Решение № 7445 от 17.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2759/2024 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.80, ал.3 от Закона за държавната собственост /ЗДС/. Образувано е по касационна жалба на Т. М. К. от [населено място], обл.Пловдив. Жалбата е срещу решение 337 от 11.01.2024г., постановено по адм. дело 1458/2023г. на Административен съд - Пловдив. С него е отхвърлена жалбата му против заповед ДС-09-14/23.05.2023г. на областния управител на област Пловдив. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяна на обжалвания съдебния акт и постановяване на ново решение, с което да бъде уважена жалбата на Т. М. К. срещу оспорения административен акт с произтичащите от това законни последици. Ответникът областният управител на област Пловдив, чрез пълномощник адвокат С. А., в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли да се потвърди обжалваното решение. Ответникът Министерство на земеделието и храните, с писмен отговор и в съдебно заседание, чрез пълномощник Г. В., ангажира становище за неоснователност на касационната жалба. Моли да се потвърди обжалваното решение. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че решението е правилно и законосъобразно и не страда от пороците, визирани в чл.209 от АПК, поради което предлага същото да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл.211, ал.1 от АПК. Разгледана по същество съобразно чл.218 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд - Пловдив е било образувано по жалба на настоящия касатор срещу заповед ДС-09-14/23.05.2023г. на областния управител на област Пловдив. С нея на основание чл.80, ал.1 от Закона за държавната собственост (ЗДС), чл.32, ал.1 във вр. с чл.31, ал.1, т.3 от Закона за администрацията (ЗА) е наредено изземването на следните недвижими имоти - частна държавна собственост, предмет на Акт за частна държавна собственост 10986 от 20.12.2022г., с предоставени права за управление на Министерство на земеделието, ЕИК 831909905, а именно: 1.Поземлен имот с идентификатор 78029.502.1475 по кадастралната карта и кадастралните регистри, с площ: 3510 кв.м.; ведно с построените в него 3 /три/ броя сгради, представляващи: 2.Сграда с идентификатор 78029.502.1475.1, със застроена площ: 88 кв.м., брой етажи: 2 /два/; 3.Сграда с идентификатор 78029.502.1475.2, със застроена площ: 99 кв.м., брой етажи: 1 /един/; 4. Сграда с идентификатор 78029.502.1475.3, със застроена площ: 7 кв.м., брой 1жи: 1 /един/; С обжалваното решение 337 от 11.01.2024г., постановено по адм. дело 1458/2023г. административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат съдът е приел, че обжалваната заповед за изземване е постановена от компетентен орган и тя /заповедта/ отговаря на изискванията на форма по чл.59, ал.2 АПК - в същата са посочени фактическите и правни основания, като е налице единство между посочените фактически и правни основания, формиращи мотивите на издателя на акта. Първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед е законосъобразна и не са налице основания за нейната отмяна. Съдът е разгледал предпоставките по чл.80, ал.1 от ЗДС и е счел, че спорът се свежда до това дали жалбоподателят владее или държи имота без основание. Съдът е разгледал правоотношенията между страните относно имота и е намерил, че имотът се владее без правно основание от жалбоподателя. Обжалваното решение е правилно. След като е описал и обсъдил фактическата обстановка по делото, съдът е изложил мотиви, въз основа на които е стигнал до обосновани правни изводи за наличието на кумулативно зададените с разпоредбата на чл.80, ал.1 от ЗДС предпоставки, като е установил, че имотът предмет на заповедта за изземване е държавна собственост и че същият се държи от лице, което няма правно основание за това. Установява се, че за последно касаторът е имал право да държи имота, предмет на заповедта за изземване, въз основа на тристранно Споразумение РД-41-32 от 10.03.2016г. между него, Министерството на земеделието и храните и Българска агенция по безопасност на храните. Това тристранно споразумение обаче е било със срок от една година и е изтекло на 10.03.2017г. След този момент касаторът държи имота без основание. Последният няколкократно е бил канен да предаде спорния имот, но той не го е направил. Неоснователни са възраженията на касатора Т. М. К., че между него и издателя на оспорената заповед имало гражданскоправни отношения. Тези правоотношения са приключили с изтичане на тристранното споразумение. Към момента на издаване на оспорената заповед не се установява наличие на спор между страните за ползване или държане на имота. В тази връзка не може да се приеме и довода на оспорващия, че след изтичане на тристранното споразумение договорът станал безсрочен, тъй като ползването на имота продължило със знанието и без противопоставянето на насрещната страна. Този довод е неоснователен, тъй като от изпратените покани до Т. М. К. да освободи имота се установява, че собственикът на имота се е противопоставял касаторът да продължи да ползва имота. По тези съображения обжалваното пред ВАС съдебно решение е правилно, постановено при спазване на материалния закон, обосновано е и не страда от релевирани с касационната жалба пороци, поради което следва да се остави в сила. При този изход на спора и предвид съдържанието на разпоредбата на чл.143, ал.1 от АПК, е неоснователно искането на касатора за присъждане на направените от него разноски по делото. Настоящият съдебен състав, приема че на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, е основателно предявеното от ответника Министерство на земеделието и храните искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Същите са в размер на 150 лв., определени според чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, към която препраща чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ. Разноските се дължат само за касационната инстанция, поради което е неоснователно искането за присъждане на разноски и за първата инстанция. Водим от гореизложеното и на основание чл.221, ал.2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,