Решение № 5303 от 5.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5225/2015 г.

Решение № 5303 от 5.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5225/2015 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" в Община Бургас, гр. Бургас, ул. "Александровска" № 26 срещу Решение № 569 от 24.03.2015 г. на Административен съд, гр. Бургас, постановено по административно дело № 1814/2014 г.

С обжалваното решение съдът отменил акт за установяване за задължения по декларация № АУ003842 от 26.06.2014 г. на орган по приходите в Община Бургас в частта, с която на Марийка Ангелова Колева, действаща като едноличен търговец с фирма "Марийка Ангелова", са установени задължения за такса за битови отпадъци за периода 01.01.2011 г. - 31.12.2011 г. в размер на 511, 62 лв. и лихва - 167, 34 лв.; за периода 01.01.2012 г. - 31.12.2012 г. в размер на 544, 20 лв. и лихва - 100, 86 лв. и за периода 01.01.2013 г. - 31.12.2013 г. в размер на 544, 20 лв. и лихва - 45, 36 лв.

Касационният жалбоподател - директорът на Дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" в Община Бургас, счита обжалваното решение за неправилно. Не сочи конкретно отменително основание. Твърди, че "съдът е разрешил спор, за който не е бил сезиран". "Актът за установяване на публично вземане, в частта за такса битови отпадъци, е отменен поради мотиви, че органът не предоставил доказателства за предоставена услуга". Сочи, че в мотивите на съда не се съдържа изявление за непредоставяне на услугата. Имотът се намира в ж. к. "П. Р. Славейков", който е фиксиран район в заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Представя писмо, изх. № 70-01-4572 от 22.05.2015 г.; протоколи за извършена работа през 2011 г. и 2012 г.; придружително писмо, вх. № 70-00-2742/11 от 9.07.2014 г. с приложени пътни листове и протоколи; Заповед № 3015 от 28.10.2010 г., Заповед № 2616 от 28.10.2011 г. и Заповед № 2894 от 30.10.2012 г. на кмета на Община Бургас; устройствен правилник на Община Бургас. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. Касаторът се представлява от юрисконсулт Ефтим Марев.

Ответникът по касационната жалба - Марийка Ангелова Колева, действаща като едноличен търговец с фирма "Марийка Ангелова", счита същата за неоснователна. Сочи, че размерът на таксата за битови отпадъци не зависи от това, че офисът попада в район, определен в заповедите на кмета на общината, а от това дали генерира битов отпадък. Сочи, че в представените по делото жалби до всички инстанции се позовава на факта, че в офиса работи сама и упражнява дейност - счетоводни услуги, която не генерира битови отпадъци. Освен това за разглеждания период е работила на пълен работен ден по трудово правоотношение и е заплатила такса за битови отпадъци за имота по местоживеене. Моли съда да остави в сила обжалваното решение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Решението е неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 7 АПК, чл. 10 и 235, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Съдът не установил фактите по делото, които са от значение за правилното решаване на спора - предоставят ли се услугите по чл. 62 ЗМДТ. Като не изяснил спора от фактическа страна съдът постановил неправилно съдебно решение. Даденото общо указание на административния орган с определение от 30.01.2015 г. не отменя задължението по чл. 9, ал. 3 и чл. 170, ал. 4 АПК. Решението следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. Марийка Ангелова Колева, действаща като едноличен търговец с фирма "Марийка Ангелова", е собственик на недвижим имот - самостоятелен обект в сграда - офис № 4, идентификатор 07079.602.460.7.43, административен адрес ж. к. "П. Р. Славейков" № 154, вх. "Б", партер - нотариален акт № 53, том VI, рег. № 8342, дело № 807 от 4.12.2009 г.

1. На 7.07.2010 г. Марийка Колева подала декларация, рег. № 1134, по чл. 14 ЗМДТ за процесния имот.

