Решение № 5966 от 15.5.2024 г. на ВАС по адм. д. № 58/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационната жалба на Й. В. Й., [населено място], общ. Две Могили, [улица], приподписана от адв. Станимиров, против Решение 263/06.10.2023 г., постановено по адм. дело 287/2023 г. по описа на Административен съд Русе, с което е отхвърлена жалбата му против Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 01-6500/380#7 от 28.04.2023 г., издаден от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд (ДФ) "Земеделие".

С доводи за наличието на отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК касаторът претендира неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени АУПДВ. В открито съдебно заседание касационният жалбоподател се явява лично и поддържа касационната жалба на основанията, изложени в нея. Заявява, че цялата субсидия е усвоена по предназначение; че не всеки би могъл да получи сертификат за биологично производство; че към момента на поемане на ангажимента не е бил наясно, че при неизпълнение на това задължение ще се наложи да върне 100 % от получената субсидия мярка приета едва през 2017 г.

Ответникът по касационната жалба заместник Изпълнителният директор на ДФ "Земеделие", чрез процесуалния си представител юрк. Железарова, оспорва касационната жалба и настоява за оставяне в сила на съдебното решение с присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер.

Представителят на Върховната прокуратура на РБългария дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, а разгледана по същество - неоснователна, поради следните съображения:

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред Административен съд - Русе е бил АУПДВ 01-6500/380#7 от 28.04.2023 г., издаден от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд (ДФ) "Земеделие", с който на основание чл. 20а, ал. 1 от от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и чл. 165 и чл. 166 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), както и чл. 15, ал. 3, т. 3 и т.4 и ал. 4, т. 1 и т. 3, както и чл. 33, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 5 от Наредба 4/24.02.2015 г. за прилагане на мярка "Биологично земеделие" от Програмата за развитие на селските райони 2014 г. 2020 г. (наричана по-дуло само Наредба 4/24.02.2015 г. или наредбата) е установено спрямо Й. В. Й. публично държавно вземане в размер на 22 247,23 лв., представляващо 100 % изплатената субсидия за кампании 2015 г., 2016 г., 2017г. и 2018 г., ведно с лихва от датата, следваща изтичането на срока за доброволно плащане на основание чл. 7, § 1 и § 2 от Регламент (ЕС) 809/2014 г. на Комисията от 17 юли 2014 г. за определяне на подробни правила за прилагането на Регламент (ЕС) 1306/2013 на Европейския Парламент и на Съвета по отношение на интегрираната система за администриране и контрол, меркита за развитие на селските райони и кръстосаното съответствие.

Според мотивите на акта бенефициерът Й. В. Й. е бил одобрен за участие по мярка 11 Биологично земеделие от Програмата за развитие на селските райони /ПРСР/ 2014 2020 г. с направление Биологично пчеларство през кампания 2015 г., която се явява и първата година от поетия многогодишен (петгодишен) ангажимент.

Същият не е изпълнил изискванията на чл. 15, ал. 3, т. 3 и т. 4 във вр. с чл. 33, ал. 1, т. 2 и 5 от Наредба 4 от 24.02.2015 г., поради което с влязъл в сила Акт за прекратяване на ангажимент по мярка "Биологично земеделие" от Програмата за развитие на селските райони 2014 г. 2020 г. изх. 01-6500/380 от 31.01.2022 г. е прекратен така поетият ангажимент от Й. Й.. Размерът на подлежащата на възстановяване субсидия е определен по реда на чл. 15, ал. 4, т. 1 от Наредба 4/24.02.2015 г. 100 % от изплатената.

Административният съд правилно е приел, че оспорването е допустимо, както и че АУПДВ е издаден от компетентен орган в изпълнение на правомощията му по чл. 20а, ал. 5 във вр. с ал. 6 от ЗПЗП. Със Заповед 03-РД/3088 от 22.08.2022 г. изпълнителният директор на ДФ "Земеделие" е делегирал правомощията си по издаване на АУПДВ по всички схеми и мерки за директни плащания, за които редът за подаване на заявления за подпомагане е уреден в Наредба 5/27.02.2009 г. (т. 3). Чл. 41 от Наредба 4/24.02.2015 г. препраща към Наредба 5/27.02.2009 г. относно реда за подаване на заявления.

За да отхвърли като неоснователна жалбата на Й. против акта, съдът е приел, че административният акт е издаден след като с влязъл в сила акт е прекратен ангажиментът по мярката на основание чл. 15, ал. 3, т. 3 във вр. с неизпълнение изискванията на чл. 33, ал. 1, т.2 от Наредба 4/24.02.2015 г., то е налице както фактическото, така и правното основание за издаването на оспорения АУПДВ.

Изложил е мотиви за това, че материалната законосъобразност на административния акт, съобразно и правилото на чл. 142 от АПК, се преценя съобразно правната норма, действаща към момента на издаването му, което е и пряка проява на правото същност на държавата и на установения от нея принцип на равенство чл. 4, ал. 1 и чл. 6, ал. 2 от Конституцията, като издаването на акт въз основа на нормативно действие, отменено към релевантния момент, би застрашило принципа на правна сигурност (цитирано е и Решение 7590/23.06.2021 г. по адм. дело 471/2021 г. на ВАС).

Прието е също така и че задължението за връщане на облага, недължимо получена чрез неправомерна практика, не представлява санкция, както се твърди в жалбата, а последица от установяването, че условията, необходими за получаване на облагата, произтичащи от правната уредба на Съюза, не са били спазени, като по този начин са направили получената облага недължима (изброена е съдебна практика на СЕС).

С тези аргументи е възприето за неоснователно и основното възражение на оспорващия, като е посочено, че не се касае до обратно действие на материално правна норма, като регламентираните основания за прекратяване на ангажимента и за възстановяване на помощта след периода на получаването й не представлява обратно действие на нормативен акт, тъй като не се предвижда настъпването на правни последици от юридически факти, осъществени преди приемането им.

Настоящият касационен състав преценява така постановеното решение като валидно и допустимо и правилно.

Установената по делото фактическа обстановка не е спорна, вкл. не е спорно и че задължението по чл. 33, ал. 1, т. 2 от Наредбата не е изпълнено от бенефициера в регламентирания за това срок - до 30 октомври на 2020 г., която е последната година на поетия от него петгодишен ангажимент, както и размерите на изплатените му субсидии.

В тази насока са и мотивите на акта за прекратяване на биологичен ангажимент от 31.01.2022 г., според които във връзка с извършени на основание чл. 46, ал. 1 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. административни проверки административният орган е установил, следното:

• съгласно ал. 6, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от Наредба 4/24.02.2015 г. биологичните дейности от съответното направление се изпълняват за период от пет последователни години. През всяка следваща година кандидатите за подпомагане подават "Заявление за плащане", а не ново заявление за подпомагане.

• съгласно чл. 33 ал. 1 т. 2 от същата Наредба до 30 октомври на петата година от ангажимента, който започва да тече подаването на първото одобрено заявление за подпомагане по съответно направление, подпомаганите лица са длъжни най-малко веднъж да са получели сертификат или писмено доказателство за съответствие на произведените от тях растителни, животински или пчелни продукти с правилата на биологичното производство, като сертификатът или писменото доказателство следва да удостоверяват произведена биологична продукция, което не е изпълнено.

При тези факти е прието, че на основание чл. 15, ал. 3, т. 3 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. и в съответствие с чл. 63, т. 1 във вр. с чл. 77, т. 4, б. в от Регламент (ЕС) 1306 на Европейския Парламент и на Съвета по отношение на интегрираната система за администриране и контрол, мерките за развитие на селските райони и кръстосаното съответствие се следва прекратяване на поетият многогодишен ангажимент и отказ от финансова помощ.

Изложеното дотук налага следният отговор на спорните между страните по делото въпроси:

Според чл. 15, ал. 3 от Наредба 4/24.02.2015 г. Държавен фонд "Земеделие" едновременно прекратява ангажимента и предприема действия по възстановяване на получената финансова помощ по съответното направление, когато е налице някое от основанията, изброени в точки от 1 до 5. В практиката си ВАС еднозначно приема, че когато прекратяването на ангажимента и установяването на подлежащата на възстановяване финансова помощ не е направено с един административен акт, както в случая, а е налице първо влязъл в сила административен акт за прекратяване на многогодишния ангажимент, то с него са установени материалноправните предпоставки и за дължимост на публичното вземане, в каквато насока са и изводите на първостепенния съд.

Отделно от това следва да се посочи, че правилно първостепенният съд е приел, че процесният АУПДВ отговаря на изискването за форма чл. 146, т. 2 от АПК, доколкото от съдържанието му се достига до извода, че е не е нарушено изискването за мотивираност, изрично регламентирано в чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Както се приема също в константната практика на съставите на ВАС (следваща още и от Тълкувателно решение 16 от 31.III.1975 г., ОСГК), мотивите на административния акт, могат да се съдържат и в други документи по преписката, на които е сторено позоваване от неговия издател в случая това е цитираният и влязъл в сила Акт за прекратяване на многогодишния ангажимент.

Най-сетне принципно правилно е становището на първостепенният съд, дадено и по основното възражение повдигнато с жалбата пред него и поддържано в касационното производство, а именно, че в случая не може да се приеме че се е стигнало до обратно действие на материално правна норма, каквото не е изрично регламентирано.

Следва да се посочи, че що се отнася до разпоредбите, от гледна точка на които трябва да се преценява както наличието, така и изпълнението/респ. неизпълнението на поет от получателя на помощта ангажимент, както и последиците от това неизпълнение, то правилно първоинстанционният съд е приел, че приложимото материално право е това, в сила към настъпването на съответния правопораждащ юридически факт.

В случаите на многогодишни ангажимент, т.е. на неприключило/развиващо се правоотношение, няма как да не бъдат съобразявани и настъпилите законодателни промени що се касае до задълженията и/или ангажиментите на бенефициерите по дадена мярка, както и предприеманите от държавите-членки мерки, произтичащи от задълженията им към Съюза.

Както се приема в практиката на СЕС що се отнася до принципа на защита на оправданите правни очаквания, съгласно постоянната съдебна практика на Съда възможност да се позове на принципа на защита на оправданите правни очаквания съществува за всеки икономически оператор, у който национален орган е породил основателни надежди. Когато обаче предпазлив и съобразителен икономически оператор е в състояние да предвиди приемането на мярка, от естество да засегне неговите интереси, той не може да се позове на принципа за защита на оправданите правни очаквания, когато тази мярка бъде приета. Още повече, икономическите оператори нямат основание да имат оправдани правни очаквания за запазването на едно съществуващо положение, което може да бъде променяно от националните органи в рамките на тяхното право на преценка (вж. по-специално решения от 10 септември 2009 г., Plantanol, C201/08, EU:C:2009:539, т. 53 и от 10 декември 2015 г., Veloserviss, C427/14, EU:C:2015:803, т. 39)..

Най-сетне нищо в казуса не обосновава и възражението на касатора за нарушаване и на принципа на правната сигурност, който изисква правната уредба на Съюза да позволява на заинтересованите лица да се запознаят с точния обхват на наложените им с нея задължения (вж. в този смисъл решение от 18 декември 2014 г., Somvao, C599/13, EU:C:2014:2462, т. 50, 51 и цитираната съдебна практика).

Правилно в тази връзка първостепенният съд е приел, че изключването от помощта, в резултат на неспазване определено условие за отпускането й (въведено било от общностния или националния законодател) не съставлява санкция, а е просто последица от неизпълнението на посочените условия, предвидени в закона (решение от 13 декември 2012 г., FranceAgriMer, C670/11, EU:C:2012:807, т. 64 и цитираната съдебна практика).

В тази връзка правилото на чл. 15, ал. 4, т. 1 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. следва да бъде приложено в редакцията му към настъпването на юридическия, правопораждащ правомощието за административния орган да прекрати ангажимента и едновременно с това да иска възстановяване на помощта, факт в случая към 30.10.2020 г. (крайната дата, на която е следвало да бъде изпълнено изискването на чл. 33, ал. 1, т. 2 от Наредбата и чието неизпълнени всъщност съставлява коментирания юридически факт), или това е редакцията на Наредбата съгласно изм., обн. в ДВ бр. 38/2020 г., в сила от 24.04.2020 г. Към този момент изискването е за възстановяване на 100 % от помощта, което всъщност е такова още след изм. и доп., обн. в ДВ бр. 19 от 28.02.2017 г., в сила от 28.02.2017 г.

Не могат да се споделят възраженията на касатора, че меродавната правна уредба е тази, към датата на получаване на първата помощ.

Или след проверката по заявените от касатора пороци и служебна проверка за приложението на материалния закон, настоящата инстанция намира, че обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Същото следва да се остави в сила, като на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно от АПК, препраща към мотивите на решаващия първоинстанционен съд, в които подробно и аргументирано е отговорено на повдигнатите от оспорващия възражения.

С оглед изхода на касатора не се дължат разноски, на ДФ Земеделие (по аргумент от § 1, т. 6 от ДР на АПК) се дължат такива под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, пр. първо от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение: