Решение № 676 от 13.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2179/2008 г.

Решение № 676 от 13.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2179/2008 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Производството е по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във вр. с чл. 218а, б. "а" ГПК (отм.). И. Б. обжалва и иска да се отмени Решение от 3.12.2007 г. по гр. д. № 753/2007 г. на Софийския градски съд- IV а отд., В ЧАСТТА с която е отменено Решение от 19.05.2006 г. по гр. д. № 2782/1998 г. по сметките, с която на по реда на чл. 286 ГПК (отм.) във вр. с чл. 127, ал. 2 ЗЗД същата е осъдена да заплати на А. Р. сумата от 25 765.39 лв. и разноски от 515 лв., както и в частта, с която е оставена в сила уважената претенция по сметки. Поддържа се, че в обжалваната част решението на въззивния съд е постановено в нарушение на съществени процесуални правила и материалния закон, основание за отмяна по см. на чл. 218б, б. "в" ГПК (отм.). А. Р. обжалва и иска да се отмени Решение от 3.12.2007 г. по гр. д. № 753/2007 г. на Софийския градски съд - IV а отд., В ЧАСТТА с която е оставено в сила Решение от 19.05.2006 г. по гр. д. № 2782/1998 г. по извършване на делбата по чл. 288, ал. 1 ГПК (отм.) и е отхвърлил претенцията му по чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.), както и в ЧАСТТА по сметките, с която на по реда на чл. 286 ГПК във вр. с чл. З1, ал. 2 ЗС е осъден да заплати на И. Б. сумата 6 980.48 лв. и лихви . Поддържа, че в обжалваните части решението на въззивния съд е неправилно, постановено в нарушения на материалния и процесуален закон, отменително основание по с, м. на чл. 218б, б. "в" ГПК (отм.). В срока по чл. 218г ГПК (отм.) не са постъпили реципрочни писмени възражение от страните като ответници по касация. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия, намира: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), съдържат мотивирано изложение на въведените отменителни основания и са процесуално допустими. С обжалваното решение, Софийският градски съд, в прерогативите си на въззивна инстанция, е оставил в сила решението на районния съд в частта по извършване на делбата на основание чл. 288, ал. 1 ГПК и в частта по отхвърлената възлагателна претенция на А. Р. по чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.). Със същото решение е отменил решението на първата инстанция, в частта с която е отхвърлен иска по сметки на А. Р. срещу И. Б. за сумата от 25 765.33 лв. и е постановил ново решение, с което искът, квалифициран като такъв по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, е уважен за посочената сума, ведно със законната лихва, като в останалата обжалвана част, досежно уважената претенция на И. Б. срещу А. Р. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата 6 980. 48 лв., съставляващи пропуснати ползи, от което е била лишена, е оставено в сила. Решението на въззивния съд по извършване на делбата на основание чл. 288, ал. 1 ГПК (отм.), чрез изнасяне на неподеляемия жилищен имот на публична продан, е валидно, процесуално допустимо и правилно. Предмет на иска за делба е апартамент в гр. С., жк. "М", със застроена площ от 99.30 кв. м., заедно с прилежащите таванско и избено помещения и идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху държавна земя. Процесният апартамент е закупен по време на брака на страните през 1990 г., в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена поради развод и е неподеляем, съгласно законовите критерии, уредени с т. 30 от ДР на ЗУТ във вр. с подзаконовите нормативни актове. Към момента на приключване на устните състезания пред районния съд, роденото от брака на страните дете - А. -родено 7.11.1986 г. е навършило пълнолетие. При напълно изяснените правнорелевантни факти, законосъобразно и в съответствие с разясненията на т. 4 на ТР ОСГК 1/2004 на ВКС, съдът е приел, че исканото възлагане по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) е недопустимо и единственият законосъобразен способ за извършване на делбата е изнасяне имота на публична продан. Решението на въззивния съд, е частта по уважените претенции по сметки по реда на чл. 286 ГПК (отм.), е