1. На 26.06.2014 г. орган по приходите в Община Бургас издал Акт за установяване на задължения по декларация № АУ003842, с който установил на Марийка Колева задължения за такса за битови отпадъци за 2011 г. - 598, 62 лв. и за внасяне - 511, 62 лв. и лихва - 167, 34 лв.; за 2012 г. - 544, 20 лв. и лихва - 100, 86 лв.; за 2013 г. - 544, 20 лв. и лихва- 45, 36 лв. и за 2014 г. - 78, 91 лв.

1. На 25.07.2014 г., с Решение № 70-00-4572, директорът на Дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" в Община Бургас потвърдил акта за установяване на задължения по декларация.

Въз основа на така установените факти и след като с определение от 30.01.2015 г. указал на органа доказателствената му тежест за фактическите основания за издаване на акта, както и че за конкретни обстоятелства от значение за делото не сочи доказателства, съдът приел от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но органът не установил релевантните за спорното правоотношение юридически факти. Въз основа на това счел жалбата за основателна и отменил оспорения акт в частта, с която са установени задължения за 2011 г., 2012 г. и 2013 г.

При така събраните по делото доказателства изводът на съда е правилен.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е порочно, защото съдът се произнесъл по спор, с който не е сезиран. Това твърдение сочи на порока недопустимост на съдебното решение, защото съдът дължи произнасяне само по предмета, с който е сезиран, не и досежно друг предмет. Произнасянето на съда по спор, с който не е сезиран безспорно прави съдебното решение недопустимо.

Видно от доказателствата по делото съдът бил сезиран с жалба срещу Акт за установяване на задължения по декларация № АУ003842. Когато съдът е сезиран с жалба срещу акт за установяване на задължения по декларация той е длъжен, съгласно чл. 160, ал. 2 във вр. с чл. 144, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), да прецени законосъобразността и обосноваността на ревизионния акт, като преценява дали е издаден от компетентен орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалните и материалноправните разпоредби по издаването му. Това значи, че тогава, когато съдът е сезиран с жалба срещу акт за установяване на задължения по декларация той следва да извърши цялостна преценка за законосъобразност на акта, а не да се ограничи до сочените от жалбоподателя пороци на акта.

В случая съдът сторил точно това - извършил проверка за законосъобразността и обосноваността на оспорения акт по смисъла на чл. 160, ал. 2 ДОПК. С оглед на това съдът не се е произнесъл по спор, с който не е сезиран, а се произнесъл именно по спора, с който е сезиран - законосъобразността на Акт за установяване на задължения по декларация № АУ003842. Следва да се прави разлика между фактическо и правно основание за издаване на един акт, съответно доводи относно тяхната обоснованост и правилност, и предмет на делото. По отношение на предмета на делото страните могат да излагат различни доводи, но това не води до промяна на предмета на спора.

Изложеното прави твърдението на касатора за порочност на обжалваното решение поради недопустимост неоснователно.

Съгласно чл. 218, ал. 1 АПК касационният съд обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението. Касаторът не сочи други пороци на решението, но съгласно чл. 218, ал. 2 АПК за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съдът следи служебно. При извършената служебно проверка за валидността и допустимостта на съдебното решение съдът констатира, че същото е валидно и допустимо - постановено е от надлежен състав и не са налице процесуални пречки, които го правят недопустимо.

При събраните по делото доказателства решението е и правилно. Както сочи и съдът, задължението за такса за битови отпадъци е дължимо, когато са налице предпоставките на закона - адресатът на акта е задължено лице, имотът попада в обхвата на предоставяните от общината услуги по чл. 62 ЗМДТ, общината фактически е престирала услугите, не са налице изключващи задължението обстоятелства. В случая по делото органът не представил абсолютно никакво доказателство за установяване на фактическите и правни основания за издаване на акта. Възможно е, процесният имот да се намира в границите на района, определен със заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, в който общината предоставя услугите по чл. 62 ЗМДТ, възможно е услугата фактически да е предоставена, но тези обстоятелства подлежат на доказване в съдебното производство и доказателствената тежест за това е на органа.

