Решение № 4492 от 23.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2020/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Е. Г., гражданин на Република Турция, подадена чрез пълномощника му адв. Ш. Бензеш, срещу решение № 4556 от 17.11.2025 г., постановено по адм. дело № 929/2025 г. по описа на Административен съд Стара Загора. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал нормата на чл. 24, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) и погрешно е приел, че изискването за „осигурено жилище“ предполага фактическо и постоянно пребиваване на адреса и наличие на лични вещи на чужденеца. Касационният жалбоподател намира, че съдът превратно е ценил събраните по делото доказателства и вместо да ги анализира е дал морални квалификации без правно значение. Сочи, че е нарушен принципът на пропорционалност и чл. 8 ЕКПЧ, тъй като постановеният отказ не защитава обществения интерес и не е необходим. Счита, че в административния акт липсват мотиви, тъй като не са посочени конкретните факти и обстоятелства, представляващи фактическото основание за постановяване на процесния отказ. Формулира искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на ново по същество или евентуално връщане на преписката на органа със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира присъждане на разноски. Ответникът - директор на ОД на МВР - Стара Загора, не изразява становище по касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Стара Загора е образувано по жалба на Е. Г., гражданин на Република Турция, против отказ № УРИ:537700-2629/12.08.2025 г., издаден от директора на ОД на МВР - Стара Загора, с който на основание чл. 26, ал. 2 във вр. с чл. 24, ал. 2 ЗЧРБ и чл. 18, ал. 3 от Правилника за устройството и дейността на МВР му е отказано предоставяне на право на продължително пребиваване в Република България, ведно с определен срок от 30 дни за напускане на страната. По същество административният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган в кръга на делегираните му правомощия, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. Въз основа на представените доказателства е установено, че Е. Г. е подал заявление УРИ 537700-2449 от 25.07.2025г. за предоставяне на право на продължително пребиваване в Република България. След извършване на необходимите проверки по заявлението на чуждия гражданин, на основание чл. 24, ал. 1, т. 10 ЗЧРБ - поради придобито право на пенсия в държавата му на произход, административният орган е констатирал, че същото е окомплектовано с всички необходими документи. При осъществената съгласувателна процедура с ТД "Национална сигурност" - Стара Загора, в писмо с рег. № СЗ-31-3752/05.08.2025г. на директора на ТДНС- Стара Загора, е посочено, че турският гражданин декларира адрес на пребиваване в гр. Стара Загора, [улица], [адрес], който имот е собственост на българския гражданин М. К., с когото лицето има реален контакт. В писмото е посочено също така, че лицето пътува изключително активно, ежедневно през ГКПП с Република Турция, с престой в България за по 2-3 часа, което сочи към извод, че заявеният адрес на пребиваване е фиктивен и е предоставен само, за да удовлетвори изискванията на ЗЧРБ. Извършена е проверка от служители на група "Миграция", отразена в докладна записка УРИ: 5377р-2384/08.08.2025г., при която са установени факти по чл. 26, ал. 2 ЗЧРБ - несъответствие с условията по чл. 24, ал. 2 ЗЧРБ - заявителят да има осигурено жилище. Изготвено е предложение № УРИ: 5377р- 2395/08.08.2025г. от началник група "Миграция" при ОД на МВР - Стара Загора до директора на ОД на МВР - Стара Загора, в което са изложени фактите по случая, включително и тези, установени при горепосочената проверка. В резултат на извършената преценка на релевантните обстоятелства по чл. 26, ал. 2 и чл. 24, ал. 2 ЗЧРБ, е предложено на чужденеца да бъде отказано предоставяне на право на продължително пребиваване в Република България. В тази връзка е издаден и атакуваният отказ. За да отхвърли жалбата на Е. Г. против този акт, съдът е приел, че в случая са налице предпоставките на чл. 26, ал. 2 във връзка с чл. 24, ал. 2 ЗЧРБ, налагащи издаването на отказ за предоставяне на право на продължително пребиваване в страната на чужденец, за когото не са представени доказателства, че разполага с осигурено жилище. Постановеното решение е правилно. Първоинстанционният съд при правилно установена фактическа обстановка е извел обосновани и в съответствие с приложимия материален закон изводи за законосъобразност на оспорвания административен акт. Настоящата касационна инстанция намира, че относимите факти са изследвани и обсъдени мотивирано, при правилно разпределяне на доказателствената тежест относно установяването на съществуването на фактическите основания при издаването на оспорения административен акт и изпълнението на нормативните изисквания. Неоснователен е доводът на касатора за погрешно тълкуване на нормата на чл. 24, ал. 2 ЗЧРБ, относно изискването за осигурено жилище. Съдът обосновано е приел, че атакуваната заповед е издадена на основание чл. 26, ал. 2 ЗЧРБ, налагащ да бъде отказано издаване на разрешение за пребиваване или продължаване срока на пребиваване в страната на чужденец, който не отговаря на условията по чл. 24 от с.