отчасти неправилно. И. Б. е заявила по реда на чл. 286 ГПК (отм.) в съд. заседание на 24.04.2001 г., претенция по сметки, за сумата от 9 300 лв. с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, съставляваща припадащата и се част /в обем на 1/2 идеална част / като съсобственик от ползата, от която е била лишена след като не е допускана до процесния апартамент и същия е ползван само от бившия и съпруг А, за времето от 22.01.1997 г. до 22.03.2001 г. Представена е телеграма, с известие за доставка, с която А. Р. е поканен да заплаща на И. Б. обезщетение за ползата от която е лишена. Защитата на А. Р. поддържа, че не се дължи исканата сума, тъй като никога не е имало пречки, апартамента да се ползва и от двамата съсобственици. Разпитани са свидетели, който установяват, че Р. ползва само част от жилищните помещения, и други, които установяват, че бравата на входната врата е сменена и е поставена нова, входна желязна врата на процесния апартамент след напускането на И. Б. Решението на въззивния съд, в частта по сметките, с която е оставено в сила решението на първата инстанция по уважената претенцията на И. Б. срещу А. Р. по чл. 31, ал. 2 ЗС в размер на сумата от 6980.48 лв., е валидно, процесуално допустимо и правилно. Не са допуснати релевираните с касационната жалба на А. Р. нарушения по преценка на доказателствата по делото и по приложение на закона, поради което в тази част, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Законът, с разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС установява, че когато общата вещ се ползува само от един от съсобствениците, той дължи обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени от деня на писменото поискване. Установеното от закона правило съставлява имуществен коректив за онзи от съсобствениците на една обща вещ, които е лишен от възможността да я ползува според нейното предназначение, в рамките на притежавания обем права в съсобствеността. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС се явява частен случай на общата забраната /чл. 59 ЗЗД/ едно лице да се облагодетелства за сметка на друго лице, като препятства макар и по силата на едно правомерно от гл.т. на закона поведение възможността да се упражнява едно субективно материално право- правото на съсобственика да ползува лично своята част от имота. Отговорността да се заплати обезщетение за ползата от която е бил лишен един съсобственик от ползата на общата вещ, може да отпадне само ако ползуващият съсобственик, след отправената му писмена покана, отговори, че предоставя ползуването на общата част в съответствие с правата на съсобственика, който не я ползува, а последният откаже това предложение. При безспорните данни по делото, че А. Р. като съсобственик, ползуващ имота, не е предоставил обективно възможност на И. Б. да ползува същия съобразно правата и в съсобствеността, осигурявайки достъп до жилището, въззивният съд правилно и обосновано, при точна преценка на доказателствата и интерпретация на фактите е направил извода, че са налице условията на закона за уважаване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. Фактът, че същият не е ползвал всички жилищни помещения, но при липсата на реален достъп до тях, не може да се квалифицира като поведение, даващо възможност и на другия съсобственик да ползва общата вещ за посочения период от време. Решението на въззивния съд, в частта, с която е уважена претенцията по сметки, заявена от А. Р. на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 25 СК (отм.) за сумата 32 859 $, като е отменено решение по отхвърлената част на иска от първата инстанция за сумата 25 765.39 лв. и съответно е постановено ново решение, с което искът е уважен изцяло, като е И. Б. е осъдена да заплати сумата 25 765. 39 лв., заедно с лихвите сума, както и оставено в сила решението в частта, с която е уважен иска от първата инстанция, за сумата 4 527.32 лв., е валидно, процесуално допустимо, но неправилно. Предявената по сметки претенция на А. Р. /уточнена с писмена молба от 21.04.2004 г. / е за левовата равностойност на сумата 17 500 $, представляваща делът на И. Б. от върнатия от мен заем, използван изцяло за довършителни работи в делбения имот, равняваща се към датата на предявяване на иска - 9.10.2001 г., в размер на 31 147 лв. Дадената от съдилищата квалификация по чл. 127, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 25 СК (отм.) е неточна, в смисъл на недостатъчно прецизна. Бракът на И. Б. и А. Р., сключен на 11. 