Решение № 13044 от 4.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 10636/2010 г.

Решение № 13044 от 4.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 10636/2010 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Диана Гърбатова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Хауар Аббас Мустафа, гражданин на Ирак, подадена против решение № 9725 от 13.07.2010 г., постановено от Върховния административен съд, трето отделение, по адм. д. № 13080/2009 г. В жалбата и в съдебно заседание чрез упълномощен адвокат Савова се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Според жалбоподателя съдът не е взел предвид, че заплахите срещу него са в резултат на дейността му по подпомагане на американските части при идването им в Ирак. Касаторът твърди, че неправилно е тълкуван чл. 15, бук. "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета на ЕС, не се е съобразил с решението на Съда на Европейската общност по този въпрос и не е обсъдил ситуацията в страната му по произход, въпреки наличието на доказателства за съществуващия там военен конфликт. Моли петчленният състав на Върховния административен съд да отмени обжалваното решение като незаконосъобразно със законните последици от това. Ответникът - Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет /ДАБ/ оспорва касационната жалба чрез упълномощен юрисконсулт Кулинова, която в съдебно заседание и с писмени бележки изразява становище за оставяне в сила на съдебното решение като правилно и законосъобразно. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за отхвърляне на касационната жалба, защото обжалваното решение за отхвърляне жалбата срещу отказа за предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут по чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ е правилно. Постановено е при спазени съдопроизводствени правила, с правилно приложени ЗУБ и относимите актове от европейското законодателство и е обосновано. Като прецени доводите на страните и данните по делото, петчленният състав на Върховния административен съд, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 9725 от 13.07.2010 г. е отхвърлена жалбата на Хауар Аббас Мустафа, гражданин на Ирак, подадена против решение № 423/16.09.2009 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците към Министерски съвет. За да достигне до този резултат Върховният административен съд, трето отделение, е констатирал, че с оспореното решение № 423/16.09.2009 г., председателят на ДАБ е отказал на жалбоподателя предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут, на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4, вр. чл. 8 и чл. 9 ЗУБ, поради липса на визираните в посочените разпоредби, материалноправни предпоставки за уважаване на исканията му. Установено е, че административният орган е изложил съображения, че не са налице доказателства установяващи наличието на основателен страх от преследване поради раса, религия, националност, политически убеждения или принадлежност към определена социална група, нито за конкретна и реална опасност от тежки посегателства като смъртна заплаха, екзекуция, наказание или изтезание на кандидатите. Като е осъществил цялостна преценка, съобразно изискванията на чл. 146 от АПК, тричленният съдебен състав е приел, че оспореният акт на ДАБ е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същият е в съответствие с материалния закон. В мотивите на обжалваното съдебно решение е установено, че процесният отказ е постановен след като издателят на акта е обсъдил всички събрани и относими към искането данни и доказателства. Според настоящия съдебен състав обжалваното съдебно решени е правилно и при постановяването му не са допуснати нарушения, представляващи касационни основания, които изискват отмяната му. Въз основа на изяснена фактическа и правна обстановка, след задълбочено разглеждане на доводите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е произнесъл законосъобразно решение, което следва да остане в сила. Това е така, защото в съдебното решение и в оспорения административен акт обосновано е прието, че производство пред ДАБ е образувано по молба за закрила вх. № Б-1035/13.02.2009 г. от Хауар Аббас Мустафа, роден в град Духок - Ирак, гражданин на Ирак, етническа принадлежност- кюрд, като от обясненията, получени при интервютата, проведени в изпълнение на изискването по чл. 63а ЗУБ е видно, че жалбоподателят е влязъл нелегално в Република България през м. януари 2009 г. и причина за установяването му в България е, че имал братовчед - полицай, убит при нападение и след този инцидент всички от рода му получили заплахи, поради което страхувайки се за живота си е напуснал Ирак. Тричленният съдебен състав е обсъдил всички тези обстоятелства и е извел вярно заключение, че председателят на ДАБ правилно е приел, че за кандидата не са налице предпоставките по чл. 8 и чл. 9 ЗУБ, защото заявените от него причини не попадат в приложното поле на ЗУБ относно предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. С оглед дадените от чужденеца обяснения и приобщените към преписката документи, правилно е прието, че не са налице данни, обуславящи извода, че лицето е било принудено да напусне държавата си по произход поради тежки лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице, поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Поради това, че не са установени всички кумулативно дадени условия по чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, искането за предоставяне на хуманитарен статут също е прието за неоснователно. Така направените изводи се подкрепят от данните по приложените в преписката становища и справки, според които цялостната оценка на ситуацията в Ирак въз основа общоприетите критерии и дефиниции не позволява да бъде определена като достигаща границите на въоръжен конфликт и в момента отсъстват основания към който и да било район или провинция на