з. Съгласно чл. 24, ал. 1, т. 10 ЗЧРБ, разрешение за продължително пребиваване могат да получат чужденци, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 и са получили право на пенсия съгласно законодателството на Република България, държавата си на произход или друга държава, и разполагат с достатъчно средства за издръжка в страната, като задължително изискване за получаване на такова разрешение е лицето да има и осигурено жилище - чл. 24, ал. 2, предложение първо от ЗЧРБ. По аргумент от чл. 14, ал. 1 ППЗЧРБ, определящ документите, необходими за предоставяне право на продължително пребиваване, в тези случаи се изискват доказателства за осигурено жилище. По делото липсва спор относно гражданството и статута на жалбоподателя, както и че за получаването на разрешение за продължително пребиваване същият е представил договор за наем, според който ще ползва стая на адрес гр. Стара Загора, [улица], [адрес], но предвид допълнително направените фактически установявания в хода на административното производство, обосновано е прието, че в действителност Е. Г. не разполага с осигурено жилище в Република България. Така от извършена справка в системата за "Граничен контрол" за 2023 г. са установени активни ежедневни пътувания на заявителя през ГКПП с Република Турция с престой в Република България около 2-3 часа дневно, от които е видно, че физически е невъзможно заявеният адрес на пребиваване да е реален и обитаем от чужденеца, защото времето на престоя в България не позволява пътуване до Стара Загора и връщане до границата. Направените констатации се подкрепят изцяло от извършената проверка на място от служители в група "Миграция" при ОДМВР Стара Загора на декларирания от чужденеца адрес. На място не са били установени дрехи или принадлежности на чужденеца, а съпругата на собственика на имота е заявила, че в момента той не живее там, а с него се занимава и комуникира съпругът й. Като свидетел по делото е разпитан именно съпругът и собственик на декларираното жилище М. К., който е разказал за дългодишното си познанство с чужденеца, бизнес отношенията на последния през 90-те години с АТЗ – Стара Загора и честите му пътувания до България. Потвърдил е, че взаимно си гостуват, а предоставеният договор за наем е формално изготвен, защото се изисквал от сектор "Миграция", но по него не се заплаща наем. Действително, ЗЧРБ и ППЗЧРБ не съдържат изискване чужденецът да пребивава определен период от време без прекъсване на адреса, посочен в заявлението му, на който има осигурено жилище, но е необходимо да установи, че към момента на получаване на разрешението има реалната възможност и годно правно основание да обитава жилището, за което представя доказателства. В случая е установено само формалното изпълнение на изискването по чл. 14, ал. 1 ППЗЧРБ. В тази връзка, неоснователни се явяват основните оплаквания в касационната жалба. Целта на наложеното нормативно изискване за наличие на жилище за чужденеца, кандидатстващ за получаване на право на продължително пребиваване или продължаване на срока на пребиваване в Република България, е по време на престоя си той да не натоварва социалната и финансова системи на страната, в която връзка са въведени и изискванията за представяне на съответни доказателства. Фиктивното изпълнение на въведените от законодателя изисквания противоречи на целта на закона, като във всеки различен случай административният орган следва да извършва обстойна, задълбочена и обоснована преценка на тези обстоятелства. Неоснователно е оплакването за нарушение на принципа на пропорционалност и на чл. 8 от ЕКПЧ. В конкретната хипотеза не е налице нарушение на основни човешки права по ЕКПЧ. По никакъв начин не е засегнато правото на личен живот на чужденеца. Държавата има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своя територия, доколкото предоставянето на тази възможност не е гарантирано от закон или международна правна норма, тоест не съществува гарантирано от закона право на продължително пребиваване в страната, съответно - липсват установени правни механизми за гарантирането му, включително и чрез съдебна защита. По изложените съображения, атакуваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение