Решение № 15760 от 11.12.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9700/2012 г.

Решение № 15760 от 11.12.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9700/2012 г., VII о., докладчик съдията Лозан Панов Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Миграция" - МВР, чрез пълномощника си, против решение № 2845/23.05.2012 г. по адм. д. № 6588/11 г. на Административен съд София-град (АССГ), с което е отменен негов отказ, обективиран в писмо рег. № ХВ - 3921/23.06.2011 г., да отмени издадената от същия орган Заповед № 20060000281/12.12.2006 г., с която е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане пределите на Република България" по отношение на австралийския гражданин Гари Бенджамин Дейвид на основание чл. 43, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ. Поддържат се доводи за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на съдебното решение - отменителни основания по чл. 209 от АПК. Ответникът - Гари Бенджамин Дейвид не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд като прецени събраните по делото писмени доказателства, обсъди становищата на страните, намира жалбата за подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално ДОПУСТИМА. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. Безспорно е, че ответникът Гари Бенджамин Дейвид е чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЧРБ, постоянно пребиваващ в Република България, и че има сключен брак с българска гражданка Валентина Веселинова Николова (Удостоверение № 182867 от 10.06.2000 г.), с която има две деца - български граждани - Матия Гари Дейвид и Ясен Гари Дейвид. Не се спори, че към 17.11.2006 г. лицето има публични задължения в размер над 5000 лв. и с влязъл в сила индивидуален административен акт - Заповед № 20060000281/12.12.2006 г. на Гари Бенджамин Дейвид е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане пределите на Република България" на основание чл. 43, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ. С молба вх. № Ж-920 от 09.06.2011 г. ответникът е сезирал директора на Дирекция "Миграция" - МВР с искане за отмяна на заповедта, а административният орган е отговорил с писмо рег. № ХВ - 3921/23.06.2011 г., с което е отказал да отмени акта. По жалба на Гари Бенджамин Дейвид, АССГ е отменил посочения отказ и е изпратил преписката на административния орган за произнасяне по същество, като първоинстанционният съд е приел, че същото е издадено в противоречие с материалноправните разпоредби и в нарушение целта на закона, предвид нормите на Директива 2004/38/ЕО, приложима спрямо гражданите на държави - членки на Европейския съюз и членовете на техните семейства. Решението е правилно като краен резултат. Касационните доводи, свързани с липсата на надлежно сезиране на административния орган и процесуалните пречки за преразглеждане на издадената заповед, са неоснователни. Същите са били предмет на разглеждане с влязъл в сила съдебен акт - Определение № 931 от 18.01.2012 г. по адм. д. № 763/2012 г. по описа на ВАС на РБ, с което е отменено определение № 6301 от 21.11.2011 г., постановено по адм. д. № 6588/11 г. на АССГ. Забраната досежно Гари Бенджамин Дейвид продължава да действа и несъмнено ограничава неговото право на свободно движение в границите на Съюза (чл. 21 от Договора за функционирането на Европейския съюз, предишен чл. 18 ДЕО), независимо от обстоятелството, че е наложена с индивидуален административен акт преди присъединяването на Република България към ЕС. В оспореното пред АССГ писмо изх. № ХВ-3921/23.06.2011 г. директорът на Дирекция "Миграция" - МВР е обективирал отказ да прекрати действието на Заповед № 20060000281/12.12.2006 г., с което правните последици на ПАМ ограничават основното право на ответника да се движи и да пребивава свободно на територията на държавите - членки, прогласено с Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, от 29.04.2004 г (Директивата). Не е допуснато нарушение на материалния закон. Практиката по на ВАС по приложението на чл. 43, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ е непротиворечива. Съгласно чл. 12 от МПГПП и чл. 2 от Протокол № 4 към КЗПЧОС всяко лице е свободно да напусне пределите на всяка страна, включително и своята. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Съгласно чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Република България всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани. А по силата на чл. 26, ал. 2 от Конституцията чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права и задължения по тази Конституция с изключение на правата и задълженията, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. С нормата на чл. 43, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ всъщност се цели по-бързо и ефективно удовлетворяване на определен публичен имуществен интерес. Само в изключителни случаи неизпълнението на едно парично задължение би довело до състояние на реална непосредствена опасност за националната сигурност и народното здраве според конституционното съдържание на двете понятия. В този контекст разпоредбата на чл. 43, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ не е съобразена с принципа на пропорционалност. Удовлетворяването на надлежно установените публични и частни задължения трябва преди всичко да се обезпечи чрез ефективно, бързо проведено изпълнително производство, насочено не към самоцелно санкциониране на личността на длъжника, а най-вече към провеждане на ефективно изпълнително производство. Специалният закон не прави разграничение между длъжник, който при липсата на обективна възможност за незабавно изпълнение на дълга (независимо дали е публичен или частен) съдейства на органите по изпълнението, и онзи, който с поведението си съзнателно осуетява или забавя удовлетворяването на вземането. Според действащия закон ограничението за напускане на страната задължително се взема по отношение на всеки, който дължи и не изпълнява, а от това следва, че когато се налага на лице, което не затруднява изпълнението, има единствено наказателен характер. Разпоредбата на чл. 43, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ изисква автоматично налагане на ограничението при наличие на публични задължения. Административният орган няма право на преценка, а е длъжен, при отправено към него искане от компетентните органи, да наложи мярката. Но по този начин мярката не се съобразява с релевантните обстоятелства относно конкретното лице, не отчита тежестта на случая и въздействието, което той би имал върху националната или обществената сигурност, съответно върху поддържането на обществения ред, т. е. не е ясно дали тя преследва една от законните цели, посочени в т. 3 на чл. 2 от Протокол № 4, макар да служи по принцип на справедлива цел - събиране на дължими публични задължения. Автоматичното налагане на мярката и невъзможността нито административният орган, нито съдът да обсъждат релевантните за налагането й факти правят съдебният контрол неефективен. Изложеното по-горе налага извод, че оспорената заповед противоречи на чл. 12 от МПГПП и чл. 2 от Протокол № 4 към КЗПЧОС и е в нарушение на чл. 13 от КЗПЧОС, които съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред онези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. В този смисъл обжалваното решение е обосновано и в съответствие с приложимия закон. Материалната законосъобразност на административния акт се преценява спрямо фактите, посочени като основание за издаването му - чл. 142, ал. 1 от АПК. При издаването на акта е нарушен принципа на пропорционалност и съразмерност, който следва да бъде преценяван от административния орган във всеки отделен случай по силата на общите правила на административното производство. Административният акт и неговото изпълнение не следва да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. При издаването на акта това е материалноправно изискване, дори когато органът действа при условията на обвързана компетентност. И в тези случаи, при упражняване на дискреционните си правомощия, органът не е освободен от възприемането на разумни стандарти с оглед постигането на заложената с акта цел. Поради това и възраженията на касационния жалбоподател не могат да заместят конкретните съображения, които той следва да изложи при издаването на административния акт. Като е отменил оспорения отказ, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Воден от горното, Върховният административен съд