Вярно е, че с касационната жалба касаторът представя доказателства за релевантните за дължимостта на таксата обстоятелства, но първо, касационното обжалване не е средство за попълване на делото с доказателства. Член 220 АПК изрично установява забрана за фактически установявания в касационното производство, и второ, касаторът дори не сочи касационно основание съществено нарушение на съдопроизводствените правила единствено при наличието на което касационната инстанция има правомощието да върне делото за ново разглеждане. Но дори и касаторът да сочеше този порок и да го обосноваваше с нарушение на чл. 171, ал. 4 АПК следва да се посочи, че такова нарушение не е налице.

С определение от 30.01.2015 г. съдът изрично указал на органа да представи доказателства като посочил представянето на "пълната административна преписка", в т. ч. декларацията, въз основа на която са определени задълженията, документа за правото на собственост, наредбата по чл. 9 ЗМДТ, решенията на общинския съвет, както и посочил, че именно на органа е доказателствената тежест за установяване на фактическите основания за издаване на акта. Указанието на съда е получено лично от процесуалния представител на органа. Процесуалният представител присъствал и в съдебното заседание на 25.02.2015 г., когато съдът приключил съдебното дирене и изрично заявил, че няма да сочи доказателства и желае "да се приключи събирането им".

Служебното начало, макар и водещо в съдебното административно производство, има своите предели и те са обективирани в задължението на съда да укаже на страните разпределението на доказателствената тежест, както и че за определени обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства. Тези две изисквания в случая съдът изпълнил.

Съдът не може да събира доказателства, които не са представени от страните и да основава акта си на доказателства, които не са представени по делото, освен ако става въпрос за общоизвестни факти и за такива, които са служебно известни на съда - чл. 155 ГПК във вр. с § 2 ДОПК. В случая не става въпрос за общоизвестни и за служебно известни факти, защото органът трябва да установи елементите на фактическия състав на дължимост на таксата по отношение на един конкретен имот. С определението си от 30.01.2015 г. съдът изрично посочил на органа, че за материалноправните предпоставки за дължимост на таксата не сочи доказателства като изброил тези факти, които са релевантни за дължимостта на задължението. Що се отнася до предпоставката фактическо престиране на услугата указанието на съда не съдържа конкретно изброяване на възможните доказателства, тъй като съдът не би могъл да знае какви са те. Настоящата инстанция не възприема изложеното в заключението на представителя на Върховната административна прокуратура, че дадените с определението от 30.01.2015 г. указания са общи и не отменят задължението на съда по чл. 171, ал. 4 АПК. Напротив. Указанията са подробни, точни и пределно ясно указват на органа както доказателствената му тежест, така и обстоятелствата, за които не сочи доказателства. Въпрос на лична преценка на органа е дали и доколко да ги изпълни. Наред с това соченото от прокурора нарушение на чл. 7 АПК е неотносимо към обжалвания съдебен акт. Изискването на чл. 7 АПК е за административните актове, не и за съдебните решения. Съдебните решения съдът основава на приетите от него за установени обстоятелства по делото и на закона, а кои обстоятелства са доказани се установява от представените от страните доказателства при спазване на изискванията на чл. 9, ал. 3, чл. 170 и 171, ал. 4 АПК.

Видно от изложеното, при наличните по делото доказателства, при липсата на твърдян порок съществено нарушение на съдопроизводствените правила и при изпълнение от съда на задължението му по чл. 9, ал. 3 и чл. 171, ал. 4 АПК изводът на съда за незаконосъобразност на оспорения акт за установяване на задължения е правилен.

При установената валидност, допустимост и правилност на съдебното решение същото следва да бъде оставено в сила. Без значение за изхода от делото следва да се посочи, че съдът пропуснал да постанови диспозитив за частта от акта, с която са установени задължения на Марийка Колева за 2014 г. Този пропуск съдът следва да отстрани чрез предвидените за целта специални производства.

С оглед на изхода от спора съдът следва да остави без уважение искането на касатора за присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд