Решение № 3495 от 17.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9701/2020 г.

Решение № 3495 от 17.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9701/2020 г., VIII о., докладчик съдията Росица Драганова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на "ЧЕЗ Електро България" АД, подадена чрез адв. П., против Решение № 3660 от 08.07.2020 г., постановено по адм. дело № 12482/2019 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата на касатора срещу ревизионен акт № Р-29002918008140-091-001/28.06.2019 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - София, потвърден с решение № 1582/18.09.2019 г. на директора на Дирекция на "ОДОП" - София при ЦУ на НАП, с който на дружеството е отказано възстановяване на корпоративен данък по Закона за корпоративното подоходно облагане /ЗКПО/ в размер на 884 867, 28 лв. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се подробни съображения в подкрепа на наведените оплаквания. Претендира се отмяна на обжалваното решение и постановяване вместо него на друго по съществото на спора, с което да се отмени издаденият ревизионен акт. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – директор на Дирекция "ОДОП" - София, чрез процесуалния си представител, в представен по делото писмен отговор и в дадения ход по същество излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира за установено следното: Жалбата е процесуално допустима, а по съществото й съдът съобрази следното: Производството пред административния съд е образувано по жалба на "ЧЕЗ Електро България" АД против ревизионен акт № Р-29002918008140-091-001/28.06.2019 г., с който на дружеството е отказано възстановяване на корпоративен данък в размер на 884 867, 28 лв. Ревизията е възложена във връзка с Искане за прихващане или възстановяване от 28.11.2018 г., подадено от "ЧЕЗ Електро България" АД за възстановяване на корпоративен данък по годишна данъчна декларация по чл. 92 ЗКПО за 2012 г. Органите по приходите са приели, че е спазен преклузивният срок за подаване на искането по чл. 129, ал. 1 ДОПК, но към момента на подаването му, частното вземане на дружеството е погасено по давност – на 01.04.2018 г. За да отхвърли жалбата против ревизионния акт в обжалваната му част, първоинстанционният съд също е приел, че от страна "ЧЕЗ Електро България" АД е спазен преклузивният срок по чл. 129, ал. 1 ДОПК за подаване на искане за прихващане или възстановяване, но вземането на дружеството е погасено по давност към момента на подаването му. Съдът е приел, че искането за възстановяване на надвнесен данък представлява искане за реализиране на частно вземане, за което е приложим институтът на общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, съгласно която с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Разпоредбата на чл. 114 ЗЗД урежда, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Приел е, че при надвнесен корпоративен данък давността започва да тече от 1 януари на годината, през която възниква вземането за възстановяване, в конкретния случай от 01.01.2013 г. Посочил е, че за данъчната 2012 г. "ЧЕЗ Електро България" АД е подало декларацията по чл. 92 ЗКПО на 01.04.2013 г., от която дата започва да тече нова погасителна давност на вземането за декларирания надвнесен корпоративен данък. При така изложените мотиви, решаващият състав е стигнал до заключението, че след като давността на вземането за надвнесен корпоративен данък започва да тече на 01.04.2013 г., когато е подадена ГДД по чл. 92 ЗКПО, то на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД вземането се погасява по давност към 01.04.2018 г. и частното вземане на дружеството е погасено по давност към момента на подаване на искането за възстановяване – 28.11.2018 г. Решението е правилно. Фактическата обстановка по делото е изяснена и е безспорна. В случая не се спори, че с подадената декларация по чл. 92 ЗКПО за 2012 г. "ЧЕЗ Електро България" АД е декларирало надвнесен корпоративен данък в размер на 884 867, 28 лв. При ревизията не е извършена корекция на декларирания данък за възстановяване. Към момента на предявяване на искането по чл. 129, ал. 1 ДОПК надвнесеният данък не е прихванат от приходната администрация за погасяването на изискуеми публични насрещни вземания към дружеството и сумата не е възстановена. Спорът е правен и се отнася до приложимия закон по отношение на погасителната давност на вземането на жалбоподателя за възстановяване на надвнесен данък. Съгласно разпоредбата на чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК публични са държавните и общински вземания за данъци, включително акцизи, както и мита, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета. Разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ДОПК предвижда, че публичните вземания се погасяват с изтичане на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закона е предвиден по-кратък срок. А съгласно разпоредбата на чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Според настоящия съдебен състав с оспореното решение правилно е прието, че вземането на дружеството има частноправен характер и към него е приложима разпоредбата на чл. 110 ЗЗД, а не на чл. 171, ал. 1 ДОПК. В конкретния случай вземането за надвнесен данък принадлежи на дружеството, от което следва че интересът от възстановяването му е частноправен. Предвид използвания от законодателя метод на уреждане на публичните вземания, по отношение на процесното вземане се налага изводът, че то има частноправен характер, поради което приложение намират общите разпоредби на чл. 110 ЗЗД. Към процесните вземания разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ДОПК е неприложима, тъй като същата касае единствено публичните задължения. Решението е правилно и не страда от пороците, релевирани с касационната жалба. Същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на приходната администрация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 11 378, 67 лв., определено на основание чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,