Решение № 121 от 30.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 1063/2009 г.

Решение № 121 от 30.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 1063/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Марио Бобатинов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. А. В. от г. София срещу въззивното решение от 13.05.09 г. по г. д. № 963/08 г. на АС-г. София, ГК, 2 с-в, с което е отменено изцяло първоинстанционното решение от 11.10.05 г. по г. д. № 1255/04 г. на СГС, I-во г. отд., 1с-в и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен изцяло предявеният от Б. А. В. от г. София срещу "ДЗИ"АД иск с правно основание чл. 411 ТЗ (отм.) за сумата 80 000 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба. В касационната жалба се инвокират оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост /чл. 281, т. 3 ГПК/. Касаторът развива съображения, че съществения материално правен въпрос е този относно начина на определяне на максималния срок, в който следва да бъде установена трайната загуба на нетрудоспособност, считано от момента на настъпване на злополуката/застрахователното събитие/, както и относно срока, до който за ДЗИ се поражда отговорност за заплащане на застрахователно обезщетение. В подкрепа на това се сочи практика на ВКС-р. № 94/21.03.1990 г. по г. д. № 15/90 г. на ВКС, IV-то г. отд., според което ако трайната нетрудоспособност бъде установена от ТЕЛК в срок до изтичане на една година от датата, на която е настъпила злополуката, за ДЗИ се поражда отговорност за заплащане на застрахователната сума. В тази връзка се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата, обстоятелство което обуславяло основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1т. 2 ГПК. С определение № 157/24.03.2010 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1т. 2 и т. 3 ГПК, предвид цитираното противоречие с незадължителна практика на ВКС и липсата на актуална съдебна практика по прилагане нормата на чл. 113, ал. 3 Закона за здравето /ЗЗ/, както и по въпроса относно момента за определяне на окончателното намаление/изгубване/ на трудоспособност. Касационната жалба е процесуално допустима-подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, постановен на основание чл. 196, ал. 1 ГПК (отм.) във вр. с § 2 ПЗР ГПК в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК ВКС-ТК след анализ на представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, становищата страните, както и релевираните в касационната жалба отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК приема следното: За да отхвърли предявеният от Б. А. В. от г. София срещу "ДЗИ"АД иск с правно основание чл. 411 ТЗ (отм.) за сумата 80 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение, въззивният съд в съобразителната част на решението, чиято отмяна се иска е приел, че релевантно за изхода на спора е последното по време експертно решение/ЕР/№ 1699/29.12.05 г. на НЕЛК, в което е прието, че ищеца-касатор в настоящето производство е бил напълно работоспособен на 100% към 24.01.05 г., съответно към 29.12.05 г. Това ЕР на ТЕЛК следхожда първото ЕР № 5742/11.12.03 г. на ТЕЛК, с което на Б. А. В. е била определена 80% намалена работоспособност, вследствие претърпяната от него тежка злополука на 28.02.03 г., обстоятелство мотивирало въззивният съд да приеме, че застрахователят е освободен от отговорността по застрахователния договор, сключен между страните. Спорът между страните се концентрира относно срока, до който за ДЗИ се поражда отговорност за заплащане на застрахователно обезщетение. Съчетаното логическо и систематическо тълкуване на т. 47.1, т. 49.1, т. 49.2 от ОУ"З" налагат извода, че релевантно за изхода на спора е ЕР № 5742/11.12.03 г. на ТЕЛК, с което на Б. А. В. е била определена 80% намалена работоспособност, вследствие претърпяната от него тежка злополука на 28.02.03 г. Това ЕР е постановено в рамките на едногодишния срок от датата на злополуката, не е било обжалвано и е влязло в законна сила, като първоначално определения срок на инвалидността е за една година или до 1.12.04 г. Този срок е определен в точно съответствие с разпоредбата на чл. 99, ал. 1 от Наредбата за експертизата на работоспособността (отм.) и предвидените там критерии за неговото определяне-характера на увреждането, динамиката на неговото развитие и възможностите за възстановяване на работоспособността. Предвид законово определената компетентност ТЕЛК, установена в чл. 113, ал. 3 Закона за здравето, ЕР на ТЕЛК № 5742/11.12.03 г. е задължително, в частта му, с която е определен посоченият процент нетрудоспособност за всички органи и лица в страната. Последващото ЕР/№ 1699/29.12.05 г. на НЕЛК следва да се приеме за ирелевантно, тъй като то констатира трудоспособност на ищеца след едногодишния срок от датата на злополуката. Изложеното налага извода, че с оглед уговореното от страните /т. 47.1, т. 49.1, т. 49.2 от ОУ"З"/ меродавен за пораждане отговорността на ДЗИ за заплащане на застрахователно обезщетение е едногодишния срок от деня на злополуката, при което положение ДЗИ дължи по конкретния застрахователен договор, обективиран в полица № 35/25.04.02 г. обезщетение в размер на 80 000 лв., предвид определената на Б. А. В. с ЕР № 5742/11.12.03 г. на ТЕЛК 80% намалена работоспособност, вследствие претърпяната от него тежка злополука на 28.02.03 г. Ето защо следва да бъде отменено въззивното решение и вместо него постановено друго, с което предявеният иск следва да бъде уважен със законните последици. Водим от горното ВКС-ТК