01. 1985 г. е прекратен поради развод с влязло в сила решение на съда от 12.10.1996 г., като последното обстоятелство обуславя, при уреждане на имуществените им отношения, приложимостта на СК от 1985 г., отменен изцяло в влизане в сила на СК от 2009 г. Според разпоредбата на чл. 25, ал. 2 СК (отм.) за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нуждите на семейството, те отговарят солидарно. Касае се до солидарност на съпрузите, за поето задължение по време на техния брак, имащо за цел задоволяване нужди на семейството. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нужди на семейството. Когато един от солидарните длъжници/ бивш съпруг/, удовлетвори кредитора след прекратяване на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие. Именно затова чл. 127, ал. 2 ЗЗД е във ср. с чл. 25 СК -1985 г.(отм.), но основанието да се търси част от платеното е в нарушения принцип на неоснователно обогатяване - чл. 59 ЗЗД - 61 ЗЗД, защото се предполага, че погасеното задължение е задоволило нужди на семейството. След прекратяването на брака с развод имуществената общност /основен режим на имуществени отношения между съпрузи/ също е прекратена, налице е разделност на задълженията и изпълненото от единия общо задължение, след прекратяване на брака между бившите съпрузи, също е в режим на разделност. За да бъде уважен регресния иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД на платилия солидарен длъжник, срещу другия солидарен длъжник, законодателят поставя условието да е платено в повече от дължимото от този длъжник, да е изпълнено нещо в повече от неговата част за сметка на останалите длъжници. Решение на въззивния съд, в посочената обжалвана част е необосновано. За да уважи така заявения иск в размер на сумата общо от двете инстанции от 30 292.71 лв., въззивният съд, без да установи по един категоричен и безспорен начин правно-релевантните факти е приел, че 1./ има сключен договор за заем от единия съпруг по време на брака в размер на 30 000 $.; 2./ че съпругата е знаела за сключения заем и за неговата цел; 3./ че този заем е сключен за задоволяване нужди на семейството-довършителните работи на апартамента и е изцяло вложен за посочените нужди и 4./ че този заем, заедно с дължимата лихва от 9.53 %, в размер на 32 859 $ е върнат на 31.07.1997 г. само от А. Р. Представеният по делото договор за заем от 21.03.1991 г. за получена в заем от А. Р. сума от 464 220 лв., съставляващи към този момент по фиксинга на БНБ левовата равностойност на 30 000 $, ценен като частен писмен документ- разписка в контекста на гласните доказателства, дават основание да се приеме, че е бил налице сключен договор за заем между А в размер на посочената сума. Неизяснен, поради необсъждане и анализ на доказателствата по делото- показанията на свидетели, е останал въпроса за знанието от страна на И. Б. за така сключения заем и условията по него. Правните изводи на съда, че последната следва да заплати половината от това задължение, ведно с лихви, тъй като е солидарно задължение изисква установяване на факта за знанието от нейна страна. Липсата на знание би обусловило друго правно основание, на което се дължи евентуално търсената сума, макар и също целящо имуществено равновесие между задължените лица, но дължимо до размера на облагодетелствуването. Необосновани са изводите на съда, че приемо - предавателен протокол от 31.07.1997 г. за погасяване на задължение от 21.03.1991 г. чрез еднократно плащане на сума от 60 585 424 лв., представляваща равностойността на 32 859 $ по фиксинга на БНБ към деня на погасяването, установява по безспорен начин извършеното погасяване на задължението от гл.