страната да се приложи квалификацията за наличие на "безогледно насилие, характеризиращо въоръжен конфликт". По силата на чл. 8 от ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение и/или убеждение, намира се извън страната, чийто гражданин е и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази страна, или да се завърне в нея. Съобразно нормата на чл. 9 от ЗУБ, хуманитарен статут се предоставя на чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, тъй като в нея е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като: смъртно наказание или екзекуция; изтезание, или нечовешко или унизително отнасяне или наказание; тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Поради това, че нито една от посочените хипотези не е установена по отношение на жалбоподателя, административният орган обосновано е приел, че не може да се направи заключение за основателен страх от преследване, нито за наличие на заплаха за живота или свободата на кандидата, които да обуславят предоставянето на бежански или хуманитарен статут, включително при условията на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. В оспореното решение на ДАБ и в мотивите на съдебното решение е обсъден Меморандума от 24.04.2009 г. относно насоките за определяне на критериите на ВКБООН за оценка на нуждата от международна закрила на иракски лица, търсещи убежище от трите северни провинции - Дахук, Ербил и Сюлеймания, като становището на ВКБООН е в смисъл, че търсещите закрила от регион Кюрдистан, от където е и жалбоподателят, следва да получават закрила на индивидуална основа, а такава по отношение на касатора не е необходима. Първоинстанционният съд правилно е преценил, че може да се приеме за реална заплаха представеното по делото писмено "предупреждение", защото то е от почти две години, преди нелегалното влизане на чужденеца в страната ни, за да се приеме като пряка и непосредствена заплаха, както и не може да бъде установено авторство на издателя на "предупреждението". От съществено значение в случая е обстоятелството, че в интервюто си от 15.06.2009 г. пред ДАБ жалбоподателят е заявил, че легално е напуснал Ирак още през 2007 г. и е заминал за Турция с турска виза, живял е необезпокояван там, подал е молба за убежище във ВКБООН, но тъй като датата за интервю била насрочена за след 5 месеца, той се върнал в Ирак, след което отново заминал за Турция и от там е пристигнал нелегално в България. При тези данни, които самият жалбоподател е дал на ДАБ, следва да се приеме, че действително пряка и непосредствена опасност за живота и личността на касатора не е налице, тъй като той доброволно се е върнал в Ирак през 2008 г., въпреки, че е имал "турска виза" и е разполагал с възможността да живее в тази държава. Жалбоподателят не дава информация за насочени действия или инциденти срещу него през периода на престоя си в Ирак. Първоинстанционният съд правилно не е възприел позоваването на жалбоподателя на представена от него пред съда похвална грамота за съдействие на Бригадна въоръжена армия от 2006 г., защото тя предхожда легалното му напускане на Ирак с виза за Турция и тази грамота не е представена на ДАБ при провеждане на интервютата за да бъде съобразена от административния орган, като в проведените интервюта жалбоподателят не се е позовал на работа в армията или на съдействие за нея. При съдебното оспорване на обжалвания отказ, съдът преценява законосъобразността на издадения административен акт и съответствието му с всички данни и доказателства, събрани в административното производство пред агенцията. В случая самият жалбоподател не е представил похвалната грамота, поради което административният орган е бил лишен от възможността да узнае за нея и да я обсъди в мотивите на решението си. Неоснователно е възражението, развито в касационната жалба, че тричленният съдебен състав не е тълкувал разпоредбата на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета на ЕС и решението на Съда на Европейската общност по този въпрос. Първоинстанционния съд се е произнесъл относно приложимостта на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 г., и точно е съобразил тълкуването и прилагането на този текст в съответствие с Решение от 17 февруари 2009 г. на Съда на европейските общности по дело С-465/2007 г., в което е отразено, че нормата има предвид заплахи срещу живота или личността на цивилно лице в по-широк план, присъщи на една обща ситуация на "въоръжен вътрешен или международен конфликт", като насилието в основата на посочените заплахи се квалифицира като "безогледно" - термин, предполагащ, че насилието може да се разпростира към лица без оглед на личното им положение. В този контекст понятието "лични" следва да се разбира като посегателства, насочени срещу цивилни лица без оглед на тяхната самоличност, когато степента на характеризиращото протичащ въоръжен конфликт, безогледно насилие, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилното лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради факта на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи тежки заплахи по смисъла на чл. 15, б. "в" от директивата. От актуалните данни за ситуацията в Ирак не може да се направи извод за съществуването на реален риск от заплахи срещу живота и личността на жалбоподателя, тъй като в Справката от 17.08.2010 г. е отразено, че обстановката в управляваните от регионалното правителство на Кюрдистан северни провинции Дахук, Ербил и Сюлеймания в най-голяма степен е незасегната от падането на режима на Саддам Хюсеин и е относително стабилна, поради което касаторът не се възприема като застрашено цивилно лице по смисъла на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 г. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от релевираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, което налага отхвърлянето й. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав - I колегия