията се основава на твърденията, че при извършването на строителните работи по изграждането на външния канал ответното дружество като възложител на тези работи по договор с трето за процеса лице в качеството му на изпълнител е причинило увреждането на асфалтовата настилка на общински път, за което се претендира обезщетение изразяващо се в стойността на разходите за отстраняване повредите на съответната отсечка от пътя. При тези изложени в исковата молба и установени в рамките на процеса факти отношенията между страните е следвало да се разгледат и решат на базата предмета на спора определен между самите тях/ чл. 6 ГПК/, т. е. съдът е бил сезиран с претенция за заплащане на обезщетение на извъндоговорно основание: деликт в хипотезата на чл. 49 ЗЗД, а не на погрешно възприетия от първоинстанционния съд още в доклада по делото и приет и от въззивния в обжалваното решение правопораждащ факт- договорна връзка между страните по делото, каквато нито се навежда от страната, нито се установява. Наличието на текст в заповедта за издаване на строителното разрешение за изграждането на канала до хотела на ответника, вменяващ в задължение на последния възстановяването на засегнатия от строителните действия пътен участък не поражда договорно задължение, тъй като произтича от административен акт, а не от взаимни насрещни волеизявления на равнопоставени страни. Ето защо няма и основание за гаранционна отговорност и приложението на Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минимални гаранционни срокове за изпълнени СМР, съоръжения и строителни обекти издадена от МРРБ, тъй като гаранционната отговорност касае отношенията възложител-изпълнител и принципно обхваща само недостатъци в качеството на изработеното по договора/ т. е. това на самия канал/, които се проявяват след приемане на резултата от работата в рамките на определен срок и не се прилага по отношение на трето увредено лице, каквото се явява ищеца [община]. В тази насока е ТР № 88/84 на ОСГТК на ВС. От изложеното следва, че въззивното решение като произнесено по иск на непредявено основание е недопустимо. Съгласно нормата в чл. 293, ал. 4 ГПК във връзка с чл. 270, ал. 3, предложение трето от ГПК въззивното решение, както и потвърденото с него първоинстанционно следва да се обезсилят като недопустими и делото да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по действително предявения иск. Водим от горното ВКС, състав на Второ търговско отделение