т. на размер и на точния момент. След като не може да се приеме, че и този документ/ както и Договора от 21.03.1991 г. / има достоверна и противопоставима на И. Б. дата, то при събрани доказателства необосновано е прието . че е налиже погасяване на паричен дълг в размер на 32 859 $, без да е изяснен въпроса с какви парични средства към 31.07.1997 г. е разполагал А. Р. за да погаси задължение от 60 585 424 лв., какъв е произхода на тези средства, още повече, че въпреки "уговорения по договора срок- от 10 години", а погашението е извършено преди уговорения в полза на длъжника срок и 1 г. и половина след прекратяване на брака. Необосновани се явяват изводите на съда и не намират опора в доказателствата по делото, че получената в заем сума от 30 000 $ през 1991 г. е изразходвана за нуждите на семейството като вложена изцяло за довършителните работи на апартамента, след като експертното заключение/ ползвано и от двете инстанции/ установява съвсем различен размер на вложените като стойност/ в лева и долари / средства за установените довършителни работи през 1991-1992 г. Без да се установи по един безспорен и категоричен начин факта, че получената като заем от единия съпруг сума, е вложена за задоволяване нужди на семейството, то по отношение на възникналото задължение за нейното връщане не може да възникне солидарност на съпрузите. Констатираните от касационния съд пороци на съдебното решение в тази обжалвана част налагат отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд по въззивните жалби на двете страни. При новото разглеждане на делото съдът ще следва относно да анализира събраните доказателства и установените по безспорен начин правно релевантни факти и доколкото биха били налице основания да се приеме, че е погасено парично задължение, възникнало като общо на бившите съпрузите по см. на чл. 25 СК от 1985 г. (отм.) и това задължение е изпълнено само от един от тях - А. Р., то искът следва да бъде разгледан на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 25 СК-1985 г. (отм.) във вр. с чл. чл. 59 ЗЗД /респ. чл. 61 ЗЗД/. Погасяване на задължението ползува и другия-солидарно задължен по закон бивш съпруг и съставлява изпълнение на чуждо задължения / водене на чужда работа без пълномощие при липсата на уведомяване на солидарния длъжник за изпълнението/, възникналите имуществени- облигационни отношения се уреждат по принципите на неоснователното обогатяване респ.водене на чужда работа без пълномощие. Само безспорно установените обективно възникналите, от неоснователното разместване на блага при изпълнение на солидарно задължение, облигационни отношения пораждат регресното право на погасилия задължението длъжник за възстановяването на недължимо платеното от страна на онези, ползуващите се от плащането солидарни длъжници. При новото разглеждане следва да се има предвид, че моментът на погасяване на задължението за сметка на другия солидарен длъжник, съставлява и моментът на разместване на имуществените блага без основание между две правни сфери на солидарните длъжници и от този момент паричното задължение е ликвидно и изискуемо във валутата, в която е договорено. Доколкото е налице погасяване на паричния дълг преди 1.07.1999 г., то и ликвидността и изискуемостта на паричното вземане на обеднелия бивш съпруг спрямо обогатилия се за негова сметка е настъпило именно към този момент. Закона за деноминация на лева /ДВ./ бр.20/99 г. - чл. 1, считано от 5 юли 1999 г. българският лев се деноминира, като 1000 стари лева се заменят за 1 нов лев ще намери приложение доколкото задължението е възникнало и се дължи в левове. Деноминацията се отнася за всички величини в български левове, определени към 5 юли 1999 г., както и за всички имуществени и парични права и задължения, в това число за активите и пасивите на предприятията, за ценните книжа, за размера на дяловете, за вписания в търговския регистър размер на капитала на търговските дружества и за всички платежни средства в левове и се извършва по силата на закона, без да е необходимо изрично изявление в такъв смисъл от правоимащите лица. Ако се приема, че се дължи валутно задължение в долари, претендирано от деня на поканата в български лева, то неговата равностойност следва с оглед на установения размер да се изчисли към датата на заявяване на иска. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), състав на второ отделение на ВКС - гражданска колегия